Не си отивай, БДЖ! Благодарение на теб успях да спя с хиляди жени – млади, стари, гърбави, мустакати. Мълчаливи и бъбриви, простодушни селянки и нацупени интелектуалки. Едни слизаха на Провадия, други на Шумен, Стражица, Павликени. А аз си дремех до гара Своге. Същата гара, чиято чакалня днес може да служи за хладилник на кланица, а пътниците са готови да отвличат влакове с жив щит, за да се приберат от работа преди „Шоуто на Слави“.
Не си отивай, БДЖ! Благодарение на теб се изучих и навъртях четвърт век трудов стаж. В началото ми се струваше съвсем естествено, когато виждах металните табели с надпис: Произведено във Вагоностроителен завод, Рига, 1968 г. Българо-съветска дружба все пак – претворена в дела. След това годината на табелите стана 1971 и започнах да се умилявам, че с вагоните сме почти връстници. С течение на времето обаче сантиментите отстъпваха място на тревогата и тя остана единственото чувство, предизвикващо влизането в купе днес. Усещането, че всеки миг малкият свят, в който си попаднал, може да се разпадне под напора на годините, скоростта и амортизацията. И заедно с непознатите пасажери, с които по волята на съдбата временно сте свързали пътя си, ще осеете релсовия път с багажи и тела. Днес металните табели с годината на производство всяват единствено ужас. Още се срещат онези същите от Рига. Трудно се разделяме с миналото, особено ти, БДЖ.
Не си отивай, БДЖ! С теб минахме през толкова изпитания – с някои от които изобщо не се гордеем. Вероятно и ти. Помниш ли, когато кондукторите изведнъж покриха ръцете си с масивни пръстени. Да, беше преди петнайсетина години и продължи дълго. Ти пак беше в криза и персоналът, изгубил надежда за лечението ти, взе нещата в свои ръце. Започна да прибира по левче от пътник по крайградските маршрути. Не че ние се съпротивлявахме, съвсем не. Е, срещаше се тук-там някой намръщен чичко или проклета лелка, но това бяха екзотични изключения, на които бързо запушвахме големите усти. Кондукторите предвидливо обръщаха монетите-билети в пръстени, сякаш подучени от вещ инвестиционен посредник, че това е най-правилното. И се оказаха прави, защото и това бе до време.
Не си отивай, БДЖ! С теб заедно се радвахме на новите мотриси Сименс. Рециклирани ли?! Направо да живееш в тях, че и сватба да вдигнеш. Но и тук радостта скоро бе изместена от тревога. Оттук-оттам започна да се дочува, че не ги изплащаме редовно и австрийците могат да си ги вземат. До ден днешен ни е свито, че всяко качване в тях може да е последно, а минаха 12 години. А колко стъкла изпочупихме, пък с колко боя ги омазахме…
Не си отивай, БДЖ! За какво бе грандиозният ремонт на Централна гара, ако вземеш да се гътнеш сега. Не си го и помисляй. Колко години прескачахме фекалии, смутено отблъсквахме проститутки и гнусливо извръщахме глави от клошарите, за да се мушнем в купетата ти. След провала с предния чутовен ремонт, от който помним вонящите търговски клетки и абсурдната тента, увиснала като праните гащи на Серина Уилямс над паметника-фонтан, ти заслужаваш да оцелееш и да се радваш на новото време.
Не си отивай, БДЖ! Ти ми даде шанс да усвоя белота и сантасето до съвършенство, да удържам емоциите си, когато не мога да променя нещата и да се пазя от ярост и гняв, като крайно непродуктивни чувства, трайно увреждащи здравето. В твоите вагон - ресторанти се научих да пия коняк с кафе – дано кардиологът не види това – и огнената напитка превръщаше пейзажите отвън в декори на неиграни пиеси. Няма вече вагон-ресторанти. Тук-там из по-големите гари са останали в качеството на скара - бира някои от бившите кръчми на РСВ. Шкембето и скарата там ни се струваха най-вкусните в света, заради приповдигнатото настроение от предстоящото пътуване.
Не си отивай, БДЖ! Доскоро те наричаха най-сигурният транспорт. Може би защото съществуваш, дори в състояние на фактически фалит. Кажи ми честно, има ли пено една инстанция, на която не дължиш пари? Сегашното ти състояние е като живот след смъртта, част от който в ролята на статисти влизаме и ние. Постмортална ерекция, която не носи радост никому. И все пак, само който не е бил посрещан или не е посрещал свой близък след четиричасово закъснение на твой влак, не е усетил приливът на чувства, доброта и обич към ближния, които нарастват, сякаш дублираш печалба на покер-автомат. А колко ли пиеси, поеми, разкази или прости стихчета са написани в купетата ти от родните литератори. Трудно е да се сетя за по-сериозен стимулатор на творческите процеси от пътуването с теб. Колко ли любови са тръгнали от купетата ти. Колко ли отношения са изяснени в коридорите на вагоните ти. Колко страст помнят тоалетните ти. Ако отнякъде се появи Иван Вазов, не си и помисляй да му връчваш почетна карта „Класик“. Ще я откаже, като Стефан Цанев „Златен век“. Ти се издъни и си го знаеш. Горе на скалата дядо Йоцо се е ориентирал за часа по преминаващите влакове. Това сега е невъзможно. Старецът щеше да се обърка и да се пребие, а тогава язък за сюжета.
Не си отвай, БДЖ! Последния път, когато бяхме заедно, ти ме дари с рояк дървеници. Знаеш ли какво е да те ядат тези гадини цели осем часа от София до Варна? Не знаеш. И аз не знаех. Те ме щипеха и аз се щипех – с надежда, че това е сън. Не би. Дори кондукторката се ужаси от гледката.
Въпреки това, не си отивай, БДЖ. И в бурята ще бъдем пак със теб, защото иначе не можем…