Разбира се, че поводи за критики и нападки към ДСБ има. Колкото си искаш – и от свои, и от чужди.
Отказът да се носи управленска отговорност – респективно отказ от изпълнение на предизборните обещания, разкрачената политическа позиция поради разделението вътре в коалицията РБ и парламентарната група, силно аплодираната шутовска простащина на Татяна Дончева, надменното говорене „ние сме целите в бяло“, нарочните провокации и спекулации по адрес на довчерашните ти партньори, серията поврати в позицията от „никога с Борисов“ до управляваща опозиция, назначенията на партийни секретарки и последващата критика срещу назначенията на партийни секретарки, изобличаването на задкулисието, само когато в състезанието с един кон конят не е реформатор, борбата с шуробаджанащината последвана от назначения на кумове и съпрузи. Всичко това е факт.
В този смисъл декларацията на ПГ на ГЕРБ в никакъв случай не ме изненадва – напротив, очаквах подобна реакция от доста време насам, и я намирам за напълно уместна.
Само че:
ДСБ не са се прострелвали в никакъв крак /по „Дневник“/. Напротив. Предисторията:
Кратък преглед на изборните резултати от 2013-та и 2014-та година ясно показва че първата битка която трябва да бъде проведена е тази за Реформаторския Блок. Всичко извън този формат е бутиково, ограничено и с малки или никакви шансове за представителност в парламента.
Няколко са циклите досега, след проваления от СДС и ДБГ конгрес през лятото на 2014-та година, в които тази битка бе отлагана поради предстоящи събития – парламентарните избори, съставянето на кабинет и стабилизирането на държавата, стартирането на необходимите промените /отказвам да използвам думата реформа, съжалявам/, местните избори през есента на 2015-та година и последващото гласуване на промените в конституцията.
В този период, започващ още от преговорите за съставянето на настоящия кабинет, Радан Кънев успя да се наложи като неформален лидер на РБ и основателно да построи ос на отношенията си с Бойко Борисов, която да се утвърди като основна линия на комуникацията и политиката с ГЕРБ.
С това естествено си спечели неспирни количества негативни емоции от коалиционните си партньори вътре в Блока. И фронтовете на вътрешна съпротива срещу това неформално лидерство престанаха да бъдат тайна дори за не дотам просветените и интересуващите се от събитията в РБ наблюдатели.
Апаратните трикове и вътрешните спънки се оказаха много по-съществен проблем пред реформаторите, отколкото външният натиск чрез жълто-кафяви медийни публикации.
Местните избори не допринесоха за изчистване на картинката – въпреки че получиха най-голям преференциален вот,
ДСБ регистрираха едва трети резултат от партиите в Блока, оставайки трети след СДС и ДБГ.
Нещо повече, кампанията, с която Радан Кънев изцяло се ангажира лично – тази във Варна, претърпя шумен провал, а кандидатът за кмет Чавдар Трифонов се превърна в най-скъпия независим общински съветник в историята на българската политика.
С две думи, местните избори показаха, че претенцията на ДСБ за еднолично лидиране на Блока става неоснователна при така получените гласове на отделните партии.
Но автентичната енергия и политическата подкрепа за самия Радан Кънев не се промени, и въпреки развитието на изборите и безкрайния низ от вътрешни кални номера, неформалното лидерство дори се превалидира.
Диалогът в управляващата коалиция продължи да тече по оста Борисов – Кънев. Но пък и стана безпощадно ясно, че така конструираната коалиция РБ е безнадеждно изчерпана, а самата кампания начерта нови разделителни линии и създаде безброй междуличностни конфликти между партиите в нея.
Апаратните реалности показаха, че
създаването на единен политически субект с единно лидерство е практически невъзможно.
Следователно се налагаше нов подход, и оставката на правосъдния министър Христо Иванов даде основанието за този нов подход като го катализира – след като битката за Блока нямаше как да бъде дадена вътре, същият да бъде превзет отвън: Чрез опозиционно говорене и привличане на партиите и избирателите към каузите от 2013 и 2014 година, които дадоха началото на самия РБ като политическа конструкция. В този смисъл чрез „прилепянето“ си към оставката на Христо Иванов г-н Кънев окончателно изостави тогавашната битка за лидерство чрез подчиняване на партиите, и отвори напълно нова – битката за Блока чрез привличане на избирателите.
И точно тук ДСБ изобщо не се е простреляла.
Защото всеки, който си спомня защо изобщо беше създаден Реформаторският блок и какви са каузите и ценностите на традиционната /при цялата условност на това определение/ българска десница, е, наясно че ДСБ са най-автентичните и искрени представители и защитници на тези ценности.
Може да се твърди, че
ГЕРБ и ДСБ са коректните с избирателите си десни партии –
ГЕРБ с политиката си на макроикономическа и политическа стабилност, усвояване на европейски средства, развитие на инфраструктурата и поддържане на ниски нива на данъците с цел привличане на инвестиции, и ДСБ с настояването за радикална съдебна реформа, реална борба с корупцията, изграждане на силни и независими институции и разобличаване на обвързаностите на сенчестия бизнес с разпределящите порциите държавни организации.
И СДС, и ДБГ се изгубиха в дебрите на кадровите придобивки и кабинетите, в седалките на служебните коли и креслата на самолетите, и напълно изоставиха програмата, с която приложиха „трика“ спрямо избирателите си през лятото на 2014-та година.
БЗНС и НПСД от своя страна, въпреки отколешната си про-ДСБ ориентираност, останаха в странната ситуация да споделят ценностите и вижданията на Радан Кънев, но да не споделят технологията на излизане от позициите в изпълнителната власт в името на неясна бъдеща борба.
И неопределеното говорене за нов десен политически проект, подкрепено от опозиционността предимно на думи, по-скоро оправдава решението им.
Това обаче не интересува избирателят. А, важният е именно той.
И да, избирателите на Реформаторския блок в огромното си мнозинство споделят тезите и вижданията именно на ДСБ. И няма нужда човек да прочете 16-те точки или 10-те стъпки от учреждаването на партията, или пък 4-те приоритета от речта на Гроздан Караджов пред конгреса на ДСБ миналата неделя, за да го признае. Съвсем ясно. Защото ДСБ имат позицията да претендират, че поне в публичните си изяви /доколкото до момента на т.нар. излизане в опозиция изобщо са участвали в управлението извън Министерство на здравеопазването/ не са отстъпили от принципите, заложени при създаването на РБ. Останалите не могат и това.
Избирателите на Блока искат „радикална съдебна реформа с Христо Иванов, а не мека съдебна реформа без него“ /цитирам Марко Арндт от фондация „Конрад Аденауер“ в интервю преди заминаването му от България/.
Избирателите на Блока искат ограничаване на безконтролността на главния прокурор, резултатно разследване на фалита на КТБ, резултатно разследване на необяснимото забогатяване на политиците от българския преход, въвеждане на електронно гласуване и електронно управление, прозрачно разходване на средствата на данъкоплатеца и свиване на администрацията и нейната тежест върху бизнеса.
Видно е кои от „бащите на Блока“ помнят и защитават тези политики.
Видно е, че след счупването на оста Борисов-Кънев, премиерът предприе офанзива, с която да навлезе на терена на тези искания – със спирането на съмнителни обществени поръчки, с преразглеждането на разходването на парите на данъкоплатеца, с подкрепата за електронна идентификация и електронно управление, с подкрепата за продължаване на механизма за оценка на напредъка в правосъдието и привличането на чужди експерти към процеса.
Тези ходове разбира се изискват време и внимателни маневри, особено с 84 народни представители, но първите обществени реакции към тях са изцяло положителни.
Видно е и, че макар и управленската ос Борисов-Кънев да е счупена, същата продължава да функционира прекрасно на общия политически терен, за зла участ на останалите опозиционни партии /особено на БСП/.
Диалогът в българската политика продължава да се води между тези двама политици, и макар водещи фигури и от двата лагера редовно да прекрачват границите на възпитанието, и премиерът и Радан Кънев съумяват да запазят добрия тон помежду си с ясното съзнание, че един ден може отново да застанат рамо до рамо.
Преминаването на добрия тон през последните дни беше осъзнато като вредно и за двете страни,
а впоследствие озаптено и приглушено – и от изказванията на премиера в Брюксел, и от самия Радан Кънев в „Панорама“ – с адмирациите към Бойко Борисов и Даниел Митов за постигнатото във външната политика, с адмирациите към министър Бъчварова за политиките в сектор сигурност и държавна администрация, както и с неизменната /и поне за мен необяснима/ подкрепа към Петър Москов.
Не е случайно и признаването от страна на Радан Кънев на модела с една доминираща партия, с което да „остави на мира“ лидерството на Бойко Борисов и ГЕРБ, да прехвърли окончателно отговорността за управлението изцяло на раменете на големия коалиционен партньор, и да се фокусира върху РБ.
Това обаче в никакъв случай не означава, че Радан Кънев ще „престане“. Напротив.
Въпреки привидният хаос и изнервянето на всички останали политически партии и техните избиратели и симпатизанти, Радан Кънев няма да спре с опозиционната си лексика и претенцията да е „целия в бяло“, с която допълнително настройва срещу себе си участващите в управлението партии от РБ.
И всеки, който очаква или се опитва да вкара ДСБ в релси, да подреди и лъсне сегашния Блок и да направи от тях системен играч който да си седне на мястото, ще остане силно разочарован.
Хаосът и неопределеността на разкраченото положение, или двуглавата ламя /по Борисов/ще продължат, и никой няма да излезе нито от Блока, нито от парламентарната му група – особено тези, които имат /съвсем основателна/ претенция за авторството му.
Защото и ДСБ, и Радан Кънев, и депутатите от гражданската квота вече не се борят за партии, позиции, конгрес, устав и постове.
Те се борят за избирателя на реформаторите. И печелят тази битка.