Балканската пролет тази година може да се окаже гореща не от сезона. Над Сърбия и нейните ръководители стремително са надвиснали сгъстяващи се облаци – среща на президента на Сърбия Александър Вучич с лидера на непризнатото (от Сърбия и Русия – бел.ред)Косово Хашим Тачи в Париж и последващата визита във Вашингтон, посветена на търсенето на компромис със Запада за Статута на Косово завършиха без победител, а на следващия ден след завръщането му в Белград косовските специални части арестуваха и грубо изгониха от територията на самопровъзгласената (според Сърбия и Русия – бел.ред.) република директора на канцеларията по въпросите на Косово и Метохия в правителството на Сърбия Марко Джурич, който пристигна (в Косово- бел.ред) за да се срещне с косовските сърби в населената предимно със сърби част на Косово (северната част- бел.ред).
Това, което е характерно, че във Вашингтон президента на Сърбия бе приет на ниво помощник държавния секретар Уес Мичъл, който само повтори ултимативната позиция на Запада: пълно и безусловно признаване на Косово и одобрение на Белград за членството му във всички международни структури, включително ООН. Даже такава формалност като предписаната още през 2013 година в Брюкселското съглашение възможност за създаване съюз на сръбските общини в Северно Косово, игнорирано от Прищина, Вашингтон не счита за приоритет. След подобно развитие Александър Вучич би имал пълното право да излезе от Брюкселското споразумение, както го съветва външният министър (на Сърбия – бел.ред.) Ивица Дачич, но има един проблем – всички предвидено в него отстъпки от страна на Сърбия отдавна вече са направени.
В резултат на използването на сила срещу Марко Джурич на територията на Косово там вече започна ескалация – албанците прехвърлиха няколко стотин служители на специалните части на административната граница със Сърбия, а сърбите вдигнаха барикади главно в Косовска Митровица. На фона на това властите в Косово продължават активно да обсъждат подхвърлената от известно време идея за „обмен“ на територии с Белград – Косовска Митровица срещу южния населен предимно с мюсюлмани сръбски район Санджак и Прешево. Никой от Сърбия не приема тази идея, а в това време се намират критици и от албанска стана – например председателя на парламента на Косово – бившия боец от Армията за освобождение на Косово (АОК) Кадри Весели, който заявява че не желае нищо да се отменя, но няма нищо против присъединяването на сръбските общини Прешево и Медведжа.
На фона на наглостта на косоварите, между другото, поддържана от Запада. Сърбия особено остро се нуждае от помощ, без която евроориентирания елит на страната не може да издържи оказваният върху него натиск. В тази ситуация особено важен е гласа на Москва, благодарение на чиято позиция Косово и досега още не получило членство в ЮНЕСКО и други международни организации. За необходимостта за намеса на Русия говорят и членове на сръбското правителство: „Дойде момент, когато ние трябва да помолим Русия да се включи активно в процеса на решаване на въпроса с Косово, само чрез включването на Русия ние можем да обезпечим сигурността на сръбския народ и защитата на сръбските интереси в Косово“ - заявява министърът на иновациите и технологиите (на Сърбия- бел. Ред.) Ненад Попович. За какво конкретно става дума: Москва не може да признава независимостта на Косово при никакви условия. Позицията на непризнаване на Косово стана доста повече от обикновена политическа солидарност с Белград. Сега това е собствената позиция на Русия, която е неизменна.
Няколко години назад посланика на Русия в Сърбия Александър Конузин на една конференция казва станалата в последствие легендарна фраза „Има ли тук сърби?“
Става дума за мълчаливото присъствие на сърбите, които не възразяваха срещу заявлението на представителите на НАТО. И единственият глас, защитаващ Сърбия на това мероприятие се оказа именно гласът на руския посланик.
После нееднократно сме слушали нещо подобно на „ не можем да бъдем повече сърби от самите сърби“ и други подобни, оправдаващи нашето бездействие. В същото време, когато е било необходимо на Вашингтон, американците са ставали повече албанци от самите албанци и повече бошняци от самите бошняци. Пита се защо в критичен момент руснаците не могат да станат повече сърби от самите сърби. И този момент отдавна е дошъл. Москва е длъжна да поддържа Белград в условията на невероятен натиск от страна на Запада.
Приблизително за това предупреждавах по-малко от месец назад, когато четох лекция в Белградския университет – днешното положение на Александър Вучич не е по-различно от положението на Виктор Янукович през ноември 2013 година. Наистина с една разлика – абсолютното мнозинство от гражданите на Сърбия отпреди са настроени положително към Русия. В същото време Украйна от 2013 година, справедливостта изисква да признаем, също не беше антируска.
Друга работа е че Белград за разлика от Киев няма своята Галиция – територия на отложената мъст на Москва. В своята европейска политика Вучич е дошъл до неизбежната граница – официалното признаване на Косово за сметка на членство в Евросъюза. Той лично също признава това. Премине ли тази граница в така поставената ситуация – подписва присъдата си в очите на абсолютното болшинство сърби. Който и да е политик на негово място, дори да е малко сърбин, никога не би я преминал. Но Западът е неумолим и не е свикнал да чака – значи чака провокация по киевския сценарий. Скорошното убийство на Оливер Иванович, ареста и изгонването от Косовска Митровица на министъра Марко Джурич е начало на операцията по принуждаването на Вучич да подпише всички необходими документи. После може да последват безредици в мюсюлманските провинции, граничещи с Косово с искане за автономия. И ето на хоризонта се задава опасността от нова война на Балканите.
Как да помогнем на Сърбия, как да запазим последния съюзник на Русия в Европа. Преди всичко е необходимо да върнем Балканите във външната политика на Москва, да се разработи стратегия за активно присъствие и взаимодействие със страните в района. Да се обезпечи работата на руските неправителствени организации, експерти и политици в Сърбия. Да се направи Белград площадка за възстановяването на руско-европейските контакти. Да се върнем към реализацията на заветната цел – балкански газопровод, свързващ Сърбия директно с Русия.
Но най-главното е да представим образ на бъдещето на сърбите в съюз с Москва, защото към този момент, както и в Украйна през 2013 година, бъдещето на тази страна е свързан изключително и безвъзвратно с членство в Европейския съюз. И това е главния проблем и главния стратегически враг на руското присъствие, който се появява не без снизхождението на определени представители на Русия, заявяващи че Москва не вижда никакви проблеми в евроинтеграцията на Сърбия. Такъв подход, доскоро битуващ в известна степен, разврати сръбския елит, привикнал да вярва толкова искрено. И сега, когато в Белград свободно се организират „гей-паради“, оглавявани от отделни членове на правителството, обръщането на този маховик на обратно не никак просто. Но ние нямаме други варианти.
Признаването на Косово в какъвто и да е вариант ще означава рязко отслабване на влиянието на Москва на Балканите. А раздяла на Сърбия с Русия ще бъде най-мощния удар по нашите позиции в Европа, който е открито предвиден в „Балканската концепция – 2025“, обнародвана в края на миналата година от Европейския съюз. Тук идва въпроса чия стратегия ще изпълняваме – предложената от Брюксел или предчувстваната от Москва?
Превод и редакция: Юлиян Марков