Отидете към основна версия

3 511 2

Една държава, една система

  • китай-
  • хонг конг-
  • великобритания-
  • пекин
Снимка: БТА/АР
ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Анализ на Минксин Пей за Project Sindycate.

Минксин Пей е професор от Government at Claremont McKenna College. Автор на "China's Crony Capitalism".

На 1 юли се отбеляза 20-ата годишнина от предаването на Хонг Конг на Китай от Обединеното кралство. По модел, наречен "една страна, две системи". Но един неизбежен въпрос виси над официалните чествания: Има ли всъщност нещо за празнуване?

Ако бяхте попитали Дън Сяопин, архитект на модела "една страна, две системи", как би изглеждала 20-ата годишнина на предаването, той би могъл да каже, че жителите на Хонг Конг ще пият за техния просперитет и свобода. Китайските лидери от своя страна ще демонстрират доверието и управленския си капацитет, като най-сетне са успокоили хора на глупаците, които се съмняваха в Китайската комунистическа партия (ККП) и искреността на обещанията им към Хонг Конг.

Но реалността е много различна. Днес, сцени, които биха били немислими в Хонг Конг през 1997 г. - масови анти-китайски демонстрации, избирането на власт на радикали, които са срещу ККП в законодателната власт на града и открити призиви за независимост - станаха рутинни.

Със сигурност мощни икономически сили - включително възходът на Китай, глобализацията, високата неравнопоставеност и покачващите се цени на недвижимите имоти – разбуниха духовете в Хонг Конг още от 1997 г. насам, подкопавайки конкурентоспособността на града и допринасяйки за социалното недоволство. Но докато неблагоприятните социално-икономически фактори засилиха популярната фрустрация, масовите протести, които станаха факт в живота в града, са типични политически протести, съсредоточени върху правата на хората в Хонг Конг.

На този фон малцина биха нарекли "една страна, две системи" успех. Всъщност моделът вероятно е бил обречен от самото начало, поради няколко фатални недостатъци, които са вградени в структурата му.

За начало езикът, който задължава Китай да зачита демократичните права на хората в Хонг Конг, е умишлено неясен. Дори съвместната декларация, подписана от правителствата на Великобритания и Китай през 1984 г., която постави началото на предаването през 1997 г., предложи донякъде неточното обещание, че новият политически лидер на Хонг Конг ще бъде назначен от Пекин, но "въз основа на резултатите от избори или консултациите, проведени на място“.

Освен това единствената страна, която има правомощието да прилага условията на съвместната декларация, да не говорим за миниконституцията на Хонг Конг, известна като основен закон, е централното правителство в Пекин. В резултат на това китайските лидери могат и да не успеят да зачитат безнаказано духа или дори да не спазят изричните условия на своите ангажименти. Сегашната радикализация на гражданите на Хонг Конг, особено на младите хора, отразява желанието им да се промени това и да се накара Китай да плати цена за отказа от обещанието си за "самоуправление" и реакцията си на общественото несъгласие с репресии.

Има още една особеност на схемата "една държава, две системи", която я обрече на провал: умишленото решение на Китай да управлява Хонг Конг чрез старите капиталисти. Колкото и иронично да звучи, така наречените комунисти в Китай очевидно се доверяват на магнатите на Хонг Конг повече от масите (може би, защото купуването на магнати струва много по-малко).

Но тъй като крият своята лоялност към поддръжниците им в Пекин, а не към населението на града, който управляват, капиталистите в Хонг Конг са лоши политици. При ККП те са придобили власт и привилегии, които не са били достижими по време на британските закони и правила. Но това ги накара да не реагират на проблемите на собствените им избирателни райони, тъй като така те все повече биха се отчуждили от своите покровители. В резултат китайските пълномощници не успяха да спечелят популярната легитимност.

Помислете за съдбата на главните изпълнителни директори на Хонг Конг, лично подбрани от китайските властимащи, за да управляват града. Първият - Тунг Чи-хуа - беше изправен пред половин милион протестиращи през 2003 г . През 2005 г., в средата на втория си мандат, неговата все по-нарастваща непопулярност го накара да подаде оставка. Наследникът на Тунг, Доналд Цанг, завърши двата си мандата, но едва едва ли не на изхода от офиса беше вкаран в затвора заради корупцията (заедно със своя заместник). Следващият - Леунг Чун-инг беше толкова трагичен, че китайските владетели трябваше да го спасяват само след един мандат.

Разбира се, моделът "една страна, две системи" не е безусловно бедствие. Предвид големите културни, икономически и институционални различия между Хонг Конг и континента, нещата можеха да бъдат много по-лоши. Но това не го прави устойчив модел. Всъщност може би той вече е мъртъв.

В задния край на своите планове китайски лидери винаги са се стремели да придвижат модела "една страна, една система" към Хонг Конг. Дън смята, че такъв преход ще отнеме 50 години, но наследниците му вече преминаха през 20 от тях и дори не осъзнават напълно, че това се случва. Каквито и да са политиките, които китайските власти преследват в Хонг Конг до 2047 г., целта ще бъде да накарат настоящето - особено липсата на политически права - да изглежда все повече и повече като бъдещето.

Превод: Анатоли Стайков

Copiright: Project Sindycate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.

Поставете оценка:
Оценка от 0 гласа.

Свързани новини