Холивуд е обзет от сексуален маккартизъм

Филмът „Формата на водата“ е безспорно добър, но също толкова безспорно е, че не беше най-доброто предложение за 2017 г. Причините за победата му според мен са няколко – от една страна имаме чудесен режисьор като Гийермо дел Торо, който трябваше да грабне приза още с „Лабиринта на фавна“ и който тук отново се заиграва с отлично кореспондиращи с емоцията на зрителя приказни архетипи; от друга, филмът си сътрудничи и с теми, които днес са на особена почит: за различните, за аутсайдерите, за толерантността, дори за имиграцията.

Ако преди година обаче някой ми беше казал, че Сам Рокуел ще вземе „Оскар“, щях по-скоро да се изненадам, докато при титанични имена като Гари Олдман и Франсис Макдорманд нещата са напълни закономерни, естествени и логични.

Холивуд изживява същински ренесанс на пуританизма и в резултат ловът на вещици е поголовен. Ужасното е, че заради автентични свине като Харви Уайнстийн, хора като Кевин Спейси и Джеймс Франко бяха дамгосани заради по-разкрепостеното си поведение и сложени под общ знаменател с реалните секс хищници, което е отвратително. Днес всеки може да бъде изнасилвач – особено ако е успешен бял мъж.“

Това в интервю пред Факти.бг заяви филмовият критик Благой Иванов, който коментира последната церемония по връчването на наградите „Оскар“ и филмите, които се превърнаха в големите победители.

Смятате ли, че „Формата на водата“ заслужи „Оскар“ за най-добър филм? Доста отдавна лента с подобен класически и по-скоро приказен сюжет не беше печелила голямата награда.

Жанровото кино винаги е било пренебрегвано от Академията. Понякога подобни филми получават номинации, рядко обаче въпросните номинации са в по-сериозните категории... и в крайна сметка почти никога не печелят. Тази година е сериозно изключение. Дали обаче „Формата на водата“ наистина заслужаваше признанието, което получи, е въпрос, който трудно може да получи категоричен отговор. Филмът е безспорно добър, но също толкова безспорно е, че не беше най-доброто предложение за 2017 г.

Причините за победата му според мен са няколко – от една страна имаме чудесен режисьор като Гийермо дел Торо, който трябваше да грабне приза още с „Лабиринта на фавна“ и който тук отново се заиграва с отлично кореспондиращи с емоцията на зрителя приказни архетипи; от друга, филмът си сътрудничи и с теми, които днес са на особена почит: за различните, за аутсайдерите, за толерантността, дори за имиграцията. Не смятам, че те са условие „Формата на водата“ да се посочи като силно кино, но със сигурност са допринесли за фестивалното му и академично надценяване.

През тази година актьорските награди отидоха при актьори, които винаги са имали

голяма репутация, но често са оставали пренебрегнати от Академията. Така Гари Олдман и Сам Рокуел получиха своите награди след дълго чакане. Това ли бяха най-заслужените награди на вечерта?

Несъмнено – и четирите актьорски награди са безупречни, даже задължителни. Ако преди година обаче някой ми беше казал, че Сам Рокуел ще вземе „Оскар“, щях по-скоро да се изненадам, докато при титанични имена като Гари Олдман и Франсис Макдорманд нещата са напълни закономерни, естествени и логични.

През последните години наградите отиваха по-скоро при филми като „Бърдмен“, „Спотлайт“ и „Лунна светлина“, които са фаворити на критиците, но са по-далечни за масовата публика. Наградата за най-добър филм за „Формата на водата“ не беше ли опит на Холивуд да опита да издигне филм, който да е по-близък до масовата аудитория?

Не бих казал. Дел Торо е познат с по-комерсиално ориентираните си проекти, които са насочени към масова публика, но той никога не е бил самоцелен блокбастър режисьор. Дори „Огненият пръстен“ в САЩ беше финансово разочарование. Освен това „Формата на водата“ не направи кой знае колко пари, въпреки многото статуетки.

Според мен връчването му на „Оскар“ за филм е обобщаващо изявление, а и коментар на нравоучително либерална Америка, която иска да покаже на света, пък и на себе си, колко мрази дискриминацията. Лошо няма, при дел Торо поне имаме качествено произведение на седмото изкуство, което що-годе смислено комуникира и защитава социалните си послания, докато при заглавия като потресаващо средняшкия, но набеден за велик „Бягай!“ на Джордан Пийл нещата минават границите на допустимото – всеки, който смята, че „черният“ хорър заслужава „Оскар“ за сценарий, особено в годината на брилянтния „Три билборда извън града“ на Мартин Макдона, има нужда от спешен преглед на естетическите си критерии.

Защо комерсиалното кино вече не може да произведе ленти като „Гладиатор“, „Властелинът на пръстените“ или „Титаник“, които ставаха масови хитове, но в същото време печелиха и одобрението на критиката и триумфираха с големите награди „Оскар“?

Според мен може. Споменатите три заглавия са адски различни един от друг филми, което е важно условие. „Титаник“ беше една от последните мащабно реализирани исторически продукции, заснета предимно по каноните на старото и пищно кино – с декори, костюми и сценография, които не залагат толкова на дигиталното зрелище, колкото на т. нар. practical effects. „Гладиатор“ беше филм, които интензивно допринесе за възраждането на класическия епос, а „Завръщането на краля“ най-сетне показа на ретроградните академици, че приказките не са само за деца.

Тези филми обаче са изключения и е чудо, че навремето се появиха през 3-4 години отстояние, но все си мисля, че всяка епоха има своите чудеса. „Аватар“ почти успя, наскоро великолепната четвърта част на „Лудият Макс“ на Джордж Милър направи cepиoзeн фурор, преди години фантастиката и ужасите имаха стабилно признание в лицето на „Сектор 9“ и „Шесто чувство“, биографичният „Американски снайперист“ събра над 350 млн. докара само в САЩ и почти докосна златната статуетка за най-добър филм, проектите на Кристофър Нолан, особено „Черният рицар“ и „Дюнкерк“, също оставиха сериозна следа... Всички те са международни хитове, но имат и единодушно признание сред критиците.

Да, те не обраха най-важните награди, но в някои случаи и шансът е фактор. Според мен ще виждаме и занапред подобни заглавия, като понякога може и да изскача по някой нов „Гладиатор“. Наблягам на „понякога“, защото въпреки блясъка си, „Оскар“-ите си остават предимно консервативни.

Не показва ли Холивуд известно лицемерие с отношението си около последните скандали със сексуално насилие? Покрай скандалите с Джеймс Франко сякаш незаслужено пренебрегнат остана „Катастрофалния артист“. Всички тези кампании около церемониите през последните години не започнаха ли вече да дразнят зрителите?

Не ще и дума. По-смелите западни журналисти категорично заявиха, че се намираме в разгара на нов маккартизъм – сексуалният такъв. Холивуд изживява същински ренесанс на пуританизма и в резултат ловът на вещици е поголовен. Ужасното е, че заради автентични свине като Харви Уайнстийн, хора като Кевин Спейси и Джеймс Франко бяха дамгосани заради по-разкрепостеното си поведение и сложени под общ знаменател с реалните секс хищници, което е отвратително.

Днес всеки може да бъде изнасилвач – особено ако е успешен бял мъж. Достатъчно е само да те обвинят, а доказателствата са без значение. Последствията са пагубни – не само за кариерата ти, но и за собствения ти живот и за живота на твоите близки.

Този страховит тренд е зловещ хем като инструмент на феминисткия фашизъм, вилнееш на Запад, хем като явление, което на практика деноминира иначе сериозния казус със сексизма... защото сексизъм има, но в един момент се оказва, че го търсят на погрешното място, сочейки с пръст погрешните хора. Всичко това автоматично се отразява и на киното, а „Катастрофиралият артист“ е само една от десетките косвени жертви на гореописаната социална паника.

През тази година отново мексикански режисьор в лицето на Гийермо дел Торо спечели наградата за най-добър режисьор. През последните 5 години на 4 пъти мексикански режисьори печелиха тази награда. На какво се дължи тази толкова силна мексиканска вълна в Холивуд?

На Доналд Тръмп? Xaxa. Не знам, иска ми се да вярвам, че причината е просто защото са изключително талантливи. Според моя колега Стефан Димов, с когото заедно пишем в сайта Operation Kino, мексиканците съумяват някак си да съчетаят елементи от независимото щатско кино с европейските традиции, но без да изгубят своята индивидуалност и бунтарския си дух в тоя микс. Тъкмо напротив: прокарват и собствените си културни белези вътре, при това подплатени с безпримерна амбиция.

Те са смели и визуално отличими. Освен това разказват истории, които имат универсален ефект. За съжаление обаче към днешна дата и на фона на изредените вече политкоректни модели твърде често наградите се раздават не по заслуги, а по принадлежност – имигранти, жени, етнически и религиозни малцинства, хомосексуалисти и т. н. Чудесно е, че днес всеки един артист, независимо дали е черен, гей, транс и прочее, има възможност да създава изкуство безпрепятствено. Не е никак чудесно обаче, че тези хора в крайна сметка се оказват привилегировани заради анатомията, националността или ориентацията си, а не заради таланта си. Искам качествено кино и изобщо не ме интересува дали то е създадено от хора, които имат различен от моя цвят на кожата. Обожавам „Планината Броукбек“ защото е шедьовър и е прекрасна, макар и тъжна любовна история, не защото е с гей тематика. Един от любимите ми филми е „25-тият час“, защото e интелигентен и смазващ разказ за саморазрухата и загубата, не защото е на Спайк Лий.

По същата логика съм неспасяем фенбой на Алехандро Гонсалес Иняриту и Алфонсо Куарон, защото са феноменално добри. Това е. Нещата са супер прости. Жалко само че борбените нео-марксистки снежинки за социална правда непрекъснато усложняват всичко.