Житейски доказано е, че протакането и отлагането на проблемите по правило води до печални резултати. Последните са един тон хидравлично масло в зелените площи пред НДК и унищожен супер кран за 1 милион евро. Разбира се, пряката вина е на все още неизвестните вандали, но причините можем да потърсим в дългогодишното безхаберие на институциите, прехвърляли си съдбата на паметника от чекмедже на чекмедже.
Още преди петнадесетина година мястото бе оградено като опасно. От фасадата падаха плочи и паметникът и околното пространство бяха превърнати в класическо клошаро - наркоманско сборище, осеяно с фекалии и спринцовки. В обществото се водеше същият дебат "за" и "против", институциите си прехвърляха отговорността за крайното решение, а авторът на паметника Старчев обикаляше медиите, за да обяснява, как творението му може да се възстанови. И така, ден да мине, друг да дойде.
Истеризирането, което съпътстваше стартиралия демонтаж, нямаше да доведе до безумното деяние с палежа на крана, ако паметникът бе демонтиран още преди много години. И, повярвайте, щеше да бъде забравен за две седмици. Не от всички, но поне от тези, които не рониха сълзи за мавзолея през 1999 г. В случая с бившата гробница на Георги Димитров положението бе сходно. Мавзолеят бе съборен при комични обстоятелства, граничещи с абсурда, девет години след изваждането на тялото на Вожда. Когато никой не вярваше, че само след две години бетониралите се във властта с премиер, президент и кмет на София представители на СДС ще поемат към политическия изход.
Съдбата можеше да улесни значително управници и институции, ако паметникът "1300 години България" някак бе паднал сам. Чиста работа, ама не стана. И стигнахме до днешните безумия. Обществото отново е разделено по класическата схема фашисти-комунисти. Всеки опит за реставрация на паметника неминуемо щеше да бъде обявен за реставрация на комунизма от противниците на паметника. В прекия и преносен смисъл. Независимо, че уж олицетворявал цялата история на България. Идеята за представянето на демонтирани детайли от него, като отделни произведения е нелепица, която не си струва да се коментира. Демонтирането е единственият останал, макар и вече фатално закъснял изход. Така и не се разбра какво символизираше паметникът, но със сигурност изгорелият кран символизира безхаберието.
А ако един ден решим да бутаме паметника на Съветската армия? Сега изгубихме много години и един кран. Тогава едва ли ще се разминем без жертви...