„Няма да позволим България да бъде заобикаляна. Правото ни на вето ще бъде използвано. Когато ние лоялно застанахме зад Украйна, знаехме какво губим“. Тези гневни думи на министър-председателя Борисов дойдоха от Варна, където бе представен проектът за газов хъб на Балканите. Той може де е готов след 5 години, разположен между морската столица и Провадия.
И като сме знаели, че губим, какво от това?! По това време рапортувахме, че спираме руски проекти и безропотно изпълняваме всичко, каквото ни наредят. Прилежно си пишехме домашните, но така и не ни пуснаха на детска дискотека. А тя вече затвори и започна тази за възрастни, където можем да влезем по чудо. Газовият хъб е зайчето в ръкава на Бойко от мига, в който стана безпощадно ясно, че „Южен поток“ пресъхна още преди да е тръгнал. Това зайче трябваше да съхрани авторитета на премиера. Или поне част от самочувствието му, ако не му спечели признание. Като няма поток и хъбът е поток. Да де, но не съвсем. Затова и при презентацията на разпределителния център във Врана в думите на премиера се долавяше по-скоро гняв, отколкото гордост. Той нарече идеята за хъба „интересна“. Така обикновено се говори за чуждите планове, а не за собствените ти приоритети. А че „Южен поток“ бе големият блян на Борисов, няма съмнение. Той упорито отказваше да повярва, че всичко е свършило. А така бе подредил всичко. Дори гласеше „Газпром“, ако не за собственик, то поне за генерален спонсор на любимия му „Левски“. Тодор Батков правеше совалки до високата централа в Москва и, ха днес, ха утре да стане, но така и не се случи. Политика. Както преди време ЦСКА на Томов вървеше в пакет с „Кремиковци“, така и „сините“ бяха пришивани към различни големи сделки. От МТел през 90-те, та до Спас Русев с Виваком и БТК. Задкулисие ли? Задкулисие на задкулисието.
До ден днешен Борисов периодично информира народа, че в Бургас и Варна още стоят на склад тръбите за потока и едва ли не само чакат да мине поредният ретрограден Меркурий. Сякаш говори за стара любов, която не е преболедувал. Помните двамата американски сенатори, които дойдоха у нас и насметоха Орешарски да слага точка на „Южен поток“. Онзи още не се бе осъзнал от протестите след еднодневното управление на Пеевски в ДАНС и гледаше Маккейн и спътника му като Живков на 10 ноември. На мястото му можеше да е всеки и резултатът да е същият. После Бойко обясняваше, че ако не го били свалили за кратко от власт, потокът щял отдавна да е готов. И всичко живо взе, че му повярва.
Борисов се реши да повиши тон на стара Европа, едва когато авторитетът на съюза заора в дъното. Той винаги е искал да е нещо като Орбан, но не му стискаше, дори на фона на цялата победна жътва от избори на избори. Орбан отдавна, още преди да чуем за мигрантска вълна и да започнат спекулациите с опасността от нея, удряше по масата на слисаните от дързостта му западни лидери. Сега Бойко е гневен. Боледува заради несбъднати проекти, вместо които трябваше да играе ролята на безкомпромисен евроатлантик с прилежащите му „ценности“ и каканижене за съблюдаване на европейското законодателство. Не посмя дори да се покашля многозначително, когато му беше времето. Много вода изтече и вече нищо не е същото. Отношенията между Русия и Турция минаха през всякакви метаморфози, но сега стрелката е спряла на „сдобряване“ и съответно – заобикаляне на България. Това, което Борисов нямало да позволи. Но нали за танц са нужни двама. Шефът на „Газпром“ Алексей Милер, като своебразен баща на булката, отказва да ни я даде за снаха. С комшиите стягат сватба. Когато премиерът се усети, че отношенията ни с Русия са увредени от напълно излишните изхвърляния на тримата войнствени тенори Плевнелиев, Ненчев и Митов, тръгна да замазва, но ужасно закъсня. След пет години хъба щял да пристига газ от много държави. Но за Борисов те са само участнички в масовката, ако там не се влива и руската тръба. Освен всичко друго, наранено е и честолюбието му и ядът му е напълно разбираем.
Вече всеки може да повишава тон на Брюксел, да тупа с крак и да поставя ултиматуми. Преди няколко години беше номерът…