Част 1
Последна седмица на август, последeн августовски дeн...
Нека да е лято, само да е лято!
Топло и зелено
като горски мъх,
да струи тревата –
силна, некосена –
искам да е лято
до последен дъх.
С този рефрен започва известната песен на група „Тоника СВ”, а текстът „Лято” е на Миряна Башева /на водещата снимка/.Тя си отиде на 12 юли 2020 г., в разгара на нейното лято. И оттогава до днес няма нито едно Мирянино лято (топло и зелено), без да си спомня за нея – скандално талантливата ни поетеса, „лошото момиче” на съвременната българска поезия, по чиито текстове са написани едни от най-хубавите песни в родната естрада през последните десетилетия.
Миряниното лято е някак свещено и недосегаемо. И същевременно е толкова земно и близко, че можеш да го пипнеш, да го погалиш, да го усетиш с кожата си. Сетивното усещане е ярко и запомнящо се:
„Да е тихо, тихо над земята,
на кравайче свито
времето да спи...”
И без се замислим, спонтанно си представяме как Времето кротко спи, свито на кравайче. Тихо е над Земята, тихо и спокойно, и само там някъде в топлия горски мъх Времето продължава да спи и... да мърка като котенце. Като моето мило и любимо коте Моли, което ви показвам на тази снимка. Всъщност Миряна също е имала любима котка и до последния си ден е живяла с нея. (Котката се е казвала Здравка, понеже поетесата я намира в двора на Здравната каса, и я прибира в дома си...)
Моето коте Моли. Снимка: Авторката
Но да се върнем към Времето. Към извечното Време като поетична и като житейска категория. И в двата случая то трябва да бъде нещо красиво и истинско. И да може да се побере в едно любимо за теб същество, да символизира това същество и да го съхрани завинаги...
И ето ни пак в настоящото време – лятото на 2023 година... През това изплъзващо се вече лято ’23 ми беше повече от трудно. Знаех предварително, че не мога да се махна от душната София и че съм принудена да изкарам цялото лято тук. И така, вече четири години... Поради 101 причини все още не мога да си позволя дори и един ден „мърдане” от големия град, но... Има едно „но”, и това е хубавото „но”, а неговият девиз гласи, че когато животът ти поднесе оцет – направи си от него лимонада! Или амброзия, или друго готино питие, по собствен вкус...
И така, уповавайки се на приятните за мен неща, откъсвах час-два от горещата пита на август и отивах да чета книга в любимия ми Южен парк. Какво четях ли? Разбира се, най-често си вземах някоя от стихосбирките на Миряна Башева. След като отново изчетох и четирите („Тежък характер“, „Малка зимна музика“, „Сто години суета“ и „Ние сме безнадежден случай“), продължих с друг мой силно любим поет – Стефан Цанев. И така, малко по малко, глътка по глътка, изчетох пак (почти) цялата му поезия. Не успях да намеря само първата му стихосбирка – „Часове”, оригиналът от 1960 г. Исках да взема в ръце именно тази първа негова книга, автентичната, с пожълтелите от времето страници. (Впрочем, все още издирвам първото издание на „Часове”, и ако някой може да ме насочи къде да го намеря, ще съм много благодарна да ми пише с коментар под статията.)
Та, със Стефан Цанев и Миряна Башева „под ръка”, все пак можах да превърна принудителното софийско „пържене” в занимание полезно и откровено приятно. Четях тази поезия с респект и трепет, като за първи път. Потъвах в магията на стиховете и се гмурках към дълбокото дъно на нови и нови прозрения. Открих интересни паралели между различни стихотворения на двамата големи поети, но това може би е тема за друг текст...
Споменах любимия ми Южен парк. За мен точно този парк е кътчето, където можеш да правиш много хубави неща. Да се усамотиш, да се сгушиш в прохладната сянка на зеленината, да намериш своето си местенце и да релаксираш. Просто да отпиваш на глътки от радостта на тишината и спокойствието. А и (безплатни) слънчеви бани можеш да си правиш. Не ти трябва шезлонг и чадър – топлата трева на някоя полянка и шарената сянка на дървото над теб вършат същата работа. Можеш и да тичаш на воля по алеите (сам или с кучето), да спортуваш на открито, да си направиш пикник на поляната и после даже да се потъркаляш по нея. Можеш и да обходиш детските атракции на парка и отново да се почувстваш дете, можеш да покараш рикша с някой приятел... А може и просто да пийнеш нещо разхладително в някое от заведенията в самия парк.
Езерото с водните лилии. Снимка: Авторката
Като не мога да „мръдна” до Хаваите или Карибите, мога поне да се развихря в Южния парк, нали? И да го превърна в моя любима „дестинация”, политайки на крилете на реалните екстри, предоставени от най-красивия парк на столицата.
А сега ще ви отведа до любимата ми екстра тук – езерото с водните лилии. Е, наоколо има и доста тръстики, има и малко блатни площи, но... има и водни патици, които достолепно се носят по тихата вода. Моят фаворит обаче си остават водните лилии. Особено очарователни са те сутрин и предиобед, когато разтварят прекрасните си бели цветове и събират лъчистата обич на слънцето, което щедро ги огрява. Приличат на малки сребърни красавици, къпещи се в неповторима свежест от светлина, зеленина и тишина. Дори малката жабка, която успях да снимам, беше притихнала до една лилия и кротко се препичаше върху изумруденото си легло...
В края на август Южният парк все още сияе с неподозираните си малки съкровища, които откривам всеки път, когато съм тук. На тръгване, приключвайки предиобедната си разходка, на една от по-външните алеи в парка се натъкнах на друга находка, непозната досега за мен. Две големи, стари и явно изсъхнали дървета веднага привлякоха вниманието ми. Човешката ръка майсторски беше играла тук – дърветата бяха оформени като своеобразен горски монумент, свързани с удобна пейка помежду си. Плюс дърворезбовани птичи образи и един бдящ бухал, „кацнал” най-горе върху едното дърво, и няколко хранилки за птици, поставени странично върху другото дърво... Не ми оставаше нищо друго, освен да се снимам на фона на този оригинален монумент. Вече бързах да се прибирам и изобщо не се сетих да прегърна дърветата. Но тези дни ще се върна пак там и тогава ще прегърна тази горска красота, обещавам си го.
Дървеният монумент в Южния парк. Снимка: Даниела СТАНКОВА
Вероятно знаете, че дърветата притежават уникални целебни свойства и че е достатъчно само да обгърнеш с ръце ствола им, за минутки да усетиш енергията им и... да се почувстваш по-добре.
Да, нека прегърнем поне едно дърво до края на лятото! С това давам заявка за следващата, втора тема от рубриката „Глътки радост” – „Нека да е лято! 2”, като естествено допълнение на първата.
И така, нека лятото да продължи! :):)
За автора:
Радост Станчева е журналист, редактор, копирайтър и автор на дигитално съдържание с над 20-годишна практика. Работила е като репортер и редактор във в. „Стандарт”, в емисия „По света и у нас” на БНТ, а през последните години е автор в порталните сайтове Offnews.bg и Dir.bg.
Била е стилов редактор в издателства „Кибеа”, „Сиела” и „Шамбала”, под нейна редакция са публикувани над 80 книги от български и чужди автори. Има две издадени стихосбирки: „Риск и обич” и „Гняв, рок и радост”.