Тлеещите от години казуси Калиакра и Кресна избухнаха почти едновременно, като смислено, консенсусно решение и в двата случая практически няма. А В същата серия са наредени и Пирин, Рила-буфер, Витоша, Странджа и много други знайни и незнайни сблъсъци между ежедневната борба на хората за по-добър живот и стремежа на държавата да внася ред.
Проблемът щеше да бъде разрешим, ако не бяхме в състояние на биполярност - имаме българско правителство, което едновременно трябва да отговаря пред народа, който представлява, и пред европейските институции, които го наставляват. Тежко положение, защото приоритетите на двете страни са различни.
Историята около Калиакра е добър пример. България влиза в XXI в. с разбита икономика и масова бедност. Напълно логично, основен приоритет е привличането на инвестиции и всеки наличен ресурс е впрегнат. Северното Черноморие има някои уникални характеристики, които се явяват привлекателни за развитието на високоплатен тип туризъм, какъвто безспорно е голфът. Освен това моментът съвпада и с европейските пориви за субсидиране на възобновяемата енергия, а районът е с най-добри показатели за изграждане на ветроенергийни паркове у нас.
Разбира се, подобни неща се случват само с благословията и активното съучастие на държавата и конкретни нейни представители. Как иначе се достига до най-апетитните заменки и субсидии? Като краен резултат - проекти от двата типа никнат като гъби, цената на земята излита в небето и собствениците се надяват най-сетне да си "оправят живота". Покрай всичко това се възраждат много други бизнеси, започва здраво субсидиране и на земеделието и всичко изглежда, че тръгва нагоре.
В потъналата в излишества Европа обаче решават, че ще се връщат към корените напълно освен че ще произвеждат енергия от вятър и биопродукти, искат и природа в "девствения" й вид. От тяхна гледна точка това е напълно разбираемо - там недокоснато кътче почти няма и природата е луксозна стока. Обществото може и е готово да плати сметката и драми няма. В България обаче нито природата е малко, нито има кой да плати за пропуснатите ползи от опазването й.
В устрема си да влезе в мечтания Европейски съюз тя е принудена да приеме всичко, а явно никой тогава не подозира мащаба на последствията. Една малка група природозащитници яхва вълната и 35% от територията на страната се оказва толкова "консервационно значима", че оттам трябва да бъдат изгонени всякакви инвеститори.
Съвсем неслучайно голяма част от наличните в този момент проекти се оказват на тези територии и започва Великата Натурска война, от която Калиакра е само една малка битка. Курорти, индустриални обекти, всякакви строежи и интензивно земеделие, даже международни магистрали стават жертва на безкрайни преговори, дела, фатални забавяния и отказвания.
Истинската жертва обаче е конституционно гарантираната свобода, която намира израз в правото на собственост и разпореждане с нея. Оказва се, че един ден някой учен може просто да прочете някъде, че еди-къде си били забелязани много ценни треви и съответно да оцени една земя като "достойна" за Натура. В 90% от случаите ученият даже не стъпва там, но тъй като еврократите му дават това право, той може спокойно да се позове на "експертността" си. Веднъж попаднала в мрежата, над въпросната земя се възцарява правен хаос.
От една страна, валят субсидии за екологосъобразни дейности, от друга - забрани и ограничения. Това от консервационна гледна точка представлява перфектната "защита на природата" - желанието за инвестиране се изпарява моментално. Докато в "зелените" офиси в София и Брюксел отчитат успехи, в дълбоката провинция конфликтите между активисти и собственици се задълбочават, като всеки е прав за себе си.
В настоящата ситуация българското правителство играе ролята на Сизиф, който се опитва да достигне върха, но бутайки не един, а два големи камъка едновременно. Може ли да стане? Да, но само с единия!