Поредната банкова афера в България се движи към своята кулминация. В интервю, дадено преди повече от месец за новинарския сайт „Фактор.бг”, нарекох ситуацията „трета банкстерска война”. Днес разполагаме с достатъчно доказателства, за да отхвърлим прибързаното твърдение на шепа български политикани, че ставало дума за изолирана криминална атака. И още, че държавата имала всички правомощия и ресурси, за да овладее очертаващата се парична криза.
И двете твърдения се оказаха неверни. Атаката не е инцидентен акт, тя е подготвяна от дълго време – повече от три години. Пробивът в една от най-големите банкови институции предизвиква верижен ефект в целия финансов сектор. Налице е системен риск – опасно подценен и излизащ извън контрола на компетентните институции. Процедурите на специалния надзор дотук не помогнаха – още едно потвърждение, че заболяването е много по-тежко от първоначалната диагноза. Отгоре на всичко болестта е заразна, заплашваща да се разпространи в доскоро смятания за феноменално здрав национален банков организъм.
Щом законовите и регулаторните процедури не вършат работа, значи не само диагнозата, но и препоръчаната терапия са сгрешени. Затова е крайно време да се поставят в упор двата въпроса:
1. Кой и как подпали банковата война?
2. Възможно ли е да се предотврати третият поред срив на доходите на гражданите и паричния баланс на държавата (след тези от 1990-91 и 1996-97 г.)
По-долу предлагам моята версия, изградена върху основната парадигма на икономическата социология: съдбата и успехът на институциите (в т.ч. банковите) се определя от начина, по който се вграждат в социалната среда. Хората, икономическите агенти са тези, които вземат решенията за вграждането; те, както и овластените десижънмейкъри, носят отговорността и за разграждането, т.е. за онези ситуации, при коитобизнес- институциите игнорират или насилват социалната среда. Тогава, рано или късно, се стига до открит сблъсък на интересите. До криза и война!
Икономическите агенти, въвлечени в сегашната остра кризисна ситуация са обособени в три социално-професионални групи: банкери, политици и граждани. Всяка от тях има своя изначална/статусова позиция и роля; но в перманентните кризисни общества, каквото е българското, в ролевите им характеристики и функции настъпват видоизменения, които превръщат нормалното/очаквано поведение в отклоняващо/патологично. Именно такъв е случаят с аферата „КТБ”, която извади наяве трайни деформации в политико-икономическия български преход.
Защо „банкстери”?
Въпросният неологизъм не е от вчера. Още при Голямата депресия гражданският фолклор ражда новото понятие, за да обозначи уродливия хибрид между „банкери” и „гангстери”, причинил колосални щети на данъкоплатцитеи държавата. Глобалната криза след 2008 г. възроди интереса към нелегитимните и откровено криминални похвати, чрез които част от финансовите институции (банки, фондове, борси и др.) натрупаха огромни спекулативни печалби на гърба на реалния бизнес, домакинствата, държавната хазна.
За да не обидя съсловието, ще уточня, че проблемът е глобален, а не само български. Вярно е, че на места са се съхранили банкови институции с висок авторитет и доверие в обществото. На също така е неоспорим факт, че банковите измами са се превърнали в масово явление. Не минава седмица, без да научаваме за наложени глоби, арестувани банкери, затворени банки в държави, сочени доскоро като еталон на финансовия капитализъм. Създава се представа, че професионалната почтеност вече е изключение от правилото, от традиционно консервативното поведение на представителите на доскоро престижната банковата гилдия. Доверието на клиентите в институциите се губи, което е първата стъпка към генериране на страх, паника и агресия.
Както всяка война, и банкстерската се подготвя по върховете на политико-корпоративната пирамида; плановете за военните действия се разработват в щабовете; сраженията се ръководят на полето от обучени офицери. Воюващите солдати и местното население са потърпевши – ползват ги за пушечно месо или са обект на системни грабежи.
Още при първите официални съобщения за аферата „КТБ” прозираше истината, че тя е инспирирана „top-down” (от върха към дъното) и отвън-навътре:
-чрез съзнателно и мотивирано бездействие на банковия надзор (неотменима функция на БНБ и нейното ръководство);
-с участие или нехайно безхаберие на три поредни правителства (едно от които-служебно-издаде декрет за ограничаване на участието на държавните дружества, с което се опита да намали риска; уви-неуспешно!);
- с прякото ангажиране на политици-нелегитимни лобисти в полза на корпоративния банков капитал и във вреда на клиентите;
-приочевидната/неслучайна липса на ефикасни механизми за защита на интересите на пострадалите клиенти и на миноритарните акционери.
Обезправените граждани
Единственото право на пострадалите от затварянето на КТБ е да изчакат търпеливо, за да получат депозираните пари в размер до 196 000 лева. Актът ще се състои във времето и ще се реализира най-вероятно на порции (справка-ощетените депозанти на фалиралите банки през 1997 г.). При този законов механизъм с твърдо фикдсиран таван на гаранции, собствениците на влогове ще загубят милиарди левове. Колко точно с те, ще разберем (надявам се!) след като се получи достъп до одитните доклади – извънредния и вътрешния, на KPMG.
Междувременно активисти от банкстерската кохорта и лично заинтересовани крупни депозанти положиха неимоверни усилия, за да убедят общественото мнение, че държавата трябвало да гарантира с извънреден закон всичи влогове в спецбанката КТБ. Което би струвало на гражданите данъкоплатци 6,67 милиарда лева. Което означава всеки българин да извади от джоба си над 1000 лева, за да се компенсират измамените вложители. И поражда основателния въпрос: защо трябва с нашите пари да спасяваме инвеститори (вложилите над 100 000 евро), след като при пазарната икономика всеки е длъжен да си носи риска!
Какво излиза? Гражданите, които са фундамента на конструкцията „държава”, от чиито данъци и спестявания се пълнят трезорите, раздават се кредити, отпускат се помощи, заделят се средства за публични услуги и пр., винаги губят от банкстерските войни. Дали са вътрешни за системата – между съперничещи си политико-корпоративни мрежи, или са инициирани от външни финансови агресори, резултатът е все същият. Затова сме нация от пословични лузъри. Повече от месец след избухването на войната не се намери партия, обществена организация или движение, които да организират ощетените граждани и да ги поведат на битка за собственото им икономическо освобождение.
Изводът е: в неокапиталистическа България Суверенът е обезправен - вследствие на недопустима, противоконституционна деградация в актуалните статусови позиции и роли:
-гражданските права са деперсонализирани, т.е. отчуждени от техния субект (медиите са присвоили ролята на изразители на свободното слово, но я изпълняват по команда-с изключение на шепа храбри разследващи журналисти; професионалните асоциации гледат първо институционалните си интереси и после се сещат за защитата на интересите на своите низови членове-справка, твърде закъснялата акция на работодателите и синдикатите по повед на банковия пробив);
-социално-икономическите права са орязани, според неолибералния принцип: „пари за заплати, пенсии, помощи и публични услиги се дават само ако са налични в държавната хазна”. Само че крехките финансови буфери прегряха и се стопиха; за броени седмици държаваният дълг нарастна с над 6 милиарда лева; загубите в енергетиката надминаха 4 милиарда лева; фискалният резерв отново пада на санитарната граница;
-политическите права на гражданите са редуцирани до възможността да участва в избори (50-70 процента от българите отказват да се възползват от него, след като средно на две години се сменят правителствата);
Само че у нас италианският модел не проработи. За разлика от тази средиземноморска нация, която за 2-3 десетилетия успя да се освободи от подкупните и мафиотизирани политици и да ги замени с ново поколение, спиралата на българските политически промени твърдо сочи надолу: всеки следващ парламент е по- калпав от предишния.
Ерзац-политиците: откъде се появиха?
Социо-демографският отговор е : те са деца на нашата нация (дори и най-видните гастрольори на политическата сцена, вкл. бившият монарх, са родени на българска земя). Но екземплярите от т.нар. политическа класа принадлежат към една особена биосоциална разновидност. Тя се формира, мутира и лансира чрез партии. Партиите пък от изразители на публични интереси вкупом се превърнаха в корпоративни играчи.
Вземете списъците на висшите органи на парламентарно представените партии, както и на свързаните с тях лица – официални или неформални съпружески двойки, семейства, родове. Партцентралите бъкат от „милионери в зелено”-явни и прикрити търговци с влияние; акционери в банки и небанкови институции; псевдоконсултанти-комисионери и прочее гешефтарски популации. Формално българските партократи са разделени на лагери - на опозиция и управляващо мнозинство. На практика преплитането на финансовите им участия е довело до заличаване на вкякакви партийно-идейни различия. При опасност всички действат като един отбор: спасяват себе си, загърбват нацията.
Всички тези екзотични екземпляри образуват кохортата на ерзац-политиците. Избрани са за едно(да слугуват на народа), работят за друго(за себе си и своя вътрешен кръг). Част от тях се класират за депутати като първа отговорна работа в кариерното им израстване; после станават пригодни за всички видове държавни позиции – гуверньори на банки, шефове на агенции, посланици и пр. Погледът на това привилигеровано, самовъзпроизвеждащо се съсловие, е все към държавната хазна, еврофондовете и банковите трезори, т.е. там, където пада келепирът.
Не изричам ли твърде силни думи и несправедливи обвинения? Нека се обърнем към хрониката на събитията в аферата „КТБ”:
- Междуличностната вражда във всесилния доскоро тандем „Пеевски-Василев” се е разгоряла според собствените им признания още преди година; нито един политик не съобщи за нея на своите избиратели, нито инициира превантивни меркисрещу тлеещия пожар;
- Водещите фигури в партийните централи са знаели предварително какво ще се случи в интервала 16-20 юни, когато БНБ превзе на абордаж изпадналата в ликвидна криза КТБ; парламентът-върховният орган в държавата- беше сезиран значително по-късно; безценно време беше пропиляно за взаимно надхитряне: кой повече дивиденти да извлече преди изборите от грандиозния скандал;
- Като капак на всичко, при безпрецедентната политическа дестабилизация след май т.г., причинена от мандатоносителя (БСП) и мандатодателя(ДПС), посрещната екзалтирано от извънпарламентарната опозиция и вечно гладния за власт ГЕРБ, на „ тайно” съвещание при президента шепа хора, емисари на своите партии, вкупом с правителствени и банкови ръководители, са обсъждали безумната идея за банкова ваканция!!!
Твърди се, че това бил „само аналитичен вариант”, разгледан като пример от учебник по финанси. Днес имената на събеседниците по темата се знаят, но фактът, че са допуснали да я включат в дискусията за овладяване на банковата криза показва, какво е качеството на т.нар. политически елит.
Качеството е като на всеки сурогат – съмнително, ниско, нездравословно. Може да служи като заместител на една силна, компетентна, национално отговорна политическа класа, с която разполагат съседни нам държави, но от немай къде. Само че в България „немай-където” продължава вече четвърт век!
Легендата за криминалната атака
След като КТБ е изпаднала в ликвидна криза и е поискала екстрена подкрепа от БНБ, длъжни сме да се запитаме: как е могло да се стигне до този взривоопасна ситуация, при положение, че:
- В края на март 2014 г. в трезора е имало 906 699 милиона кешова наличност в лева и 160 521 милиона в ценни книжа?
- Броени дни преди черния петък (20 юни) КТБ е получила висок атестат от БНБ заради сделката с Креди-Агрикол;
- КТБ е проверявана редовно от банковия надзор и от вътрешния одитор KPMG; тя е наблюдавана и от ЕЦБ като системна банка, от чиято кондиция зависи стабилността на целия финансов сектор;
Обясненията, които се дадоха от името на банковите и държавните институции в публичното пространство, бяха мъгляви, неаргументирани и непрофесионални. Някои от твърденията , предложени от официални институции, бяха дори взаимно изключващи се. Не се потвърди първоначалното съобщение на БНБ, че са унищожени досиета за 3,5 милиарда лева раздадени кредити; спука се и балонът за изнесени в брой и прехвърлени зад граница 206 милиона лева. И до днес размерът на финансовата дупка, отворен в КТБ, както и структурата на раздадените лоши кредити, не са ясни за най-важната част от обществото: данъкоплатците.
Тези факти са достатъчни, за да се постави под съмнение основната версия, внушавана от гуверньора на БНБ и повторена от президента: КТБ е била обект на криминална атака! Най-вероятно-вътрешна. Поне такъв е прочитът на прес-съобщението, с което УС на БНБ излезе пред медиите. „Това е пиарски, а не експертен документ, коментираха пред пишещия тези редове банкови мениджъри. Пълен е с догадки, не с факти. Дори терминологията не е професионална, банкова, а е манипулативна!”
Липсата на прозрачност и неяснотата винаги ражда алтернативни хипотези. Две от тях заслужават по-специално внимание:
-Хипотезата „Костов-Александров”. Двамата опитни финансисти изразиха мнение, че КТБ умишлено е докарана до ликвидационна криза. Защо? За да бъде придобита след това без пари. Аналогът с купуването на Първа частна банка, за 14 милиона лева при 10 милиона кешова наличност, не е лишен от логика.
-Хипотезата за външна/чуждестранна намеса. Тук дежурните подозреният са отправени към руските играчи на банковия пазар, по-специално към ВТБ. Но заедно с това в банковите среди се коментират оживено негативният образ, койтоцеленасочено беше създаден от чуждестранни посланици и медии, от явни и тайни емисари от ЕС и САЩ, за „банката на властта”.
Корпоративната банка винаги е била отъждествявана с името на мажоритарния собственик и неговия доскорошен партньор-депутат в парламента и еднодневен шеф на ДАНС. Днес и двамата бивши съратници вероятно си дават сметка, че хиперактивността им в политиката и медиите е изиграла лоша шега.
Как една по дефиниция независима и частна финансова институция става „банка на властта”? Прави ли са онези, които обясняват ликвидната криза, сполетяла КТБ с безпределната експанзия, превърнала тази периферна в миналото институция във финансово чудовище, способно да подчини и погълне цялата държава? Данните говорят сами по себе си:
- От 2001 до 2005 г.(при кабината „Сакскобургготски”) КТБ е отбелязала скромно нарастване на активите: от 0,065 милиарда лева на 0,523 милиарда лева;
- Само през първите две години от управлението на кабинета „Станишев”, активите за скочили над три пъти и са достигнали 1,77 милиарда лева;
- 2011-2012 са златните години за банката; тя е съумяла да увеличи активите си до 2,7 милиарда лева;
- В месеците преди ликвидната криза, след едногодишно управление на кабинета „ДПС-БСП” , банката е достигнала феноменалния резултат в най-новата банкова история от 7,3 милиарда лева; по данни на БНБ от март т.г. 6,7 милиарда лева тези активи са депозити (от които почти 2 милиарда са на институции; разбирай- държавни дружества!)
При тази любопитна динамика лесно се стига до извода: КТБ не е просто „банка на властта”; тя е банка на всички власти, управлявали България от приемането и в ЕС до сега; и от началото на финансовата кризата до долната мъртва точка, в която се намира българската икономика.
Нещо повече, КТБ, подобно на още нейни частно-корпоративни посестрими, не се е задоволила да се вгради като рационален икономически агент в социалната среда; от определен момент нататък банкерите са поискали (и са успяли) да да трансформират средата, особено властовите структури- в своя пряка изгода. От тук до пряката узурпация на държавата е само една крачка. За зла беда, попаднали са в капан. Кой е неговият майстор, ще узнаем скоро! Финансово засегнатите и тези с гузна съвест вече се разприказваха, за да спасят своите авоари и кожи.
Тези констатации ни водят към следващия въпрос: с какво е допринесла за ликвидната криза небивалата концентрация на капитал в ръцете на една банкова институция, на един мажоритарен собственик. И не бяха ли прави българските журналисти, сътрудници на Дойче Веле, когато преди една година алармираха за над 60 процентното участие на държавните дружества в „банката на властта”. Днес БНБ публично намеква за източване на паричен ресурс, за кражби дори. Така ли е, ще кажат криминолозите (да се надяваме-скоро и без увъртания)
Но да се върнем към икономическата ситуация. Според финансисти, запознати със структурните особености и модела на менажиране, изпадналата в криза институция от доста време е надвишила оптималните размери на привлечените активи; формирала е микс от разнородни, неефективно управлявани бизнес дейности. Казано накратко- хипертрофиралият организъм е станал нежизнеспособен.
Може би това е една от първопричините за „внезапния” срив, който настъпи в банката- фаворит, засенчила за рекордно кратко време доста от преките си съперници. Щом е така, следва да се очаква верижен срив и на финансовите потоци при големите корпоративни клиенти на банката. Първи се обади оръжейният бизнес – щели да провалят договорирани поръчки поради липса на паричен ресурс.Наред са държавните енергийни дружества, които и без друго са потънали в дългове. Разчетите за предстоящите през ранната есен загуби на работни места са за 80-100000 души.
Тъкмо затова, макар и закъсняла, координираната акция на работодателите и синдикатите трябва да има продължение, да се превърне в инструмент за постоянен натиск.Още по-добре е, ако към нея се прибавят и активни граждански протести. Това, че ще се случат в навечерието на поредните скорострелни избори, не бива да ни смущава. Българските ерзац-политици са показали, че се страхуват само от едно: да не ги подгонят отново с камъни и тояги из площадите и улиците.
Повтарям: скоростта , с която ерозират междуфирмените връзки, заплашва още през септември да се стигне до пълно запушване на плащанията; след което започват масовите уволнения и фалитите на оцеляващия бизнес и на физическите лица. Този кошмар съм го преживял два пъти през 90-те години. И двата пъти ударът върху банките предизвика верижен трус в цялата финансова система. Оцеляха само банкстерите. И техните дружки: ерзац-политиците...