Стивън Кинзер, The Boston Globe, САЩ
Стивън Кинзер е старши научен сътрудник в Института за международни отношения „Уотсън“ в Университета „Браун“. Повече от 20 години е кореспондент на "Ню Йорк таймс" в Никарагуа(1980), Германия(1990) и Турция.
Москва отново показа, че умее да прави стратегически избор по-добре от нас. Не бива да определяме Русия като идеалния партньор за САЩ, но понякога нейните интереси съвпадат с нашите. В такива моменти ние трябва да сложим настрана нашето враждебно отношение към нея, останало от времената на Студената война, и да си сътрудничим.
Най-добре да се започне със Сирия.
Политиката на САЩ по отношение на Сирия бе абсолютно необмислена още от самото начало на конфликта преди пет години. Като заехме най-твърдата позиция - „Асад трябва да се маха“ - ние напълно лишихме опозиционните групи от стимул за преговори за мирен преход на властта. Това стана една от причините за началото на кървавия сирийски ужас.
Русия, която в миналото не един път й се е случвало да се сблъсква с ислямистки фанатици, остро усеща заплахата от хаоса в Сирия. Но тази заплаха надвисна и над нас. Сега трябва да водим точно такава политика, както Русия: ние трябва да попречим на падането на режима на Башар Асад и да помогнем за създаването на новия режим, който така или иначе ще включва Асад или негови привърженици, а след това да се сдобием с прекратяване на огъня.
Падането на режима на Асад ще доведе до създаването на катастрофален вакуум във властта, подобно на този, който превърна Ирак и Либия в рай за терористите. Това ще е лошо за САЩ и още по-лошо за Русия и Иран. Трябва да признаем, че в това се състои нашия общ интерес и трябва да започнем да си сътрудничим със страни, които искат същото, което и ние.
Всичко това може да изглежда във висша степен логично, но
самото предложение за сътрудничество с Русия се ненавижда от Вашингтон.
То противоречи на централната концепция на либерално-консервативния и републиканско-демократическия външнополитически консенсус - „Русия – това е нашия вечен враг, затова всичко, което придвижва интересите на Русия, автоматически подрива нашите интереси“. Същото се отнася и за Иран. Вместо да се вкопчваме за опасно остарялата мантра „който не е с нас, е против нас“, трябва да признаем, че страни, с които имаме разногласия в някои сфери, могат да са наши партньори в други области. И Русия в дадения случай се явява отличен пример.
Възможно е ние като страна бихме били в по-голяма безопасност и бихме допринесли повече, ако следвахме външнополитическия курс на Русия в миналото. Това правителство, което Москва поддържаше и което от 1987 до 1992 г. възглавявано от Мохамад Наджибула, беше много по-честно и прогресивно, отколкото правителствата, които дойдоха на власт след това и със силите, подкрепяни от американците, го свалиха.
По-късно Москва призова САЩ да не нахлува в Ирак и да не сваля Садам Хюсеин. И в двата случаи Русия се оказа права, а ние сгрешихме.
За Сирия Кремъл се оказа прав за трети път. Сега в интерес на САЩ е да запази в краен случай временно властта на Асад. Алтернатива ще стане
„халифатът“ Ислямска държава, простиращ се от Средиземно море до река Тигър.
Сирийският конфликт не може да се регулира с военни методи. Продължаването на боевете само ще задълбочи ситуацията. Русия настоява за регулиране по пътя на преговорите. Ние не бързаме да се съгласим с нея, защото нашите т.нар. Партньори в региона искат да продължат войната. Те считат, че продължението на тази война съответства на техните интереси. Възможно е да е така, но тази война противоречи на интересите на САЩ.
Опозиционните групировки в Сирия, които поддържаме без особен ентусиазъм, отказват да започнат преговори, докато не се установи режим на прекратяване на огъня. Приемайки тези условия САЩ гарантира продължаването на войната.
Вместо това преговорите трябва да бъдат насочени към създаването на такъв режим, който и Русия, и САЩ могат да подкрепят. И това може да стане отправна точка за установяване на мира.
Колко дълго Асад ще може да се запази на власт няма особено значение за САЩ.
Главното е отслабването на Ислямска държава и Ал Кайда.
Борбата с тези сили е ключовата цел на политиката на Русия и Иран. Трябва да признаем, че в това нашите интереси напълно съвпадат.
Пълният ни отказ от сътрудничество с Русия е отживелица от минала епоха. Той ни пречи да предприемем решителни мерки за регулиране на кризата в Сирия. И нейните последици се усещат даже в Европа. Неотдавна администрацията на Обама се обяви за четирикратно увеличение на разходите на НАТО в Европа и в частност до границите на Русия.
На това Москва отговори с военни учения по своята граница с Украйна. Тази спирала на напрежение ни пречи да разберем, че Европа никога не може да стане безопасна без сътрудничество с Русия.
Отказът от сътрудничество с Русия ще ни донесе повече проблеми, отколкото ще донесе на Русия. Ако успеем да намерим посока на сътрудничество, това ще донесе полза и на Русия, и на САЩ, а така също ще допринесе за глобалната система за сигурност.
Стратегията на Русия – борба с Ислямска държава и Ал Кайда, подкрепа на Асад и подкрепа на такова споразумение за прекратяване на огъня, което да позволи да се съхрани режима на Асад в една или друга форма – е най-приемливият вариант. Докато не го приемем, кръвопролитието в Сирия ще продължи.