Извън очакваната демонстрация на тревога, къде искрена, къде по-театрално изразена от официалната ни власт и основните политически сили, народът отвърна с нелепо злорадство, вицове и карикатури на резултатите от прословутия Brexit. Нелепо, но естествено.
През изминалите години българинът така и не получи усещането, че е част от голяма и силна общност след влизането ни в ЕС. Членството нито се отрази на самочувствието му, нито повлия съществено на доходите му. Разбира се, политическият ни елит положи неимоверни усилия да компрометира присъствието ни в общността, обезсмисляйки го до голяма степен. Още когато ни приемаха в Европейския съюз, неизбежно стана ясно, че парите на европейските граждани, включително нашите, ще бъдат в ръцете на тези, които дотогава жънеха скандал след скандал покрай всяка по-значима приватизационна сделка. До вчера безсрамно воювали за предприятия и цели сектори в икономиката, а изведнъж им сервират цели еврофондове в хранилката. Уха! И се започна – едно на тебе, едно на мене, а докато върви играта ще „синхронизираме“ и „напасваме“ нормативната ни уредба с тази на балъците, дето ни приеха. Е, нямаше откъде да вземем други политици, нищо, че някои предлагаха да си внесем. Това бяхме и сме си ние. И никой не ни е виновен. Знаехме си стоката – вече бе прахосала цяло десетилетие. Това бе нашата банка кадри, от която облепената с плакати България си избираше кой да си играе с бюджета й. И ние ги избирахме, докато същевременно ги мразехме. А най-много мразехме тези, които пращахме в Брюксел. Заради тлъстите заплати, празнословието, дистанцирането и дори за ненужните никому безплатни самолетни билети от Брюксел до София. Мразехме и еврочиновниците, които идваха тук, „да ни дават акъл“. Един бил грозен, друг бил тъпанар. Мразехме и посланиците на страните от общността, защото все много знаеха и все се бъркаха в нашето нищо. Не почувствахме за свои партньори европейските държави. За това помогна и усещането, че сме приети в „тяхната“ общност с неохота – по милост и с презрение, поради чисто политически причини. Каквото е и разбирането на мнозина за членството ни в НАТО – със съветското ни оборудване, насочено срещу производителите му.
Кога въобще сме се чувствали равностойна част от нещо силно и значимо. По времето на СИВ и Варшавския договор ли? Това свърши. Какво направихме за четвърт век след „Развод ми дай“. Един брак по сметка и глуповата носталгия по предишния. Народът на най-старата държава в Европа, запазила името си от древността до днес, безумно ликува, като туземци над накълцан мисионер, заради нечий съзнателен избор, който тепърва ще дава някакви плодове – горчиви или сладки.
Крие се нашенецът из жежките панелки, налива се с евтин алкохол, докато чака инкасатора и дращи по форумите, какви идиоти са англичаните. Лепим жалейки за британския паунд, а нашият лев го няма в нито една кръстословица по света. Настървено чакаме ефектът на доминото да оглозга още от болното тяло на общността, без да знаем защо. Просто дивото зове.
Поне не заловиха нито един нашенец, да купува гласове по време на британския референдум. А така можеше тук-там да касират вота и още да броят бюлетините.
Продължаваме да гледаме сеир отстрани, като закоравели воайори. Дори не се крием зад пердето. Ние не станахме част от обединена Европа. Не сме едни от тях. Просто не сме.