Смяната на кандидатурата ни за лидерския пост в ООН и случаят „Каймакчалан“ вече седмица вдигат задушлива пара от медийната фурна. Двата фарса, с които живя страната през последните дни, еволюираха в нов жанр, който трябва да се патентова и именува подходящо. И да се гордеем с авторството ни, както с горнооряховския суджук. А сериозен кандидат за трети фарс са президентските избори, минаващи някога за що-годе мажоритарен вот. И как да е иначе, щом над половината от участниците в едно проучване очакват победа на още неназован кандидат, а цял куп кандидати сякаш са излезли от „Съдебен спор“.
Броени дни преди решаващото гласуване за избор на генерален секретар на ООН сменихме кандидатурата си. Ама не съвсем. Вече официално изоставената от правителството Бокова отказва да хвърли пешкира. Така и така остават няколко дни, за какво се е блъскала изпадналата в роля на заварена дъщеря шефка на ЮНЕСКО.
„За седмица трябва да свърша работа, колкото за година“, запретна ръкави свръхамбициозната Кристалина Георгиева, влязла в ролята на обичната доведена щерка на кабинета. Сега имаме две кандидатури, а светът ни се чуди. Но нали две е повече от едно, здраве да е.
Циркът можеше да се избегне още преди две години със завръщането на Борисов във властта и преобладаващо дясната коалиция, която сформира. Дали премиерът не желаеше да дразни левицата, дали това бе част от цената за подкрепата на АБВ или просто обикновена проява на незаинтересованост, но Бокова остана наша кандидатура до финалната обиколка. Когато премиерът влезе в ролята на футболен собственик и реши да смени мениджъра за слаби резултати.
„Хората не ги интересува дали кандидат ни е Бокова или Георгиева, а как ще живеят“, омаловажи водевила Борисов, докато откриваше саниран блок. И се похвали, че народът нищо не усещал, докато управляващите покривали щетите от предишните правителства, включително гибелта на КТБ, само с парите от борбата с контрабандата. Как ще живеят? Ами неусетно ще живеят, както не са усетили и плащанията. Отказът на Бокова да напусне състезанието може да е подразнил мнозина, но е напълно разбираем и не тя забърка тази каша.
А в историческата драма „Каймакчалан“ с гръм и трясък влезе нов герой – самопровъзгласилият се за роден Рамбо Господин Вълев или ловецът на мигранти Динко от Ямбол. След като се закани да открие къщата и да счупи колата на Миленко Неделковски, който млатеше с чук паметната ни плоча на историческия връх, Динко отиде по-далеч. Спряха го на българо-македонската граница с паметна плоча в багажника на колата, на път за Каймакчалан. След разпра с граничната полиция на съседите, взе че призова приятелите си във фейсбук:
„Ако тази публикация събере 100 000 харесвания и 50 000 споделяния тръгваме отново към границата на държавата…с измисленото име, този път с две военни машини! Чакаме потвърждение от вас дали искате или не да си върнем най-романтичното парче земя от нашата история“. Така в ИДИЛ научиха къде е човекът, за чиято глава е обявена награда, а македонското външно министерство започна да брои лайковете и споделянията, за да прецени ще има ли война. През това време Нова ТВ пусна няколко пъти интервюто си с Миленко, считано за журналистически удар. Единственият резултат бе генериране на още по-силна омраза към момъка с чука, заради израза му, че „българите си маркират територия като кучетата“. Акцентира се на това, а никой не обърна внимание на аргументите за действията му, които той сподели ясно. Както обикновено май пак не си свършихме работата както трябва и почитта ни към жертвите бе обявена за провокация. Хубава работа, ама българска. Това сами сме си го формулирали, защото си знаем стоката.
Безкрайно трудно е да обясняваш на подрастващи исторически събития, при които не са дадени жертви. Така е при обявяването на Независимостта от 1908 г., както и при Съединението от 1885 г., когато нелепо загива единствено кап.Райчо Николов. Популярен и като момчето, което преплувало Дунав с кратунки по време на Кримската война, за да предаде на руското командване информация за позициите на турците. Подобни събития няма как да бъдат пресъздадени чрез комикси – ще бъде скучно без мечове, саби и фонтани кръв, като в епичен самурайски филм.
С илюстрирането на византийските хроники, които могат да минат за първите комикси, е далеч по-интересно и образно – едната войска гази с конете лузърите, които обръщат на бягство. Победителят получава териториална придобвивка, след което за известно време в региона настъпва траен мир, скрепен със сватба. Жертвоприношението улеснява възприятието. Историите с повече кръв и сакатлъци са далеч по-интересни от дипломатическите совалки, независимо от резултатите им. А в дебрите на родната дипломация смело настъпи Динко.
До неотдавна като Супермен в карикатурите бе изобразяван премиера, но след думите му, че авторите им се препитават на негов гръб, този мач свърши. Настоящият ни комиксов герой е Динко Вълев, а обясненията, че той замествал липсата на държавническа решимост, илюстрира пълният разпад на представата ни за нормалност.
Според проф.Огнян Герджиков днешните студенти смятат за достатъчно, че знаят факултетния си номер. На фона на горчивата усмивка на бившия председател на парламента научихме, че нямало мераклии за свободните места в Софийския университет. Това предопределя и неизбежното – близкото ни бъдеще ще е хвърляне от драма на драма и от фарс на фарс. Както свикнахме и очевидно приехме „неусетно“ за нещо естествено.