В днешна Европа липсва нейните Чърчил или генерал Де Гол, които биха помогнали да се създаде консолидираната политика по отношение на това, което Владимир Путин извърши в Донбас и в Крим. Това каза в интервюто си за "Апостроф", по повод на 25-та годишнина от независимостта на Украйна, третият президент на страната - Виктор Юшченко. По негово мнение, значителна част от вината е и на украинците, чието разединение позволи на Путин да извърши агресията. Той разказва още, защо никога не би оставил Крим за Русия, изказа се за дейността на Надежда Савченко, обясни, защо смята за неприятелски жеста на Полша за признаването на „Волинската трагедия“ като геноцид на поляците от страна на украинците, както и коментира възможността за създаване в Украйна на Единната Поместна църква.
През тази година Украйна отбелязва 25-та годишнина от независимостта си. А сега всичко изглежда така, сякаш държавата ни започва да губи тази независимост. Русия анексира Крим, окупира част от Донбас. Кой е виновен за това и защо това се случи?
Не искам да съм прекалено категоричен, но няма да е честен разговора, ако във всичките си проблеми обвиняваме само Путин. Още повече, когато става дума за укрепване на нацията, възможно по-голямо внимание следва да обърнем върху самите себе си. Нацията започва от всеки един от нас. За това често ни напомняше и Вячеслав Максимович (Чорновил, - "Апостроф").
Нацията е съобщество, най-високото съобщество, по-високо от църковното, профсъюзното или партийното. И това съобщество се съзижда върху седем-осем основни принципа. Ако те са разбрани и приети от нашия мироглед, имаме здрава нация, която поставя пред себе си големи задачи, включително и икономическите, и постига високите политически и икономически стандарти.
Както е казвал наш велик митрополит Огиенко, езикът е същината на националното. С това може да започнем анализа – имаме много слаба същина. Когато имаш националният език, културата, църквата, паметта, обичаите, тогава ти е необходима държавата, която защитава националното ти самосъзнание. Ако националното ти самосъзнание не е голямо – говоря за някои наши региони и хора, тогава ти е трудно да имаш украинската същност.
Тук стигаме до това, че основната ми политика беше насочена към украйнизацията в най широкия смисъл на тази дума - икономически, финансов, културен, хуманитарен, духовен. Мисля, че именно от това зависи нашия успех. Трябва да направим това, което направиха поляците, чехите литовците, всяка друга нация. Това е доста по-дълбок проблем на създаване на нацията, от колко това изглежда от гледна точка на кратък анализ. Това е фундаментална категория. И ако в тези фундаментални категории имаме поне някакъв напредък, бих аплодирал всеки един от тях. Мисля, че най лошото вече мина, но темповете на националното развитие, по мое мнение, са далеч от съвременните.
Все пак, изглежда, че ние вървим по пътя на създаване на политическата нация, както, например, е в Австрия. В Украйна живеят много руско-езични украинци, които искрено обичат страната ни. Има много руско-езични доброволци на фронта и тези, които му помагат.
Добре, че повдигнахте тази тема. Когато говоря за нацията, безусловно, говоря за политическата нация. Само в тези координати днес следва да се търси отговор. Но, повтарям, не става дума за това, как Австрия става държава с две нации, или как Швейцария става конфедерация, или Руската Федерация... Макар че там няма никаква федерация, има самодържавие, което се прикрива с табелка "федерация". Но как тя стана държава, как се консолидира? Не е със сланина, хляб, нефт, макар че и за това може да се говори. Путин, говорейки по този въпрос, каза - "руският език е държавно-образуващ, Русия свършва там, където свършва руският език. ". Именно така каза.
Тази позиция е много опасна за Украйна.
Но това е истина. Как се губи държавността? Вижте нашата история. Първо се започна с русифицирането, след това – присъединяването към руската църква, и накрая дойде "зеленото човече " с автомат Калашников. Ето това е "руският мир", това, за което Путин говори вече много години.
Но кой е виновен за случилото се, кой не си е свършил работа през тези 25 години?
Както е казвал Вячеслав Максимович Чорновил, "нацията започва от теб". Не от президент, не от селски или общински глава, а от теб. Ти си украинец? Спомагай за създаване на политическата нация. Ако не искаш да си украинец, моля да ни извиниш тогава .. Направете социологически проучвания на изтока на страната. Не искам да говоря с цифри за това, което става, например, в Харковска област, където хората наистина искат да живеят.. Мисля, че на първо място трябва да търсим вината в себе си.
Казвате, че всеки трябва да търси собствена вина. А вие усещате ли вината?
Очевидно имам вина. Но винаги съм бил на предна линия. Преди десет години, когато влязох в политиката със собствената политическа концепция, казвах, че по мое мнение, пред нацията стоят три важни проблема. Първият – формиране на националното единство чрез националната идентичност, за да се почувстваме вътрешно интегрирани, за да спрат басните за противоречията между левия и десния бряг. Всъщност, всичко това са приказки, макар че добре познавам историята.
Последните четиристотин години нямахме държава, управляваха ни метрополиите от левия и десния бряг на Днепър. Едните отнемаха език, другите – Църква, трети отнемаха и едното и другото, и културата, и паметта, потискаха народа. На обикновените украинци им е било много трудно по време на тъй наречена „уния“ с Москва. Разбирам това, но дойде време, вече 25 години сме свободни, и трябва да работим, да се развиваме . Всеки трябва да допринесе за развитието, и разбира се, това трябва да е държавната ни политика. Ето защо предложих политика за формиране на нацията. Ако с нейната помощ решим проблемите, съществуващи между различните части на Украйна, това ще е основното нещо за хората.
Дали днешната украинска власт води тази политика?
Не виждам, не забелязвам смислена политика. Говорим за какво ли не, но най-малко – от гледна точка на словото и културата. За да илюстрирам това, пуснете телевизор, и ако намерите канал, работещ на украински език, това ще е голяма рядкост. А това е едно от най мощните средства за информационната комуникация. Погледнете и книгите, вестниците.. Мисля, че днес всичко украинско е в много сложно положение.
Разбира се, всичко зависи от нас. Думата "патриот" е като „покров“, криещ отговори на много въпроси. А ние незнайно защо предпочитаме да апелираме към властта, че Гройсман (премиер на Украйна ) нещо не е свършил, Порошенко - и той, както и Кириленко, пък ние всичко сме свършили като перфектните граждани. Всъщност, това не е така, и много често украинската държава не получава от гражданите си това, което те следва да направят.
Но нали гражданите показаха своята преданост, решителност и организация, подкрепяйки армията, снабдявайки я с необходимото през първия период на войната?
Да, показаха, и затова ръкопляскам на гражданите. Но сега ние седим с вас и коментираме не само политическите резултати, но и различните аспекти от живота ни. Познавам хората, които си смениха украинското гражданство и заминаха с отбора на Руската федерация за Олимпиада в Рио, за да спечелят награди, чиято цена е предателство на националната им принадлежност.
Питам се, ако Русия водеше войната с поляците, колко поляци биха заминали заедно с отбора на Русия? Никой не би заминал. Сигурен съм, че не биха участвали и в Зимната олимпиада в Сочи. Ние обаче намерихме аргументи - защо трябва да отидем в Сочи. Имаме руските танкове, които се насочват към Киев, но трябва да участваме в олимпиадата в Сочи …. Знамето и победата трябва да се демонстрират на фронта, има много такива примери. Знаете, ние губим синергията, а синергията води до консолидация. Ако имаме десетки ситуации, в които няма консолидацията, ние губим силата си.
Президент Петър Порошенко често е критикуван за фабриката му в Липецк. Какво бихте го посъветвал в тази връзка?
Трудно ми е да си представя Чърчил да има фабрика в Германия, например, през 1942 или 1943 година. Разбирам че времето е друго, но мисля, че днес най важното е победата и териториалната ни цялост. Ако победим, ще получим мир, затова всеки гражданин е длъжен да работи за победата. Често слушам полемики за мира и от политиците, и от нашите депутати. Истината е, че основния ни приоритет е победата, и нищо по-малко от това.
Вече споменахме, че войната има два изхода - поражение или победа. Няма трети път. И след първия, и след втория идва мир, и след поражението, и след победата. Дайте да решим, какъв мир избираме. Ако това е мирът след поражение, тогава чуйте Чърчил, който каза – „искате мир – предайте се, и след два часа ще имате мир .... Без суверенитет, без свобода, без воля, но това е ваш избор“.
Нужен ни е мирът след победата, сложен, изискващ мобилизация на всички ни. Говорехте за политиците, но мога да дам друг пример. По оценка на експерти, днес сенчестият сектор на националната ни икономика е от 55 до 67%. Последните цифри чух преди две седмици по време на вътрешната ни национална дискусия. Това е почти две трети. Ако всяка втора операция попада в сенчестия сектор на икономиката, от който нито войникът, нито студентът, нито учителят, нито лекарят не получават тяхното финансово осигуряване, нима подобната политика не изглежда страна? Какво става с нас?
Но този политика е съществувала през всичките 25 години...
Не, сенчестата икономика не беше толкова голяма. Но стана безпрецедентна. През 2000 година, по някои оценки, максималния дял на сенчестата икономика беше 48%, но за 4 месеца той е намалял до 32%. Ако всяка година от страната ни се изнасят от 12 до 15 млрд. експортни доходи, които остават там, кажете, дали осъзнаваме приоритета на този момент? Нима това е работа за победата?
Както казах, не обвинявам бизнес. Но на дневния ред изнасям следния въпрос: ако повече от половината от бизнеса избягва публичните отношения с държавата, значи, държавата греши. Какви мотивации, стимули, мерки не е взела държавата, които ще накарат или окуражат всеки да работи за победата - бизнесмен, учител, медик, пенсионер. Всички трябва да работим за победата.
Да поговорим за победата. Руснаците обичат да казват, че „Путин отново всички надигра“. Ще успеят ли украинските политици да надиграят Путин в преговори за Донбас?
Мисля, че си създаваме един голям мит, говорейки за величие на Путин и негови мъдри ходове. Дълбоко съм убеден че Путин - политическа фигура, която създава неефективната руска политика, която няма да бъде приета от никой през ХХI век. По тази причина Русия губи приятели, партньори, губи световната подкрепа. Безспорно е, че създаването на огромната политическа корупция в световен мащаб чрез десетки собствени проекти, зомбирането, за което се харчат милиони долари – това е неефективна работа за Русия през XXI век. Не харесвам тази политика, не я смятам за успешна.
Путин се появи на Донбас и в Крим, защото поводът за това му даде слабата ни национална идентичност и национално единство. През 2008 година, когато все още бях президент, по данните на едно социологическо допитване 70% от украинците искаха за президент Путин. През 2008 -2009 година повече от половината от украинците биха отговорили положително на въпрос, дали искат за президент Владимир Путин. Тоест, на част от нашата територия съществува "руски мир".
Трябва да търсим причината в себе си. И ако я намерим, имаме шанс всичко да се оправи, ще се превърнем в достойни противници на путинската Русия. За да победим врага, трябва да го мразим. Това са думите на великия хуманист Иля Еренбург, който през 1941 година е учил, как да се победи фашизма, как се създава духът на победата. Аристотел някога е казал, че пътят към истината започва от честното й определение. Какво става на изтока на Украйна - война или нещо друго? Вече не познава политик, който казва, че това не е война. А щом е война, това значи скъсване на дипломатическите отношения, прекратяване на безвизовия режим, разполагане по границата на икономическа бариера, където наместо митница работят белите екипи, не пропускащи нито автомобили, нито хора, никого.
Има война. Това е правилната артикулация на това, кои сме ние, и кои са те, къде са враговете ни, какво трябва да ни консолидира. Щом това е война с Русия, трябва да предложим десетки инициативи, започвайки от Съвет за безопасността на ООН. Агресорът и окупантът не трябва да има глас в СБ на ООН. Това е цял пласт от световната политическа работа, която позиционира Путин като агресор, а руската политика - като неприемлива.
Ако приемаме втората версия, а именно, че това са вътрешните украински проблеми и източниците на войната са Захарченко или Плотницкий (лидери на сепаратистите), тогава ние седим на масата за преговори не с тези, с които трябва, неправилно сме съставили план и в резултат нямаме успех. Когато през 1994 година Украйна предаде ядреното си оръжие, беше съставен уникалният за Европа и света модел на сигурността, който чрез политическите гаранции на пет ядрени държави ни осигуряваше териториална цялост и политически суверенитет. Днес ни предлагат да водим преговори с някакъв си Захарченко относно мира в Донбас, и нито дума за петте държави, които с високото си име дадоха гаранции за териториалната цялост на Украйна. Защо мълчи този формат, къде са тези гаранти, чрез какъв международен съд трябва да се търсят, за да изпълнят задълженията си. Защо за това мълчи украинския парламент? Защо нямаме резолюции по този повод, изпратени до парламентите на държавите-гаранти, които са длъжни да изпълняват задълженията си?
Може би трябва да кажем на тези държави: не сте изпълнили поетите задължения, и затова ние се връщаме към създаване на ядреното оръжие? Трябва ли Украйна да започне създаването на ядреното оръжие?
Това е прекалено сериозен въпрос, за да отговаря лекомислено, тъй като отговорът има два контекста - публичен и непубличен.
Например, генерал Игор Романенко неотдавна каза пред журналистите, че Украйна не трябва публично да говори за създаването на ядреното оръжие, а просто да го започне.
Генералът има право, подкрепям го. Но нека се върнем към темата за самодостатъчна позиция. Трябва да наричаме нещата с точните им имена, и да не даваме на Путин възможността да ги представя в редакцията, която не отговаря на ситуацията в Крим или Донбас.
Истината е по-сложна, събитията на изтока на страната трябва да се разглеждат в по-широк контекст. Преди 22 години избухна конфликт в Нагорен Карабах, преди 21 години - конфликт в Приднестровие, преди осем години - конфликт в Грузия и Южна Осетия и Абхазия, а почти преди три години възникна конфликт в Крим, Луганска и Донецка области. Тоест, целият източен пояс на Европа е пояс на дестабилизацията. Путин води фашистка политика и тя е опасна за целия континент. В момента в Европа има седем конфликта, шест от които - на изтока на Европа. Страната във всеки от конфликтите е Русия, и когато в Европа ме питат за ситуация в Украйна, отговарям, че в интересуващия ви контекст не съществува украинския въпрос, както и не съществува Южно-Абхазския, грузинския, молдовския въпрос. Съществува руският въпрос. Европа е разделена между путинската политика и политиката на демократичната Европа.
Дали европейските политици забелязват тези опасности, дали могат да укротят Путин?
Това е възможно. Но мисля, че в момента в Европа наистина липсва Чърчил или генерал Де Гол, за да заеме консолидирана, или поне съгласувана позиция. Когато чета, че Европа се отказва от ефективната политика на сигурността, че в НАТО почти 25 държави не плащат полагаемите вноски за поддържаме на системата за безопасност, че по време на преговори действат само меморандуми, конференции, протоколи, става ми тревожно за Европа.
Излиза, че днешната Европа няма план за действие, който е адекватен на путинската политика. Също така, тревожно е, че и американският политикум е на кръстопът. Той допусна в политическия си дневен ред демагогия и популизъм. Това ни отдалечава от търсене на решение за този опасен прецедент на изтока на Европа, където вместо пояса на стабилността изникна поясът на дестабилизацията, и не само континентална.
След като споменахте за Америка, кажете мнението си за предизборната кампания на Доналд Тръмп. Всичко, което той казва и прави - дали е искрено? Или това е игра за публиката, и в случай на избора му той ще стане един умерен президент?
Предполагам, че той казва това, което мисли. Мисля, че това е негов стил и маниер в живота, и, възможно, той мисли че това е доста атрактивно. Политиката му е добре обмислена. Но да апелираш към хладилника и телевизора – винаги е било най лесната политика. Това достига до всеки човек, защото всеки живее не само с високите идеи. Та нали и ние си спомняме предизборните обещания преди три или пет години - за минималната пенсия от хиляда евро? Това е политика от най-низко ниво, но тя е доста търсена.
В книгата си „Недържавните тайни“ в раздела за Грузия вие пишете, че „планът Саркози“ по отношение на тази държава не включваше една важна точка – относно нейната териториалната цялост. А какво мислите за плана „Минск-2“ по урегулиране на конфликта в Донбас?
„Минск-2“ възприемам като тактика. Но ако говорим за урегулирането на конфликта, очевидно войната следва да се нарича война. И към агресора следва да се прилагат всичките необходими международни механизми.
Разполагаме с прекрасен механизъм за реализиране на принципа на териториалната цялост и политически суверенитет. Това са гаранциите на страните-членки на „ядрения клуб“. Апелът към страните–гаранти по урегулирането на конфликта се съдържа в Будапещенския меморандум от м. Декември 1994 година, подписан от Украйна след отказа й от ядреното оръжие, а също от държавите – гаранти на безопасността - Руската Федерация, САЩ и Великобритания. Не знам, как вижда мисията си Великобритания по урегулирането на този конфликт и какъв инструментарий ще използва: предоставяне на финансова помощ за Украйна, или предоставяне на хуманитарен проект, или подготовка на „план Маршал“ от Европейски съюз за Украйна, и 50 млрд. щатски долара за украинската икономика…
И това не са подхвърлени средства, това са икономически проекти, които ще имат възвръщаемост. Те могат да съдържат милитаристки компонент, отбранителен пакет, или пакет от солидарните дипломатически действия. Независимо за коя страна – членка на ядрения клуб става дума, има десетки начини и десетки инструменти, чрез които, спазвайки меморандума, може да се осигури надлежното поведение от страна на Русия.
Навремето приложихте много усилия за създаване в Украйна на Единната Поместна църква. Смятате ли, че този път ще успеете?
В момента в световното православие се наблюдават тенденциите, които повдигат украинският църковен въпрос на най-високото до сега ниво. Ако подобните обстоятелства – имам предвид отношенията между църквите – се случиха през 2005-2006 години, мисля че визитата на Вселенският патриарх би имала завършек, на който се надявах.
Преди Вселенския събор се проведе църковното съвещание, което одобри дневния ред на събора, и всичките православни патриарси се подписаха под този дневен ред. Когато Съборът беше свикан, четирима патриарси, в това число и руският, не са дошли на него. Съборът се проведе, и онези фундаментални решения, които трябваше да се приемат, бяха приети. Също така бяха решени и други второстепенни въпроси.
Мисля че сегашните обстоятелства се различават от тези, съществували преди Вселенския събор. Когато РПЦ (Руската Православна Църква) се опитва да създаде някакъв славянски съюз против / срещу гръцките църкви, както и против редица църкви, приближени към Вселенския патриарх, тогава изникна логичен въпрос: къде се намира украинската църква, наброяваща над 12 млн. вярващи? Убеден съм, че ако се проведе грамотен църковен диалог, ще говорим за десетки милиони вярващи, които подкрепят Единната Поместна църква. При тези обстоятелства това, къде се намира църквата на Киевски патриархат, има съществено влияние върху международното решение на конфликта, изникнал в православието.
Днес нацията има повече разбиране и познания по сравнение с 2005 година. Когато говорех за Поместната църква, мислех, че около 60-70% не са разбрали, за какво говоря. Днес по-голямата част от украинците разбират, колко е важно Украйна да има Поместната църква.
Кой от сценариите за решаване на украинския църковен въпрос е най-вероятен: естонският, където част от Църквата се подчинява на Константинополски, и част – на Московски патриархат, или все пак Константинопол ще обедини двата клона на украинските църкви и предостави на украинската църква автокефален статут?
Вселенският патриарх три пъти през църковната практика потвърди, че украинската църковна територия влиза в неговата каноническа територия. Въз основа на този принцип, през 1924 година той предостави автокефален статут на Полската църква, която до тогава е влизала в Киевската митрополия, подчинена на Вселенски патриарх. Ако през 1924 година този механизъм за предоставяне на автономия е бил възможен за поляците, същия механизъм като прецедент може да се приложи и към урегулирането на украинският църковен въпрос. В Естония формулата за решението беше друга, но Вселенският патриарх, виждайки ситуацията в тази църква, направи крачка насреща.
Много се радвам за взетото от украинския парламент решение по този повод, тъй като е от значение, че една политическа институция се обърна към Вселенския патриарх. Също така, бяха изпратени хиляди възвания от различни организации, граждани, и мисля, че това наистина работи. В края на краища, с помощта на различните гледни точки можем да създаден необходимия за Украйна план, който ще включва различни компоненти. Но днес трябва усилено да работим върху поддържане на вътрешния национален църковен диалог, това е нашето домашно, което трябва да направим.
Но днес Украинската Православна църква при Киевски патриархат, и Украинската православна църква при Московски патриархат се ръководят от хората, които, меко казано, не са големи приятели. Това очевидно няма да спомага за диалог между тях.
Персонифицираните проблеми могат да са прекалено големи и тежки. Разбирам значението на този фактор, но няма нещо, което толкова силно да въздейства върху църковните представители, както поведението на обществото. Трябва да осъзнаем избора си, къде отиваме всяка неделя, защото от това зависи как ще живеят и децата ни. Отсъствието на Единната Поместна православна църква е причината да живеем по този начин.
Отношенията между президентите на Турция и Русия – Ердоган и Путин – стават все по-топли. Няма ли опасност, че в резултат на тази дружба Турция признае Крим като част от Русия?
Мисля, че за Турция отношенията с НАТО и Европейски съюз са по-стратегически, отколкото отношенията Ердоган-Путин. Отношенията между Турция и Русия при нестабилната днешна ситуация в Турция, резонират с това, че те оказват прекалено силно влияние върху живота на многомилионната средна класа на Турция. Това не е толкова актуален въпрос от гледна точка на стратегията. Но от гледната точка на тактиката, за Ердоган в настоящия момент е по-важно да демонстрира преразглеждане на отношенията с Русия и възстановяване на икономиката, в която са заети десетки милиони руснаци и турци, отколкото позиции, които се включват в стратегическите отношения. Бих казал, че техните отношения в момента са тактически и краткосрочни.
Как ще коментирате решението на полския парламент за геноцид на поляците от страна на украинците?
Отнасям се към украинците, възмутени от това решение. Мисля, че е несправедливо, неправилно и нечестно. Приятелите не правят така. Дори във времената, когато няма война. А когато Украйна се намира в днешната тежка ситуация, това не изглежда като приятелски жест.
Когато преди 13 години взимахме решение по този въпрос в парламента, аз бях лидер на опозицията, и ние водехме много преговори с поляците. След дългите дебати стигнахме до формула: „прощаваме и молим за прошка“. Голямата заслуга в онзи политически период беше, че успяхме да избегнем измерване на литри кръв, броя на душите, тоест не стигнахме до политическа аритметика. Всяка трагедия е персонална. Трябва да има надлежно отношение към жертвите, почитането им. Още през 2005 година беше изработена симетричната система, по която ние извършвахме благоустройство в места за погребение на войниците от украинското освободително движение, поляците извършваха същата работа. Това, че приехме общата политическа оценка чрез прошката е било голямо политическо постижение за времето си. Искахме да кажем с това, че у нас повече няма да има политически ревизии. След това идваше ред на науката, образованието, общините. И двете страни стигнахме към прошката чрез разкаяние.
Когато полската страна, въпреки свършеното по-рано, отново включва в дневния ред политическата оценка на определения период, това предизвиква двойно разочарование, защото отменя предишните постижения.
И какво да се прави с това? Може ли да се стигне до пълно преразглеждане на украинско-полските отношения?
Мисля, че това ще е пълен политически крах, ако стигнем до пълното преразглеждане на отношенията. Смятам, че политическият крах ни чака и в случай, ако отменим политическите споразумения от 2003 година, които предлагат единствено вярна формула на отношения между приятелски нации и приятелски държави.
И още нещо: ние никога не сме отделяли толкова внимание на историята, колкото поляците. Те сами пишат собствената си история, не им го прави Москва, и никой не им предлага интерпретация на полската история. Историята е такава, каквато е описана от съответната нация, а не от някоя странична страна. Все още не сме написали собствената си история. Когато поляците повдигат въпрос относно нашето освободително движение, в което нашите войници са воювали върху етническите украински територии, и наричат това геноцид, в този случай има недоразбиране най малко по две неща, които за нас са нещо свято. Украинското национално движение през четиридесетте години завинаги е вписано в украинската история като движение на националните герои. И всеки човек, който през това време се е борил за суверенитет и независимост на Украйна, е наш герой. Трябва да се научим да почитаме украинското национално движение, да честваме по надлежен начин негови герои, както го правят поляците и други европейци. Все още сме далеч до тази оценка.
От друга страна, решението на полския парламент – това не е мнение на цялата полска нация, а само на политическата сила, близка към властта.
Как оценявате заявленията на Надежда Савченко? Напоследък тя е доста критикувана..
Не искам да засегна Надя с думите си. Това, което тя направи в московските затвори – незабравим пример за цялата нация. Относно повечето политически въпроси, склонен съм да мисля, че Надя няма пред очите си съвършената политическа карта, която следва всеки политик от нейна категория и убеждения. Ето защо изникват много ситуации, които всъщност са второстепенни. Когато няма това виждане на хоризонта, тогава Надя често се препъва с коментари, в които не изглежда много симпатична.
Савченко каза, че ако трябва – ще стане президент. Тя има ли шансове?
Никога не бих казал „никога“, познавайки оригиналността на част от хората, представяли на политическата арена политици, които да решават украинските дела не дотам последователно. Вече имахме подобни примери. Знам как хората, които не са минали през високите държавни постове, за един месец се превръщали в героите на нацията. Всичко зависи от избирателите и някои използвани нюанси. Ако кандидатурата се подсили с пет-шест фактора, всичко може да се случи.
Но тогава Савченко ще конкурира с Юлия Тимошенко, в чиято фракция тя се намира сега..
Мисля, че за Юлия Тимошенко това е голям проблем. Според мен, тези отношения може да се опишат по следния начин: ако Савченко не вървеше под номер 1 в партия „Баткивщина“ (Отечество), партията не би влязла в парламента. Това беше „последното пришествие“, и Надя ги вкара в парламента. Но сега най главната им задача – да дискредитират Надя. Колко повече тя е дискредитирана, толкова по-лесно ще може да се освободи мястото за втория лидер на партия „Баткивщина“. Когато никой не се интересуваше от тази партия, на нейното знаме са изписвали името на Савченко, но сега това е доста деликатен въпрос не само за партия „Баткивщина“, но и за доста симпатизанти на Савченко. Нека да изчакаме и „втората серия“.
Ако бяхте президент по време на анексирането на Крим, дали щяхте да се сражавате за него?
Със сигурност не бих го оставил. Това не е било проблем на оръжието или въоръжен конфликт. Било е необходимо политическо решение. Ето защо, когато сравняват численост на армиите, броя на Градовете и танкове, включително в Крим, мисля, че това няма никакво отношение към урегулирането на тогавашната ситуация на полуострова.
Ако тогава имаше политическа воля, сигурен съм, че нямаше да има блокадата на парламента. Трябваше да защитаваме нашите институции на властта, и преди всичко – парламента, и да не допускаме да вилнеят путинските пратеници. Още повече, както вече е станало известно от данните на разузнаването, Путин най много се страхувал от организирана съпротива срещу триста „зелени човечета“ и екипите, осигурявали тяхната работа.
Тогава защо украинските политици не са осигурили организираната военна съпротива срещу „зелените човечета“?
За мен беше най-странното да чувам обяснения, че нямахме армия. Имахме 190-хилядна армия. Между другото, офицерският състав си остана същия. Нищо не се е променило. Това са същите хора, които бяха готови да се борят за страната си.
Имахме същото оръжие, както и руснаците, когато те окупираха Крим или Донбас. Имахме същите БМП, същите БТР, ГРАД и АК47. Не ставаше дума за вида на оръжието или численост на армията. Липсваше политическо решение. И политическата позиция, която е заемала тогавашната украинска власт, говори за това, че украинската армия не е получила надлежна заповед да действа.
Спомням си, как напускаше Севастопол един наш военен кораб, мисля че беше „Тернопол“, който не е получил никакви заповеди, ни наляво, ни надясно, ни напред, ни назад. Екипът самостоятелно определяше тактиката, и така е било не само там, а в повечето воински подразделения. Защо упрекваме украинските войници и украинската армия, която не е получила заповед да действа?
Как оценявате дейността на Саакашвили като губернатор на Одеса? И какво мислите за шансовете му да стане президент на Украйна?
Обичам Михо в най-добрия смисъл на тази дума. Той е политическия ми приятел, политически другар, с когото сме свършили доста работа, и възможно пак ще вършим. Когато става дума за проблеми на формирането на украинската нация, тогава споменавам международните експерти, чуждестранните министри само по един начин: със създаване на стратегията на нацията трябва да се занимават националните политици и сили. Това не се коментира.
Ето защо поставям малка въпросителна към хората, които безспорно уважавам и ценя техния опит и практика. Към тези от тях, идващи от гражданство на други държави, и заемащи министерски длъжности. Съдбата им е различна, защото да развиваш един отрасъл в държава с 45 милиона население със сложни национални, социални, политически отношения ,това наистина е сложна политическа задача. И за решаването и трябва да се възпитават националните политически кадри.