Червено за спиране, зелено за движение, жълто за внимание. Това правило изглежда толкова естествено, че рядко се замисляме защо именно тези три цвята са се превърнали в универсален език на пътя. Историята започва не с автомобилите, а с железниците през XIX век. Влаковете се движат на големи разстояния и е необходимо сигналите да се виждат отдалеч и да се разбират без думи. Червеното постепенно се утвърждава като знак за опасност и спиране. Дългата му дължина на вълната помага светлината да се забелязва сравнително добре при различни условия.
От железопътните системи идеята преминава към градските улици. С нарастването на движението инженерите и властите се нуждаят от начин да регулират автомобили, карети, трамваи, велосипеди и пешеходци, без на всяко кръстовище да стои полицай. Червеният сигнал вече има необходимото значение и логично получава ролята на команда за спиране.
Зеленият сигнал започва да означава разрешение за движение, като създава ясен визуален контраст с червеното. Жълтото се появява по-късно, защото между „можеш да продължиш“ и „трябва да спреш“ е необходим преходен сигнал.
Без жълта светлина водачът би могъл да премине от разрешение за движение към спиране почти без предупреждение. Затова основното послание на системата се обобщава с простото правило: „червено означава стоп, зелено означава движение, а жълто предупреждава за промяна“. Точните задължения при жълт сигнал се определят от законите на отделните държави, но предназначението му остава сходно. Цветовете са подбрани и заради условията, при които трябва да бъдат разпознавани. Светофарите работят на ярка дневна светлина, през нощта, при дъжд и мъгла. Затова сигналите трябва да се различават бързо, а не да изискват продължително вглеждане.
Първият известен светофар се появява в Лондон през декември 1868 година, пред сградата на британския парламент. Той е създаден за управление на конския трафик и пешеходците, които се движат около натовареното кръстовище. Съоръжението няма много общо с днешните електронни светофари. През деня използва подвижни механични рамена, а през нощта – червени и зелени газови лампи. Управлява се ръчно от полицейски служител.
Експериментът приключва бързо. През януари 1869-та газовият светофар експлодира, а операторът му е ранен. За случая съобщава италианската агенция АНСА, а Smithsonian описва първата лондонска система като ранна комбинация между железопътен сигнал и градско регулиране на движението. По-практични се оказват електрическите системи. С увеличаването на броя на автомобилите в началото на XX век градовете започват да въвеждат все по-сложни решения за кръстовищата, докато комбинацията от червено, жълто и зелено постепенно се превръща в стандарт.
Днешните светофари могат да включват светодиоди, камери, датчици за автомобили, бутони за пешеходци, таймери и адаптивни системи, които променят продължителността на сигналите според трафика. Основните цветове обаче са запазени. Важна причина е, че водачите ги разбират почти инстинктивно. Допълнителна помощ дава и подредбата – при вертикалните сигнали червеното обикновено е отгоре, жълтото в средата, а зеленото отдолу. Така сигналът може да бъде разпознат и когато цветовете не се различават добре.
Източници: motor1.com, ansa.it, smithsonianmag.com