Да преосмислим Робин Худ

Мнението на Ангъс Дейтън е публикувано на сайта „Project Syndicate“.

Ангъс Дейтън печели Нобелова награда за икономика през 2015 г. Той е професор по международни отношения и професор по икономика и международни отношения в Училището по публични и международни отношения „Удроу Уилсън“ и в департамента по икономика към университета Принстън. Последната му книга е озаглавена „Голямото бягство: здраве, благосъстояние и произход на неравенството" (The Great Escape: Health, Wealth, and the Origins of Inequality).

Международната помощ за развитие се основава на принципа на Робин Худ: взема от богатите и дава на бедните. Националните агенции за развитие, международните организации и неправителствените организации понастоящем прехвърлят повече от 135 милиарда долара годишно от богатите към бедните страни, като се осланят на тази идея.

Официалният термин за принципа на Робин Худ е "космополитен приоритарианизъм," етична норма, според която трябва да се мисли за всички хора по света по един и същ начин, без значение къде живеят, и след това да съсредоточи помощта, където е нужна най-много. Тези, които имат по-малко имат предимство пред онези, които имат повече. Тази философия, скрито или явно, насочва помощта за икономическо развитие, здравната помощ и помощта за хуманитарни кризи.

На пръв поглед, космополитния приоритарианизъм има смисъл. Хората в бедните страни имат по-належащи нужди, а цените там са много по-ниски, така че един долар или едно евро прави два или три пъти повече, отколкото би направило у дома. Да се похарчи в страната, от която идва, не само е по-скъпо, но и отива при онези, които вече имат достатъчно (поне относително, съдейки по световните стандарти). Така тази паричка прави по-малко добрини.

Дълго съм мислил за това и в продължение на много години правех опити да измеря бедността в световен мащаб. И всеки път това направление ми е изглеждало изключително правилно. Но в последно време се хващам, че изпитвам все по-голяма несигурност за него. Както фактите, така и етиката създават проблеми.

Несъмнено е постигнат огромен напредък за намаляване на бедността в световен мащаб, но повече чрез растеж и глобализация, отколкото чрез помощ от чужбина. Броят на бедните хора през последните 40 години е намалял от над два милиарда до малко под един милиард - забележително постижение, като се има предвид нарастването на световното население и дългосрочното забавяне на икономическия растеж в глобален план, особено след 2008 г.

Макар да е впечатляващо и изцяло добре дошло, намаляването на бедността си има цена. Глобализацията, която е спасила толкова много хора в бедните страни е ощетила някои хора в богатите страни, тъй като фабриките и работните места се местят към страните, където трудът е по-евтин. От етична гледна точка това изглежда приемлива цена, защото тези, които губят, вече са много по-богати (и по-здрави), отколкото онези, които получават.

Дългогодишната причина за дискомфорт е свързана с това, че тези от нас, които правят съответните преценки, не са в добра позиция, за да оценят разходите. Подобно на много хора от академичните среди и индустрията за развитие, аз съм сред най-големите облагодетелствени от глобализацията - ние сме тези, които сме в състояние да продаваме услугите си на пазари, много по-големи и по-богати, отколкото нашите родители някога са мечтали.

Глобализацията е по-малко прекрасна за онези, които не само, че не извличат ползи от нея, но и страдат от нейното въздействие. Отдавна сме наясно например, че по-малко образованите американци и американците с по-ниски доходи са видели незначителни икономически печалби за последните четири десетилетия и че дъното на пазара на труда в САЩ може да бъде брутална среда. Но колко точно страдат тези американци от глобализацията? Много по-добре ли са, в сравнение с азиатците, работещи днес във фабриките, които някога са се намирали в родните им градове?

Голяма част от тях, безспорно са. Но няколко милиона американци - чернокожи, бели и испанци - днес живеят в домакинства с доход под 2 долара на ден на глава от населението, което по същество е същият стандарт, който Световната банка използва, за да определи равнището на бедност в Индия или Африка. Намирането на подслон в Съединените щати с този доход е изключително трудно. Ето защо е почти сигурно, че бедните с по 2 долара на ден в САЩ са много по-зле от бедните индийци или африканци, които разполагат със същите средства.

Освен това, прехваленото равенство на възможностите в Америка е под заплаха. Малките и големите градове, които са изгубили своите фабрики заради глобализацията, са загубили и своята данъчна основа, което прави трудна поддръжката на качествени училища - пътят за бягство на следващото поколение. Елитните училища приемат децата на богатите, за да плащат сметките си, и деца от малцинствата, за да възстановят баланса след вековете дискриминация. Няма съмнение обаче, че този подход насърчава негодуванието сред бялата работническа класа, чиито деца не намират място в този прекрасен нов свят.

Съвместната ми работа с Ан Кейс разкрива още признаци на безпокойство. Ние документирахме надигаща се вълна от "гибел от отчаяние" сред белите - самоубийства, злоупотреба с алкохол и случаи на предозиране с предписани и незаконни наркотици. Като цяло, смъртността в САЩ бе по-висока през 2015 г. в сравнение с 2014 г., а средната продължителност на живот спадна.

Можем да спорим за измеренията на материалните стандарти на живот, дали инфлацията е преувеличена, а високият жизнен стандарт - занижен, или дали училищата наистина са в упадък навсякъде. Но е трудно да си обясним смъртните случаи. Може би не е съвсем ясно, че най-нуждаещите се са от другата страна на света.

Гражданството идва с набор от права и отговорности, които не споделяме с гражданите от други страни. И все пак, "космополитната" част от етичната насока пренебрегва всички специални задължения, които имаме към нашите съграждани.

Можем да разглеждаме тези права и задължения като един вид взаимно застрахователен договор: Отказваме да толерираме определени видове неравенство, свързани с нашите съграждани и всеки един от нас има отговорността да помогне, както и правото да очаква помощ, пред лицето на колективни заплахи. Тези отговорности не анулират или отменят отговорностите ни към страдащите в други точки на света, но ако съдим само от материалната нужда, ние рискуваме да оставим отвън важните съображения.

Когато гражданите смятат, че елитът се грижи повече за онези отвъд океана, вместо за тези от другата страна на пътя, тази застраховка рухва, хората се разделят на фракции и тези, които сме изоставили, са ядосани и разочаровани от политиката, която им е обърнала гръб.

Може да не сме съгласни с решенията, които те търсят, но да игнорираме тяхното реално недоволство носи риск както за нас, така и за тях.

Превод: Милена Трачева

Факти.бг е партньор на Project Syndicate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.

Copyright Project syndicate