Цветан ТОДОРОВ
Ако от философските книги се интересуват преди всичко философите, то е, защото тези съчинения са твърде далече от света на обикновените хора. Но през един от последните литературни салони имаше едно щастливо изключение – всички погледи бяха приковани към личността и делото на германеца Мартин Хайдегер. В центъра бе книгата “ХАЙДЕГЕР И НАЦИЗМЪТ” от Виктор Фариа.
Фактите, разбира се, са ясни и неоспорими: прочутият немски мислител е бил нацист – повече или по- малко активен през периода 1933 – 1945 година. Това не би било толкова шокиращо /милиони германци, а и не само германци бяха нацисти/, ако Мартин Хайдегер все пак не беше един от най- влиятелните философи на нашето време – може би най- влиятелният в днешна Франция. И още нещо: каква е била връзката между политическото присъствие на Мартин Хайдегер и неговата философия?
Засега този въпрос не е получавал истински отговор. От една страна, неговите врагове, които го ненавиждаха, а всъщност не го познаваха и бяха готови да приравнят философията му с идеологията на нацизма. Затова защитата трябваше да възприеме една от следните стратегии: а/ да отрече изцяло проблеми тук са поставени на точен и в същото време емоционален език, непременно етичен, б/ да ги признае, но да не приеме връзката им с творчеството му, в/ да признае само част от философията му – не лично неговата, а онази, която е наследил от класиците.
В този контекст, наскоро излязлата книга на двамата френски автори ЛЮК ФЕРИ и АЛЕН РЬОНО / изд. „Галимар”, Париж/ е наистина новаторска. За първи път поведението на Мартин Хайдегер е разгледано в пряка връзка с мисленето му – философията и политиката тук не ни дават истинските отговори. Според него човешките същества не са роби и могат да действат свободно и свободно да изявяват своята воля. Освен това хуманизмът е универсален, всемирен: той потвърждава принадлежността на всеки от нас към единния човешки род, без да се разделя той на нации и класи. Това е дълбокият смисъл на двете прочути думи “свобода” и “равенство”, които разтърсиха света преди две столетия и положиха основите на днешните модерни демокрации на ХХ век.
Какъв всъщност е отговорът на Фери и Рьоно ? Като изходна точка двамата автори вземат връзката между философията и политиката, която сама по себе си, не е нито толкова важна, нито толкова интересна. И все пак, има някои неща, над които си струва да се замислим. Нашите демократични институции съдържат в себе си определена философия, която наричаме хуманизъм.
Що се отнася до Мартин Хайдегер – той винаги е бил противник на хуманизма, противопоставял е “спокойствието” на “свободната воля”, фаворизирал е национализма за сметка на идеалите на Всемира. Винаги е бил резервиран и дори неприязнено настроен към демократичните ценности – и преди, а и след ангажиментите си към нацизма.
Но означава ли това, че сега трябва да осъдим изцяло неговата философия и да я отречем изцяло? Разбира се, че не! Хайдегер има право да критикува ексцесите на модерния свят, тоталното му технизиране, опасността от опитите за подчиняването на природата, безумието на ядрените експерименти, генните манипулации с човека и животните и всички други вредни действия.
Интересно е да узнаем гледната точка, от която са осъществени анализите в тази книга. Като откриват дискусията, Фери и Рьоно скицират типологията на повечето от модерните критически теории. Към тази на Хайдегер добавят марксистката, която щедро ни обещаваше “светлото бъдеще”. Тук трябва да припомним, че за сталинистите демокрацията /”буржоазната” / беше равна на фашизма. Но дълбоко ненавижданият от тях Мартин Хайдегер мислеше доста по-богато, по- дълбоко и нюансирано. Той отлично познаваше и либералната идея, и постулатите на комунизма, чиято смърт предвиди, но за съжаление, не успя да дочака.
Преведе от френски: Огнян СТАМБОЛИЕВ