Реших да напиша тази статия в памет на наскоро починалия на 89-годишна възраст Ханс-Дирих Геншер не само, защото имах честта да го познавам лично. Написах я преди всичко, защото той беше легенда за много хора от моето поколение. В него ние, които имаме по два съзнателни живота, един преди 1989 г. и един след нея, виждахме надеждата за промяна. На неговата личност и политическо обаяние залагахме очакванията си за края на „зрелия социализъм“ и плахите си надежди да се озовем от другата страна на „желязната завеса“ А защо не и да я премахнем.
Но има и една друга, много по-важна причина да се пише и говори за него – днешната криза в Европейския съюз. Под огромна заплаха са единството и общата политика в съюза. Ставаме свидетели как в много от страните членки националпопулизмът се превръща в печеливша стратегия. Затварянето на граници вътре в ЕС крие огромни рискове и води до необратими центробежни тенденции. В своята същност тези проблеми се дължат до голяма степен на липсата на политици от класата на Ханс-Дитрих Геншер.
Само преди по-малко от година, през 2015 г., в интервю за Германското радио (Дойчландфунк) по темата „Европа в криза“ Геншер произнася една от знаменитите си фрази, които просто не се забравят: „Нашето бъдеще е Европа – друго бъдеще ние нямаме!“. Затова и днес неговата дипломатическа виртуозност и стратегическа визия ни липсват толкова много. Затова и трябва отново и отново да се връщаме към всичко това, което той успя да постигне, владеейки до съвършенство не само изкуството на преговорния процес и стратегическото планиране, но и тънкостите на ежедневната политика.
Великолепно напомняне в това отношение е статията „Три спомена за Ханс-Дитрих Геншер“ на Хериберт Прантл в „Зюддойче Цайтунг“ от 2 април 2016 г., публикувана в седмичника „Култура“. Препоръчвам я на всички, изкушени от политиката. Дано да я прочетат отпред назад и отзад напред.
Ханс-Дитрих Геншер ли? Та той идва от ГДР, от Халле ан дер Заале.
През 70-те години работех в БАН като научен сътрудник в един от водещите физикохимични институти, Централната лаборатория по фотопроцеси (ЦЛАФОП), под ръководството на акад. Йордан Малиновски. Тъй като първият ми братовчед ръководеше българската редакция на радио „Свободна Европа“ в Мюнхен, нямах никакви шансове да работя по съвместни научни проекти на Запад. Все пак, през 1978 г. заминах за 7 месеца в Халле ан дер Заале, в тогавашното ГДР, в Института за физика на твърдото тяло и електронна микроскопия към Академията на науките (АН) на ГДР. Едно от първите неща, които ме попитаха новите ми колеги бе: „А Вие знаете ли, че Ханс-Дитрих Геншер е роден в Халле?“
Трябваше да минат години, за да оценя по достойнство каква роля е изиграл източногерманският произход на Геншер за неговата дипломатическа победа в Студената война. Често по различни поводи можеше да се чуе или прочете: Ханс-Дитрих Геншер ли? Та той идва от Халле ан дер Заале, от ГДР. Но Геншер никога не се е опитвал да крие своя произход. Напротив, той никога не е забравял родината си и хората, които останаха да живеят там. И той го доказа по един уникален начин на 30 септември 1989 г. с най-известния в историята възглас от балкона на германското посолство в Прага: „Ние сме дошли днес тук, за да ви кажем, че вашето заминаване на Запад вече е възможно“. Изречение, което остана незавършено, заглушено от взрива от овации на хилядите граждани на ГДР, които бяха потърсили убежище в германското посолство. Така Геншер не само запали искрата на освободителното движение в ГДР, но и символично остана в историята като политикът, откъртил първия камък от Берлинската стена.
Геншер напуска Източна Германия през 1952 г. и заминава като мнозина други на Запад. Но не (само) по материални подбуди, а търсейки свободата, която му бе отнета в новосъздадената ГДР. И никога не се отказа от надеждата за обединение на Германия. Като външен министър от 1974 до 1982 г. в социаллибералната коалиция на Хелмут Шмидт той прегърна политическата идея на Вили Брандт за промяна чрез сближаването между Изтока и Запада, като продължи да работи за нея и след смяната на коалиционния партньор с ХДС-ХСС, вече заедно с новия бундесканцлер Хелмут Кол, от 1982 до 1992 г.
Геншер бе наистина изключителен виртуоз във външната политика. Когато бе необходимо, той проявяваше желязна твърдост, какъвто бе случаят с разполагането на германска територия в късните години на Студената война на ракетите на НАТО със среден обсег на действие като щит срещу натиска на Варшавския договор. В други случаи, той проявяваше невероятна дипломатичност. След падането на Берлинската стена той проведе с изключителен такт и умение преговорите с до някъде скептичните западни съюзници, за да постигне съгласието им за обединението на Германия, като не забрави и за момент източногерманската си родина.
Неслучайно Геншер покани Държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър и външните министри на СССР Едуард Шеварднадзе и на Франция Ролан Дюма специално в родния си град Халле ан дер Заале, за да ги убеди точно там в глобалния смисъл на житейската си политическа мисия за обединението на Германия. И още по-неслучайно, през 1991 г. Геншер бе избран за почетен гражданин на Халле. Докато много политици бяха се предали и бяха отписали възможността за единна Германия, Ханс-Дитрих Геншер бе нейният архитект. Той даде на милиони хора в ГДР и в Източна Европа надеждата за промяна. Без него днес Германия и Европа щяха да изглеждат по съвсем различен начин.
Струва си да бъдеш застъпник на България
Въпреки огромната си многопластова и разнопосочна заетост и въпреки, че прекарваше повече време в самолета, отколкото на земята, Ханс-Дитрих Геншер не забравяше и България. Ето няколко детайла от неговата „българска“ дипломация, събрани от един от най-известните му познавачи и анализатори, популярният журналист международник, публицист и издател Симеон Василев, кореспондент на БНТ в Германия от 1995 до 2000 г. В края на ноември 1988 г. тогавашният западногермански външен министър и вицеканцлер Ханс-Дитрих Геншер и федералният президент Рихард фон Вайцзекер се срещат в София с група български интелектуалци, сред които са Радой Ралин, Йордан Радичков и Светлин Русев. В края на ноември 1989 г., само дни след демократичните промени в България, двамата отново са в българската столица. Тогава Вайцзекер провежда разговори с група културни дейци.
Три месеца по-късно, на 19 януари 1990 г., Геншер осъществява еднодневно посещение в страната, този път в Бургас, в рамките на което се среща с представители на демократичната опозиция, сред които са Жельо Желев, д-р Дертлиев, д-р Тренчев, Георги Спасов.
През есента на 1991 г. той е на официално посещение в България, като на 9 октомври заедно с Виктор Вълков, външен министър на коалиционното правителство на Димитър Попов подписват германско-български договор за приятелство, сътрудничество и партньорство в Европа.
Последното посещение на Ханс-Дитрих Геншер в България бе през 1996 г., най-тягостната и тежка година на българския преход. С всеки изминат ден се увеличаваха негативните тенденции в икономическата политика на страната. Достигна се до тежка банкова криза и пълен крах на общественото доверие. Станахме свидетели и на негативния феномен на „източване“ на държавни предприятия от икономически групировки, застанали на входа и на изхода им, като загубите се покриват от държавата, а печалбите отиват за групировката. През пролетта на 1996 г. избухна и „зърнена криза“. Износът на зърно бе либерализиран, но се оказа, че е изнесено повече от допустимото. Хлябът започна да не достига, а правителството не се реши да използва пазарните механизми за преодоляване на кризата. Всичко това доведе в крайна сметка до икономически колапс. Зимата на 1996 г. бе наречена „Виденова зима“ поради изчезването от пазара на много хранителни продукти, повишаването на инфлацията, превърнала се в хиперинфлация и фалита на множество банки.
На този мрачен политически и икономически фон, политическото лято бе изключително горещо. През май, след 50 годишно изгнание, в страната се завърна последният български цар Н.В. Симеон Втори, а на 1 юни за първи път бяха проведени нямащите аналог в новата ни история предварителни избори за общ кандидат-президент на обединената демократична опозиция. Така се стигна до месец юли, когато на посещение в София пристигна легендарният германски политик Ханс-Дитрих Геншер, в качеството си на член на Бундестага и почетен председател на Свободната демократическа партия (СвДП).
Като председател на Либералния съвет към германската фондация за либерална политика „Фридрих Науман“ имах честта заедно със Соломон Паси, председател на Атлантическия клуб да организираме част от програмата на посещението. На 10 юли заедно с президента д-р Желю Желев, Геншер се срещна и разговаря с либералната общност в България, а един ден по-късно изнесе лекция на семинар на Атлантическия клуб на тема „България в Европа“. Геншер бе във великолепна форма и при дълбоко депримиращата политическа и икономическа обстановка в страната, тези две събития получиха огромен политически, обществен и медиен резонанс.
Ето няколко характерни пасажа от неговата лекция. Цитираният текст е от архива на Атлантическия клуб. Просто е невероятна стратегическата дълбочина в мисленето на Ханс-Дитрих Геншер. Днес, 20 години по-късно неговата визия за обединена Европа звучи по-актуално от всякога:
„Тази година – през октомври се навършват точно пет години от деня, в който тук в София заедно с тогавашния ми български колега подписах големия германско-български договор за приятелство, сътрудничество и партньорство в Европа.
Направихме това със съзнанието за общата отговорност, която носят обединена Германия и България за изграждането на една нова и обединена от общи ценности Европа. Оттогава се случиха много неща. Отношенията между Германия и България се развиха плодотворно. България постигна напредък в приближаването си до Европейския съюз и евроатлантическите структури за сигурност – напредък, който до преди пет години едва ли някой е смятал за възможен. Затова с удоволствие се отзовах на поканата на атлантическия клуб и фондация „Фридрих Науман“ да говоря тук пред вас по темата „България в Европа“.
Чрез своята мирна революция за свобода българският народ също поднови и потвърди своята европейска принадлежност. С богатата си история и култура България винаги е била важна съставна част на Европа. Тя ще намери своето място в Европейския съюз. Без България Европейският съюз би бил непълен. С това убеждение като представител на Федералното правителство подписах преди пет години германско-българския договор. Днешното федерално правителство също не оставя никакво съмнение, че Германия ще бъде близък партньор и приятел на България по нейния път към Европейския съюз.
Влизането на България и останалите държави от Централна и Югоизточна Европа е не само исторически обусловено. След края на Студената война Европа навлезе и се намира в една епоха на глобализация. Като се има предвид глобализацията на търговията, финансовите пазари и пазара на труда, единствено общите, решителни европейски действия могат да гарантират сигурност, стабилност, благоденствие и социална справедливост в дългосрочен план.
Една политическа, екологична и социална нестабилност на изток от ЕС ще дестабилизира с течение на времето и самия съюз. Единственият успешен начин да се предотврати това и да се наложи стабилност в цяла Европа е разширяването на зоната на стабилност на ЕС. Затова няма алтернатива за разширяването на ЕС чрез включване на държавите от Централна и Югоизточна Европа в него, както и за развитието на все по-тесни отношения с държавите от Източна Европа. На прага на 21 век именно разрешаването на тази историческа задача се свързва с отговорността на ЕС пред бъдещето.
България, както и цяла Европа е изправена пред един период на големи решения и предизвикателства. Историята няма навика да повтаря веднъж вече предложени възможности. Днес европейските народи имат шанса да осигурят мир, стабилност и благосъстояние. Те ще успеят, само ако не се повтарят грешките от миналото, преди всичко национализма. Никога не е имало по-благоприятни условия от сега, за да се завърши единството на Европа в мир.
Нека ние – германци и българи, възприемаме предизвикателствата, пред които сме изправени, като шанс и да действаме с реализъм, но и с онази смелост по отношение на новото, която винаги е стояла в началото на всеки истински прогрес в Европа.“
Тук е мястото да споменем и изявлението на Ханс-Дитрих Геншер по време на посещението, специално за вестник „Капитал“, под заглавие „Струва си да бъдеш застъпник на България“. Ето какво казва той с присъщата си дипломатичност, но и с достатъчно категорична оценка за очакванията си към България:
„Вашата страна е направила сериозни стъпки по пътя на реформите. В сегашния момент за България е изключително важно на хората да се покаже, че в края на тунела има светлина. Неблагоприятните моменти засягат много хора и затова е необходима голяма сила на убеждението от страна на правителството и парламента, за да се види ясно целта. Във вашия парламент има големи различия на мненията, но така е във всяка демокрация.
Но по въпроса за членството на страната ви в Европейския съюз мнението е единно. Затова си струва да бъдеш застъпник на България за членството ѝ в ЕС.“
Представянето на книгата бе организирано от Фондация за свободата „Фридрих Науман“ в сътрудничество с издателската програма „Световният гамбит“ и се състоя на 9 октомври 2012 г. в София. Книгата бе представена от ръководителя на проекта на фондацията за Югоизточна Европа Петер-Андреас Бохман, бившия външен министър Соломон Паси и издателя на книгата Симеон Василев. Политическият, публичен и медиен отзвук бе толкова голям, че премиерата бе повторена през май 2013 г. в Плевен по време на дните на Германия в града.
Според автора Ханс-Дитер Хойман най-късно от 60-те години насам Геншер е имал вече ясна представа за това как да се предизвика германското единство посредством промяна в Европа. Тази промяна той осъзнава по-рано от другите западни политици и държавници и това е най-големият му успех. Авторът на книгата e разполагал с изключителен достъп до редица документи предимно от германското външно министерство. Хойман е успял от дистанцията на времето да потърси оценки както на самия Геншер, така и на личности като Михаил Горбачов, Едуард Шеварднадзе, Джеймс Бейкър, Джордж Шулц, Збигнев Бжежински, Хенри Кисинджър, Ролан Дюма и много други. Стъпка по стъпка, година след година, Геншер успява трайно да стабилизира влиянието и престижа на Федералната република в международната политика. И то целенасочено, в еднаква степен и към Запада, и към Изтока. И точно тук, в това равнопоставяне той доказва изумителната си способност за политическа преценка и анализ на ситуацията.
В неделя, 17 април, починалият на 31 март дългогодишен външен министър Ханс-Дитрих Геншер ще бъде почетен в Бон със специална държавна церемония. Траурното събитие ще се състои в бившата пленарна зала на Бундестага. За церемонията се очакват високопоставени политически гости от страната и чужбина. Дали те ще могат да отговорят на фундаменталния въпрос на актуалната кризисна европейска политика: Защо, след като с политически средства легендарният Геншер успя да събори Берлинската стена, ние днес издигаме доброволно стени и огради вътре в Европейския съюз? До тук ли стигат политическите ни възможности? Поне за сега, до тук!
И за да не изглежда всичко толкова драматично, вместо заключение съм подбрал няколко от най-популярните фрази – цитати на Ханс-Дитрих Геншер, който ми се сториха най-подходящи:
„Ако трябваше да решавам, дали да имаме правителство, но да нямаме вестници или да имаме вестници, но да нямаме правителство, без колебание бих избрал второто.“
„Един път завинаги се заклех: Докато се занимаваш с политика, трябва да бъдеш в телефонния указател. Всеки, който пожелае, трябва да може да ти се обади“
„Не правото на по-силния, а засилването на правото защитава интересите на всичките държави по най-добрия начин.“
„Добрият кормчия се познава по спокойната ръка, а не по кресливия глас!“