Статията на журналиста Иван Бакалов е публикувана в сайта e-vestnik.bg.
„Зима. Още една. Кой ти я дава?” – написа Валери Петров неотдавна. Тази зима му беше последната. Дори още едно лято получи като подарък преди да се пренесе в небесата.
На 94 години той беше жив класик, доайен на българската литература. И на тази възраст продължаваше да пише стихове и да отрони по някой каламбур.
Може би един ден на такива като мен, които са имали късмета да разговарят с хора като него, ще им завиждат. Защото кой ще запълни празнината оставена от личности като Валери Петров?
През 1991 г. той беше депутат от БСП във Великото народно събрание. За кратко ходех да репортерствам в парламента по някакъв повод и един ден го заговорих, малко смутено изразих уважението си, казах нещо в смисъл, че не всички смятат хора като него за „червени боклуци” – тогава това беше актуален рефрен.
Припомних му негово шеговито изказване, което направи на една сбирка на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Разказваше нещо как седял на една пейка, а около него летяла муха и го следяла със „своите мозаични очи”. Залата се разсмя. И тогава имаше страх от подслушване, …както сега.
На другия ден отидох там с луксозно издание на „В меката есен”. Носех му и едни броеве на сп. “София”, за които говорихме и му обещах. Беше някаква почивка между заседанията. Той ме покани да влезем в празната зала и седнахме на банките. Говорихме достатъчно, за да напиша нещо за вестник. Не написах. Това си е само за мен. Понякога и журналистите предпочитаме да си запазим нещо лично. Знаех, че не обича интервюта, също както Радичков. Не го потърсих, а казах, че ще се обадя. Пожалих го. И някак прекалено респектираше.
Помолих за автограф. Той написа „На другаря Бакалов…”, като преди това попита „Може на другаря, нали?” По онова време още имаше напрежение с обръщенията „другарю” и „господине”.
Е, Валери Петров не посиня, за съжаление на мнозина екзалтирани декомунизатори. Запази достойнство, остана верен на идеалите си. Политическите запалянковци, които се изживяват като големи антикомунисти, не могат да преглътнат, че Валери Петров, Радичков или пък Исак Паси не развяха знамето на антикомунизма като някои други. И не защото са одобрявали предишния режим. Оставили са достатъчно писмени доказателства за отношението си към него още в онова време. А някои като Стефан Цанев, който е писал стихове за чекисти и за комунистическия идеал, станаха жалки закъснели дисиденти.
И сега, след новината за смъртта на Валери Петров, мнозина някак премълчават, че той си остана червен. Някак неудобен факт. И по-рано избягваха да го коментират. Защото наивно си мислят, че лявото е нещо грешно, вредно, срамно, не трябва да съществува, да се забрани. Не е въпрос кое е правилно, кое е по-добро, кое не, нито на симпатии. Въпросът е как може въобще да съществува демокрация, ако ще обявим някого за второ качество или ще го забраним, изключим от обществото?
Сега много не коментират какъв е бил Валери Петров. Непрекъснато изтъкват, че е превел целия Шекспир, някои припомнят как са израсли с детските му книжки, припомнят как е бил изключен от БКП и съюза на писателите през 1970 г., когато заедно с театроведа Гочо Гочев, сценариста Христо Ганев, поета Благой Димитров, писателя Марко Ганчев отказват да гласуват декларация, заклеймяваща Солженицин и награждаването му с Нобелова награда (единствени от многолюдния писателски съюз).
Форумните тролове обаче не пожалиха Валери Петров. Под статии за смъртта му писаха, че е комунист, „червен боклук”. Дори оспорваха преводите му, защото как може един червен да е направил нещо стойностно?
Поезията му, филмите му, пиесите… Всъщност, малцина четат сега поезия, романтици, нежни души… Четящите хора имат любими негови стихове, из Фейсбук заваляха извадки от поеми, стихотворения.
А кой гледа сега стари черно-бели филми, чийто сценарист е Валери Петров? Който се реши, ще се изненада, ако ги изгледа. Те пак са от едно време, за което сегашните закъснели антикомунисти твърдят, че направо не е имало култура, а само идеология и пропаганда.
В онези години, около 1960 г., творци като Валери Петров, Радой Ралин, освен стихове, създават на гола поляна, без никакви традиции, български филми, които са като съкровища в българската култура. Цената им ще расте във времето, както на антиките.
Дори днес, от дистанцията на съвсем друго време, може да останеш изненадан от „Слънцето и сянката”, „На малкия остров” (режисьор Рангел Вълчанов), „Рицар без броня”, „Един снимачен ден” (режисьор Борислав Шаралиев) и др.
В този ред е и филмът по сценарий на Радой Ралин „Невероятна история”, за който Живков възкликва ядосано – „Кенеди ли ви плаща, да правите такива филми?”. Валери Петров е единственият българин, който присъства като сценарист в съвременен холивудски филм. По неговия филм “Йо Хо Хо” (1981) е направен холивудски римейк The Fall (2006).
През 1962 г. Валери Петров и Радой Ралин пишат в съавторство пиесата „Импровизация”, поставена в Сатирата. Спектакълът е посрещнат с въодушевление от публиката, а същевременно предизвиква обсъждания и скандали на партийни събрания, натиск от върховете на живковата власт. Но не се осмеляват да го забранят.
Валери Петров нямаше никакви претенции да бъде някакъв дисидент, дори след като е бил изключван. Но неговото мълчаливо несъгласие, шеговити поеми, деликатни, но убийствени метафори, в онова време са били като ориентир, надежда, глътка въздух, предизвиквали са и още предизвикват възхищение.
Незабравимият Радой Ралин разказваше цинично истории от ранния вестник „Стършел”, на който Валери Петров е един от основателите и зам.-главен редактор, по-късно просто сътрудник. И Валери Петров издал „В меката есен”. Онази неповторима поезия, докосване до душата. И един ден поетът идва в редакцията, където седят Радой и Васил Чертовенски. Чертовенски, тогава журналист в „Стършел”, бил известен циник, когото Радой Ралин непрекъснато цитираше години след смъртта му. Дори ми се струва, че някои цинични реплики ги измисляше Радой, но ги приписваше на Чертовенски. И Чертовенски посреща Валери Петров с думите: „Ей, Валери, ти си бил ювелир на стиха, бе! Както си евреин, ако си и педераст, Нобеловата награда не ти мърда”.
Такива ги разказваше Радой. И циникът Чертовенски намерил своеобразна форма на рецензия.
Валери Петров наистина е номиниран за Нобелова награда. И е имал шанс, но при тази конюнктура с номинациите, съперничества, тънките сметки във всяка държава, не е случил подходящ момент. По подобен начин е провалена и номинацията на Радичков.
Неотдавна направих експеримент да проверя с Гугъл кой съвременен български писател е най-популярен по света. С изписване на името му на латиница, заедно с определението „автор” и „писател” на английски. И Валери Петров се оказа на първо място, с голяма преднина пред много други.
Преподавателката ми по английски в университета беше завършила и френска и английска филология, специализирала в Сорбоната. Един ден каза: „Ние сме щастлива нация, българските преводи на Шекспир от Валери Петров съдържат всички нива на Шекспир. Във френските преводи на Шекспир не е така.”
Не знам, не мога да сравня като нея. Сигурно е така. У Шекспир е пълно с игра на думи, двусмислици, непреводими каламбури. И може би наистина в други езици не са имали преводач като Валери Петров, който да успее да ги предаде.
Както казва Сервантес – преводът на поезия е като обратната страна на гоблена. Французите имат стара поговорка, че преводът е като жената – хубавият не е верен, верният не е хубав. А Джордж Бърнард Шоу казва безцеремонно: „Поезия е това, което се губи при превода”.
Мисля си, че ще минат години, докато оценим напълно какво е бил Валери Петров и какво е оставил в българската култура.
Иван Бакалов
журналист