Мина известно време от последния добър съвременен ужас, който съм гледал. Днес трябва да призная, че съм до някаква степен приятно изненадан. Причината е дебютният проект на Пакър Фин - „Усмивка“.
Историята е за психиатърка, която става свидетел на бруталното самоубийство на своя пациентка, с което се отваря вратата към дълбините на собствените душевни травми на лекарката. Следват серия от странни събития, която размиват границата между реалността и фантазията, с които главната героиня усеща как примката око врата ѝ започва да се затяга. Това я кара да търси неконвенционално решение на проблемите си, но с цената на куп саможертви в близкото ѝ обкръжение.
Главната роля е поверена на Соси Бейкън. Тя е актриса, която приоритетно се появява в серийни филми, но ето, че сега ѝ е даден шанс, за да блесне. Категорично заявявам, че го пропилява, защото единственото, което предлага на сцената, е остър оглушителен писък. През останалото време сякаш залага повече на работата на гримьорите и коафьорите, за да пресъздава нужните емоции. Далеч повече би ѝ подхождала роля в някоя романтична комедия, където не са нужни кой знае какви сериозни актьорски качества.
Останалите персонажи са подчертано второстепенни, като си струва само да спомена, че Кал Пен има няколко появи. Той е доста талантлив актьор, но сякаш образът му вече е подчертано комедиен, за да бъде приет на сериозно в подобно заглавие.
Бих искал да похваля Фин за изявата му на режисьор и сценарист. Определено е вкарал сериозна мисъл, за да ни разкаже тази свръхестествена история, макар и да си личи на места, че просто е прекалено неопитен и може би не е успял да наложи волята си над продуцентите. Хубаво знак е, че е почерпил вдъхновение от „Огледала“ на Алекзандър Ая от 2008 г.
Един от основните проблеми обаче на „Усмивка“ е, че е по-дълъг като времетраене филм от необходимото. Спокойно можеха да бъдат орязани между 15-30 минути, за да бъде всичко добре смилаемо за зрителя и да не му става досадно в един момент постоянно да гледа полуразсърдената физиономия на Бейкън.
Джъмпскер сцените можеха да са малко повече също така, защото в един момент човек забравя, че изобщо гледа ужас, а не някоя психологическа драма с дълбок житейски урок, закодиран в някое скрито послание.
Ще ми се да поощря усилията на всички замесени, просто защото жанрът има нужда от свежи идеи, като тази. Затова давам 6,5/10 и бих препоръчал „Усмивка“ смело на почитателите на ужасите, но с уговорката, че едва ли ще им се превърне в любимия филм. Гарантирано е само, че историята ще им допадне, ще си кореспондират в реално време със събитията и на моменти ще им стане приятно дискомфортно от видяното.