Макар и недостатъчно признат и оценен, в сравнение с други негови колеги, Димитър Манолов / 1940- 1998/ беше сред големите наши диригенти. Все пак, критиката го определи като: „болезнено честен в професията си” и „диригент с виртуозна мануална техника и феноменална музикална памет”. През м.г. трябваше да отбележим 80- годишнината от неговото рождение, но май нито една институция не се сети за това и на първо място Софийската филхармония!
Имах щастието, в младите си години, да присъствам на неговите русенски оперни и балетни премиери: „Птицепродавецът” от Целер / 18 октомври 1966, „Луд Гидия” на П. Хаджиев , 28 януари 1967, „Отело” от Верди, 16 ноември 1967, „Хайдушка песен” от Ал. Райчев, 7 април 1968 и „Бахчисарайски фонтан”, 7 април 1969, както и на постановки, които пое от други диригенти на „Севилският бръснар”, „Тоска”, „Сватбата на Фигаро”, „Бохеми”, „Кармен”, Травиата”. Появата му в моя роден град беше истинско събитие и бих казал, че вдъхнови много от артистите и музикантите от състава, но предизвика и завист у по- възрастните му колеги, което след време доведе и до напускането му на Русенската опера. Но нека преди това да спомена за началото на пътя му.
Роден е под артистичния и емоционален знак на Рака, на 20 юли 1940 година в Севлиево, в учителско семейство, в което музиката е особена на почит. От малък свири на акордеон. През 1956 година се явява на Първия републикански фестивал на художествената самодейност в зала „България”. Ето какво си спомня известният наш диригент Емил Янев за неговото представяне: „ „В един момент се появи 16-годишен акордеонист, ученик от Руското училище в София. Нищо не предвещаваше, че неговата изява ще бъде голямата изненада на прегледа, но още първите тонове, изтръгнати от акордеона, привлякоха вниманието на всички. Звуковата вълна, понесла се от сцената при неговото изпълнение на Токата и фуга в ре минор от Бах сякаш не беше „акордеонова”, а истински „органова”! При това момчето музицираше пълнокръвно, което силно ни впечатли и макар, че ние, от журито, трябваше да бъдем безпристрастни съдници, заедно с публиката спонтанно, бурно аплодирахме това момче!”
После добрият и всеотдаен Маестро Емил Янев започва да дава безплатни уроци на даровитото момче и да го подготвя за Консерваторията. Междувременно Димитър Манолов става помощник диригент на софийския хор „Момина песен” на известната Лилия Гюлева, съпругата на Емил Янев и през 1957, заедно с нея и хора, става лауреат на Московския младежки фестивал. През 1960 е вече студент в Консерваторията, а след две години, след вътрешен конкурс, изпратен да продължи обучението си в Москва при прочутия Генадий Рождественски. Московският период от живота му трае около 4 години. Става един от любимците на своя учител и е истинска звезда сред студентите – заради яркия си талант и голямата си ерудиция. Като студент поставя „Севилският бръснар” на Росини, опера, която дирижираше с голям успех и в Русе. „Това е най-блестящият ученик, който съм имал. Вашата страна е щастлива, че има талант като Димитър Манолов. Него само смъртта може да го раздели от музиката!” са думите на Рождественски.
Тук ще отворя скоба и ще си спомня един смешен момент, достоен за Росини. На един от спектаклите на тази любима негова опера, той най- неочаквано, се появи на пулта... облечен с черна мантия и гримиран като Дон Базилио, с брада и мустаци!.. Оркестрантите се сепнаха от изненада и започнаха да се смеят, отначало тихо, а сетне високо, на глас. А той започна да чука с палката си по пулта и с голямо усилие успя да ги накара да започнат увертюрата. Директорът, строгият Коста Крушовенски беше много възмутен от шегата на младия диригент и едва не го наказа!
През 1966 Митко Манолов се завърна с отлична диплома в България, но място за него в столицата не се намери. Приеха го в Русе. След напускането на Операта, той замина за Плевен като шеф диригент на Плевенския оркестър. От 1969 до 1972 той ръководи този сравнително млад оркестър и успя да го изведе от „втората” в „първата редица” на симфоничните състави у нас. Под неговото ръководство в столицата на Мизия прозвучаха за първи път голям брой мащабни творби от голямата класика, от ХХ век, бяха осъществени успешни премиери и на много нови български творби. На високо ниво се провеждаше и интересният фестивал „Лауреатски дни Катя Попова”. През 1972 осъществени и премиерата на „Севилският бръснар”, една от първите постановки на наскоро основаната / сега, уви!, закрита от недалновидната ни власт!/ Плевенска опера.
През 1972 година, след като Софийската филхармония неочаквано остана без своите големи ръководители Константин Илиев и Добрин Петков, Манолов бе поканен да заеме поста главен диригент. Добре е, че цели осем години нашият първи оркестър, създаден от великия Саша Попов, воден неизменно от бележити музиканти / за разлика от днес!/ беше в ръцете на блестящия и артистичен Димитър Манолов. Посрещнаха го там като „спасител”, защото на оркестърът предстоеше отдавна договорен голям гастрол в Англия, който не беше напълно подготвен. Но Манолов направи така, че представянето му там бе повече от успешно. Съставът работеше с огромно желание и амбиция, вдъхновен от новия си млад маестро. Той наистина впечатли всички с голямата си дарба абсолютен слух, изключителна памет, много интересна мануална техника, умението си да гради форма, да следва замисъла, стила на епохата и автора. При това бе много емоционален, темпераментен, завладяващо артистичен. Той имаше желание да открива нови автори и творби, да води оркестъра из нови територии. Беше музикант- просветител, с особен изказ, с оригинална мисъл. И може би не всички можеха да го разберат.
Може да се каже, че като шеф на първия ни оркестър Манолов продължи линията на своя велик предшественик Константин Илиев – да дирижира за първи път, сериозни, мащабни, рядко изпълнявани симфонични и кантатно- ораториални опуси, да представя премиерно нови български творби. Критиката оцени много високо неговите премиери на: „Вариациите по тема от Пърсел” на Бритън, „Александър Невски” на Прокофиев, „Прометей” на Скрябин, „Пасифик 231” на Онегер, Третата симфония на Шнитке, както и ред творби на български автори като: С. Пиронков, К. Илиев, Л. Николов, Ал. Райчев и др. Със софийските филхармоници Димитър Манолов осъществи немалък брой успешни турнета из почти цяла Западна Европа, а също и в Щатите. По това време той основа и ансамбъл „Полиритмия” , с който реализира много концерти с модерна музика от ХХ век на автори като: Пиер Булез, Джон Кейдж, Щокхаузен, Шнитке. Направи и немалко записи за Фонда на националното радио. Днес просто нямаме диригент от тази класа дори за първия ни оркестър, ако изключим Емил Табаков.
След близо 9 години успешна работа във Филхармонията, Маестро Манолов получи покана за работа в Латинска Америка, столицата на далечна Колумбия Богота. По това време отношенията му с оркестъра охладняха. Сега е трудно да се уточни истината, а и едва ли има смисъл. Жалкото, че един много голям диригент от ранга на Константин Илиев, напусна България. „ В Колумбия ме посрещнаха едва ли не като нещо средно между Тосканини и Исус!”, ще сподели той при една от ваканциите си в София. Осигуряват му идеални условия за работа. И цели 4 години той работи всеотдайно с жар, става извънредно популярен и обичан. Дори младите носят фланелки с неговия образ, като футболна звезда! След някои концерти публиката го чака пред служебния вход на залата, за да го понесе на ръце! В Богота Манолов изпълнява за първи път в Колумбия голям брой опуси на автори от класиката и съвременността, дотогава непознати на публиката. Популяризира и български автори. Наричат го „манифико Манолов” / Великолепния Манолов/.
През 1984 година Манолов решава да се върне у нас, воден от носталгията си към България. За три години отново бе шеф диригент на Софийската филхармония. Преподаваше и в Консерваторията. Цели седем години. След това работи в Софийската опера, където постави за първи път една сложна опера, „Златното петле” на Римски Корсаков / с не трупата гостува с голям успех в Париж, 1985/ и „Фалстаф” на Верди”/ 1986/. През 1987, след смъртта на Добрин Петков бе поканен да ръководи Пловдивската филхармония. Там продължи пътя на великия Добрин и отбеляза редица успехи. Но отново някои разногласия с оркестранти го накараха да напусне. Всъщност нашите оркестранти / не всички, разбира се!/ невинаги оценяват големите диригенти, особено онези, които имат по- странни характери, но пък са наистина големи, и приемат по- лесно посредствените., затова и нивото е вече доста по- ниско... Така е сега и в първите ни оркестри.
През 1991 г. Митко Манолов беше поканен да се върне в далечна Колумбия. Там посрещането е повече от триумфално. Нали, никой не е пророк в своята страна?!
А за нас, българите, тази латинска поговорка е направо закон! Всеки концерт е празник за него и за цялата страна. Концертира из цяла Латинска Америка. Прави концерти, по няколко на седмица в зала, а също и на открито, често пъти пред 6000 слушатели. Времето, през което е там, критиката ще определи като „ерата Манолов в Богота”. За съжаление, климатът, много високото надморско равнище на столицата, високото му кръвно налягане и преумората, както и емоционалният темперамент, си казват думата. Силите бързо го напускат, на 25 септември 1998 година Димитър Манолов напуска този свят, още млад за един диригент, на 58!, за да остави светла диря в историята на българската музика.
Ето и няколко интересни негови мисли:
- В личността на музиканта трябва да живеят две личности - едната, неговата собствена житейска личност, и другата - професионалната. Когато те се съединят в една, тогава стават хубавите неща.
- Всичко, което трябва да излъчва диригентът, трябва да бъде във вид на духовна материя.
- Изкуството трябва да бъде друг свят, не огледало на същия, в който живеем.
- В утрините, когато почти сам крача за репетиция, изгревът е останал зад гърба ми, пред мен бяга сянката ми. Не мога да я надскоча (и не искам), но трябва да я следвам!
- Винаги е имало нации- производители на артисти, и нации- консуматори, като Англия и САЩ, които всичко си купуват от Европа. Хубавото е, че в България винаги се раждат способни поколения.
- Много илюзии не бива да си правим и май че Царството, което е тяхно (на Нисшите духом), е... земното. И какво остава за нас, Докторживаговците?...