В Прага осъдили за хулиганство на 200 часа обществено полезен труд един ватман.
Преди година ватманът Даниел Байвил обиждал и изгонил от превозното (си!) средство украинско семейство с бебе в количка. Правосъдието го застигнало. Защото там е Прага и това е възможно, не е София.
Това коментира във "Фейсбук" Иво Инджев.
Нямаше да отбелязвам тази дреболия на ф(р)он(т)а на вилнеещия интернационален рашизъм , ако не ми се беше случило тази седмица ватман на трамвай №18 в София да ми крещи, когато слизах от “неговия” трамвай на спирката “Централни хали”, че обича Русия и е фен на Путин. С вдигнат заплашително към мен юмрук.
Не съм се надявал, че при подбора на ватмани тук правят проверка за психическото здраве на онези, в чиито ръце си поверяваме живота. Явно сред тях има страдащи от тежка форма на безчовечност, неспособни да различат жертвата от агресора, който ги радва (а иначе си говорим за агресори по пътищата).
Дори и да бях причинил неудобство на пътниците, като предизвикам по някакъв начин рашиста и по това да доведе до забавяне на пътуването, едва ли щеше да се стигне до някаква развръзка по съдебен път.
Прагът на търпимост към рашизма у нас е толкова висок, че неговите фенове (тази дума използва “фена на путин”, крещейки срещу мен от отворената за целта “аз съм фен на путин”) могат спокойно да тормозят със своята фашизоидност безнаказано пътуващи във вагона на европейска България.
Тук става дума за илюстрация на моята (наша) фрустрация пред представителен за агресивната пасмина ватман, който се изживява като говорител на своя рашистки Батман. Отгоре на всичко, това ми се случва не за пръв път. Шофьор на автобус №94 веднъж ми заяви на висок глас, че в неговия(!) автобус няма място за русофоби…
Явно срещите ако ако си мислите че апартейд в транспорта е имало само в ЮАР и САЩ. У нас спокойно могат да те навикат като “негър” рашистите, които се чувстват като господари по рашистко-расистки причини. Случвало ми се е и пътници в градския транспорт да ме “пращат” да мра в Украйна, щом като толкова я защитавам. Пак в същия дух, на слизане от автобуса (типично, за да не мога да реагирам) една фанатична другарка се разпищя по мой адрес, че Господ ме гледал и нямало да ми се размине възмездието.
Апропо, често пътувам по трамвайна линия 18. Следващият път, ако има такъв и ватманът ми се натрапи отново със своята рашистка агресия, обещавам да го снимам, заедно с отличителните белези на “неговия” трамвай и да публикувам резултата. Все пак ще (ми) бъде интересно дали моето изобличаване ще предизвика някаква институционална реакция.
Басирам се, че няма да последва такава дори и да спазя всички формалности чрез жалби и прочее досадни процедури. Защото тук, както отбелязах, не е Прага, а прагът на търпимост към рашизоидното хулиганстване е съучастнически висок и от страна на съответните институции. Изпитвал съм го на гърба си като отношение, демонстрирано от униформените, които явно симпатизираха на провокаторите, опитващи се системно да провалят през годините наши демонстрации с искане за премахване на МОЧА.
Впрочем, като гледам отново данните за 13 000 компании с руска собственост у нас, което е европейски рекорд спрямо много по-големи държави, имам повод да кажа, че демонтирането на най-дразнещата част от МОЧА комай е единствения голям видим успех на националноосвободителния ни порив срещу съветската окупация откакто формално се освободихме от нея.