Един час в годината срещу седмица прахосани емоции. 60 минути „София прайд“ отнеха здравия разум на масата, който и без друго отдавна е дискусионен. Дефилето на „ония“ мина тихо и кротко, независимо, че бе обявено за най-подкрепеното до момента. Подкрепено като присъствие – може би.
Нямам лични впечатления, за да го съпоставям с предишните. Но като обществен отзвук всичко си бе постарому. Напрежението тръгна от часа, определен от общината за…контра-прайда. Защо Фандъкова дала час за протестиращите, който да ги засече с онези? Дали целта не е да се стигне до сблъсъци, за да се измести акцента от увеличената цена на билетчето в София, гадаеха някои. Други стигнаха по-далеч в предположенията си – не трябва да се говори за санкциите по европрограмите, затова искат да ги сблъскат. А пък има ли такива санкции или не, никой така и не успя да обясни на нормален български. Откакто се наложи термина „корекции“, иди че разбери те санкция ли са или поощрение.
Кой е казал, че църквата не взема отношение по обществени въпроси. Патриарх Неофит, като истински духовен пастир на нацията, даде тон на страстния уикенд, като обеща да се моли за душите и изцелението на „алтернативните“ люде от прайда. Както Папа Павел VI се молил за оцеляването на екипажа на Аполо 13 през 1970 г. Бай Мишо от Зверино пък, празнуващ в деня на парада златна сватба със стопанката си, в телевизионно обръщение от дома си в Искърското дефиле ги призова, да се молят Господ да им прости. „Това са несвободни хора, щом търсят юрисдикция за правата си“, заключи писателят с кучето, Денди, но въпреки това войводата Ангел Джамбазки не пое протегнатата му ръка в студиото на Диана Найденова. Огненото кълбо от напрежение се търкаляше и достигна до апогея на безумието – анкета, която противопостави „София прайд“ и Черешова Задушница. Редно ли било гейове да парадират точно тогава, когато оплакваме близките си и се молим за покой на душите им. Гледах умерено потресен допитването до минувачите. По-младите участници в анкетата, така и не знаеха какво е Задушница. Вероятно повечето от тях си мислеха, че това е народен обичай за здраве и берекет, с гайди, чевермета и дамаджани. За другото се сетиха веднага. „Не желая да ги виждам“, отсече един момък. А парадът мина и замина тихо и кротко. Участниците се оттеглиха на сянка, като прайд лъвове след успешен лов на антилопи. За разлика от другото шествие, където далеч по-мощни физически протестиращи стигнаха дори до сблъсъци с полицията. Те тръгнаха от културния ни храм НДК под съпровод на гайди.
Рученето се превръща в универсален сигнал, че нацията е в опасност, независимо от повода. Аларма от гайди в защита на българщината. Сирена на тесногръдието. Изгубили сме мяра във всичко. И в парадирането, и в отрицанието. Този път прекалиха протестиращите. След касапницата в Орландо, една жена, която звучеше искрено, заяви че би искала до поеме болката на близките на жертвите. Дали го е мислела сериозно или си приказваше на едро, не знам. Но и в позьорството трябва да има някаква мяра. Е, аз не бих дал живота си, за да пребъде „София прайд“, но не бих им и пречил.
Животът, разбира се, си течеше и извън прайда. Бяхме на прага да се сдобием с нов национален празник с прилежащите му гайди и печени волове, когато първи от останалите страни в ЕС подписахме споразумението за реадмисия с Турция. И жадно задебнахме, как комшиите ще си прибират отвъд браздата преминалите у нас мигранти. Появиха се и публикации, че това вече се прави. И изведнъж се оказа, че това споразумение въобще не е влизало в сила. Трябвало да се ратифицира от турския парламент и министерския им съвет и чак тогава да гърмим зарята. Ама кой да го обясни на народеца, докато бушуваше инфантилната радост на чиновниците. За да дойде няколкочасовия водевил с виртуалната тройна флотилия и неприетите обратно в Турция 200 мигранти, когато всички вкупом обвиниха съседите, че самоволно са нарушили споразумението. И зачакаха официално становище на отсрещната страна, което напълно логично така и не се появи. Чак тогава ли Даниел Митов се светна да обясни, че още чакаме действия на турските институции или властта пак се изкуши прибързано да надува фанфари. И ако приемем за медийна небивалица черноморската драма, то с какво потъналите в дълбока лятна летаргия ведомствени пресслужби реагират на жаждата за сензации и често срещана безотговорност на четвъртата власт. Колкото и окаяно днес да е състоянието на печатните медии, вестникът все още е способен и на нещо повече от размазване на муха върху динена кора.
Успоредно на всичко това, покрай трагедията на гимнастичката Цветелина Стоянова течеше безпощадният медиен процес срещу шефката на федерацията Илиана Раева, треньорът на ансамбъла Ина Ананиева и психологът на отбора проф.Татяна Янчева. Дамите можеха да си спестят много нерви и разправии, ако просто бяха отказали да отговорят толкова напоително, независимо от внушавания „огромен обществен интерес“. Но, език мой…
Ще видим ли някога обаче подобен журналистически хъс, насочен срещу някой действащ политически фактор…