Срещата между руския и македонския президент в Кремъл навръх 24 май предизвика оглушителен гръм у нас и ехото му не може да заглъхне вече няколко дни. Реално, като любезен домакин, Владимир Путин нямаше с какво да похвали пратеника на югозападните ни съседи. С какво да ги погъделичка? С това, че известно време са владели огромна част от познатия античен свят, стигайки джунглите на Индия? Да съжали, че вече няма коне, като Буцефал? Или да се възхити не на Вавилон, а на кичозната им днешна столица?
Путин гони интересите на страната си, с каквото между другото би трябвало да се занимава всеки световен или периферен лидер. И ако е имало трима скопчани, които да не го харесват, след думите, че "славянската писменост е дошла от македонската земя" вече ги няма и тях. Путин не е привикал Георге Иванов, за да му се кара, както правеха съветските лидери със сателитните си подчинени. А да спечели македонците на своя страна в преследване на геополитическите си интереси.
Дали е искал да ни удари индиректно, че и съвсем директно с това, той си знае. Но по-скоро не. От гледна точка на интересите на руската политика, властта там няма никакво основание да е възхитена от нашите държавници. Както и не е работа на нашите държавници неистово да желаят да се харесат на Русия. Или на Брюксел и Вашингтон. Но са го правили и го правят и в двете посоки. Просто думите на Путин се чуват, а думите на нашите ги заглушава в мига на изговарянето им дори пърхането на дондуковски врабец.
Защо Путин да спазва някаква вербална деликатност спрямо нас? Защо да ни щади? Членуваме в НАТО, а алиансът непрекъснато засилва военното си присъствие по западната граница на Русия. Членуваме в ЕС, който налага санкции на руснаците. Спазихме директивата на новия Голям брат и прекратихме всички съвместни енергийни проекти с Русия. Сега пък скандалният ни вицепремиер Симеонов роди идеята за облагане с патентен данък на имотите на руски граждани по нашето черноморие, чийто брой гони половин милион. Какво тук значи някаква фраза за "македонска земя". В исторически план това е толкова разтегливо понятие, че учените ощи си скубят брадите, уточнявайки виртуалните й граници.
Похвално е, че въпреки различията и взимната си непоносимост политическите сили у нас най-после реагираха по сходен начин със сравнително единна позиция. Жалкото е, че повод за това бе един изсмукан от пръстите проблем, който говори по-скоро за национални комплекси, отколкото за наранена национална гордост.