Анализ от Иън Бурума за Project Syndicate
Иън Бурума е професор по демокрация, човешки права и журналистика в Бард Колидж и автор на книгата „Нулева година: Историята на 1945“ (Year Zero: A History of 1945).
Много се е изписало за особената прическа на Доналд Тръмп. Нейният цвят и техниката на сресване, която се опитва да прикрие плешивото петно на главата му - по-често биват свързвани с мениджър на пропаднал нощен клуб, отколкото с кандидат за президент. Нима има какво повече да бъде казано за нелепата коса на републиканския кандидат за президент? Всъщност, въпросът за косата в политиката може и да не е толкова тривиален, колкото изглежда.
Забележително е колко много политици, особено от популисткото дясно пространство, имат непокорни прически. Силвио Берлускони, бившият министър-председател на Италия, използва черен молив, за да попълни местата, останали непокрити от двете присаждания на коса. Холандският демагог Герт Вилдерс боядисва косата си, сресана в стил „Моцарт“, в платинено русо. Борис Джонсън, един от основните застъпници за излизането на Великобритания от ЕС и настоящ външен министър на Обединеното кралство, се грижи да запази сламенорусата си коса в постоянно състояние на преднамерено безредие. Всички те имат огромен успех сред онези избиратели, изпълнени с гняв и възмущение срещу изтънчения градски елит.
Да не забравяме и бащата на съвременния европейски популизъм, покойният холандски политик Пим Фортаун, който изобщо нямаше коса. За сметка на това лъскавото му, гладко избръснато теме се открояваше на фона на сивите коси на доминиращите политици, така както русата рошава коса на Джонсън или позлатеният гребен на Тръмп (между другото, всички тези мъже, с изключение на Берлускони, са блондини или се изрусяват; като че ли тъмните коси не се възприемат толкова добре от популистката тълпата).
Странната коса или бръснатата главата, правят популисткия лидер незабавно разпознаваем. Този вид запазена марка се среща често сред диктаторите. Образът на Хитлер може да бъде сведен до един мазен, зализан кичур коса и малки мустаци, с формата на четка за зъби. Най-странно изглеждащият съвременен диктатор може би е севернокорейският лидер Ким Чен-ун, чиято глава е гладко избръсната от ръба на ушите до тила, а останалата част от косата му е сресана нагоре. Безумната му прическа често е разглеждана като умишлена имитация на пролетарската прическа на дядо му през 30-те години. Баща му, покойният Ким Чен-ир, опита - макар и с малък успех - да подражава на прическата на Елвис Пресли.
Но самоиронията понякога работи и в демократичните общества. Уинстън Чърчил, който в много отношения е модел на Джонсън, винаги е носел голяма пура, дори когато не е имал намерение да я пуши. Макар да не е можел да направи кой знае какво с рядката си коса, той със сигурност се е обличал различно. Никой друг британски политик, дори през войната, не е носил работнически гащеризон както прави Чърчил. Преднамереното безгрижие или култивираната ексцентричност, са белег на типичния аристократ, който смята, че няма нужда да отговаря на скучните стандарти на средната класа.
Чърчил разбира нещо, което много масови политици пропускат. За да достигнеш до сърцата на хората от народа не трябва да се преструваш, че си като тях. Точно обратното, ако си от висшата класа, трябва да наблегнеш на това, да се превърнеш в карикатура на по-висшата класа, като например старомодния аристократ, който презира плахата буржоазия, но се разбира добре със своя пазач на дивеч. Джонсън не е аристократ, но учи в Итън и лесно може да се представи като такъв - умение, което той използва много ефективно.
САЩ няма своя аристокрация. Статусът там по-скоро е въпрос на пари. Една от тайните на популярността на Тръмп е, че той излага на показ голямото си богатство и дори преувеличава стойността му, ако е необходимо. Абсурдните златни столовете в неговите къщи, имитиращи стила на Луи XIV, са груба имитация на аристократичен стил.
Фортюн, в по-скромната холандска скала и Берлускони, на по-грандиозната италианска сцена, имат сходни вкусове с американския милиардер. Хора, които мечтаят за подобно нещо им се възхищават. Парадирайки с това, че са осъществили мечтите на хората, които имат малко, е ключът към успешния популизъм.
Основното е, че тези политици не приличат на скучното и умерено мнозинство. Дори вътрешните хора трябва да се представят като аутсайдери, които могат да застанат до обикновения човек срещу политическата върхушка. Странностите - присъщите за висшата класа маниери, показният начин на живот, възмутителните шеги, умишленото невежество и безумните прически - са предимство.
Не съм сигурен, че хората, които с основание смятат Тръмп за голяма заплаха за САЩ и света, достатъчно добре оценяват това. Много бе постигнато с разумен и умерен тон по време на Националния конгрес на Демократическата партия, в сравнение с "мрачната", озъбена бомбастичност на конгреса на републиканците. Президентът на САЩ Барак Обама, вицепрезидентът Джо Байдън, както и самата Хилъри Клинтън, са образци за достойнство, в сравнение с вербалната агресия на Тръмп и маниерите му, напомнящи за Мусолини.
Поддръжниците на Клинтън са склонни да атакуват Тръмп с подигравки - метод, веднъж използван от Волтер срещу догмите на католическата църква. Присмехът може да бъде ефективно оръжие. През 20-те години, журналисти като Хенри Луис Менкен, успяват да накарат християнските фундаменталисти в САЩ да изглеждат толкова глупави, че те се отдръпват от политиката в продължение на няколко поколения.
Налудничавото и обидно самохвалство на Тръмп, неговите вулгарни вкусове и необичайният му външен вид, плачат да бъдат осмени. Комици като Джон Стюарт си правят безмилостни шеги за негова сметка. Но сатирата и подигравките няма да сработят, за да убедят хората, които обичат Тръмп именно заради неговите странности. Тези неща го отличават от управляващата класа, която те презират. Харизмата не призовава към сдържаност в думите, външния вид или поведението. Колкото по-странен става, толкова повече привържениците му го харесват. И колкото повече умните комици в Ню Йорк му се подиграват, толкова повече феновете му ще се обединяват около него.
Това е най-голямата перверзия в нашата епоха на гневен популизъм. Разумните аргументи и политическият оптимизъм днес могат да се превърнат в отрицателни качества, характерни белези на самодоволния елит, незаинтересован от опасенията на хората, които смятат, че шегата е за тяхна сметка. Разумните аргументи не сработиха, за да убедят 51,9% от британските избиратели страната им да остане част от ЕС. Те може би няма да успеят да задържат и невежия, опасен шут - с глупава прическа и всичко останало - да стане президент на САЩ.
Превод: Милена Трачева
Copyright Project Syndicate
Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.