От около 50 години (мисля, от средата на 1960-те, след Карибската криза) сме в нещо като "постсвръхчовешка" епоха. Това коментира в профила си във Фейсбук Николай Гочев, преподавател по антична литература в Софийския университет „Свети Климент Охридски”.
Преди това, покрай Втората световна война (ВСВ) пък и не само, беше време на "гении" - главно в идеологията и политиката. Но отказът от "Гореща война" доведе до отслабване и на Студената и до едно съгласие между силите, че е за предпочитане да се живее по-спокойно. Тогава се оказа, че няма и такава нужда от гениалност, поне не от политико-идеологическа. Но тъй като гениите не можеха да бъдат отменени изведнъж, се направи отстъпка - че ще има гении, но те ще са по-скоро в науката, изкуствата и също (добра идея!) в религията.
Може би една решаваща стъпка в тази посока беше отменянето на Сталиновата "гениалност" и заместването й с "чудовищност" - и то без да има очевидна необходимост от това, тъй като Сталин не беше загубил война - какво му пречеше да си остане гений? Но не остана, тъй като вървеше процес на отказ от всички тях.
Беше запазена за известно време гениалността на Маркс и Ленин, но вниманието се насочи към Айнщайн (par excellence!), купищата нобелови лауреати (нещо като "гений на годината") и разни по-архаични персонажи (Шекспир, Леонардо да Винчи, дори и гръцките атомисти). Това бяха по-глобалните гении, но имаше и множество локални, у нас примерно - Ботев.
С християнството беше трудно, защото то си е по природа непримиримо, така че е по-лесно да обявиш светиите за несъществуващи, отколкото да ги наречеш гении. Но пък се намираха ясновидци (Ванга!) и популярни "учители".
Това имам предвид, като казвам "неоезичество" - то търси свръхчовеци, под някаква форма. Това са неговите богове и герои.
Но след официалния отказ от Студена война при Горбачов процесът на премахването им се ускори, така че идеологическото пространство изведнъж се демократизира - важни станаха правата на човека, а не способностите му.