- Една стандартна реч на президента предизвика множество коментари от разнопосочни страни, като призивите за изсветляване на държавата бяха и най-обсъждани. Търсят ли се послания обаче в речта на държавния глава, които първоначално не са имали подобна цел и умисъл?
- Винаги ще се търсят, защото президентът има политически противници. Имаше вече достатъчно политически коментари. Струва ми се, че повечето от коментарите за тази реч вече са ясни. Няколко неща лично на мен ми направиха впечатление. Първо, президентът Радев продължава тази линия, за която беше избран. Той беше избран като протест срещу управлението, модела на управлението и той продължава тази линия. Във връзка с това той рискува основното качество за един президент – да бъде обединяващ, да бъде равноотдалечен.
В същото време изпълнява онова поръчение, с което са го пратили избирателите там, а именно ето това – да протестира. Другото, което ми направи впечатление в тази реч, е, че президентът отново намекна за срастванията на определени бизнеси с политиката – нещо, което преди няколко месеца беше казал. Любопитно за мен беше загатването за концесии с неясни капитали, фирми, печелещи едни и същи поръчки, и всичко това, което президентът каза, звучеше доста конкретно, доста злободневно, като темата за санирането например, което означава само едно – изключително амбициозно политическо поведение, на границата на опасното, защото това е рискова политическа игра. Но президентът Радев отдавна, струва ми се, е доказал, че това са елементите на неговия стил, те могат да бъдат разпознати – нападението през цялото време.
И точно избирайки нападението, каза и онази фраза, подготвена несъмнено, премислена фраза, за новите партии. Тази фраза показва, че той не държи да влиза в режим „Отричам, оправдавам се“ и т.н., а напротив – постави съспенс, остави многоточие, остави своите политически опоненти в чуденка. Фразата, разбира се, звучеше долу-горе така: „Президентът е президент на всички българи, но ако нещата продължават така, ще има нови партии от страна на гражданите и аз ще ги разбера“. Тази фраза, разбира се, не казва, че президентът ще тръгва да прави партия – това, естествено, е спекулация. Плюс това е изключително рано и освен това той и екипът му вероятно прекрасно си дават сметка за всички рискове от това, тъй като те не са и никак малко. Но във всеки случай фразата остави отворен финал, което за пореден път доказва, че стилът на президента Радев е такъв – в общи линии, на едно място и напред, но не и назад.
- Да разбираме, че леката провокация е била умишлено целяна? Защо обаче управляващите се чувстват длъжни да отговорят по някакъв начин на думите на Радев, без значение от темата, без значение от мястото на изказвания?
- Защото тяхната работа е да свалят рейтинга на Радев – нормално. И то не толкова работа на премиера Борисов – той на сериозно е взел тази своя нова помирителска във всички отношения роля. Това е работа по-скоро на партията ГЕРБ. По тоя начин ГЕРБ постига три неща. Първо показва – ето, Радев не се сражава директно с Борисов, Борисов е извън цялото това нещо, Борисов е над, Борисов обединява, Борисов е отвъд. С Радев се сражава партията, партията ГЕРБ, т.е. Цветан Цветанов обикновено и другите.
Второто, което ГЕРБ внушава, е: ето, ние сме партия, така и Радев е партия, не е президент, не е обединител, той е просто един партиец. И третото, което ГЕРБ прави, разбира се, е да каже „Този човек не заслужава нищо друго, освен критика, а не уважението, което се полага на президентската институция. Т.е. те се опитват да разжалват президента. Това са абсолютно нормални политически игри. Аз затова казвам, че те са опасни от страна на президента, защото ето това са рисковете – да ти кажат „Ами ти всъщност губиш тежест“. В същото време обаче, пак казвам, той затова беше избран, Радев.
Спомнете си, пак в едни такива времена, когато социологическите данни бяха зациклили, всичко беше безметежно и т.н. и президентът Радев беше един внезапен пробив на почти непознат човек в системата. Както внезапен пробив на почти непознат човек в системата беше и г-жа Иванчева, например, в „Младост“ и ясно се доказа по медийните реакции в последните ден-два, че властта много се притеснява от тези пробиви в системата. Властта прекрасно знае, че социологическите данни може и да изглеждат ОК, но под повърхността се трупа много скърцане със зъби срещу целия елит, което рефлектира най-вече при властта, защото тя е на власт, и властта знае, че в такива моменти хората се оглеждат за нещо ново. Точно затова властта е много внимателна и много се бои от ето такива пробиви. Радев беше пробив в системата, който те доста трудно могат да преодолеят.
- Защо тогава един такъв призив, едно такова изказване стана повод за полемики? Чуха се дори призиви от страна на премиера министрите да се отчитат пред държавния глава – нещо, което би трябвало да се извършва непрекъснато, или поне така го разбира обществото.
- Това е типичен маниер на премиера Борисов – да прехвърли проблема на други. Спомняте ли си, едно време, като идваха доклади от Европейската комисия, той ходеше да ги чете на депутатите в парламента – същите тези депутати, които пък много пъти той е наричал с не много ласкави имена. То вече се разми, ние свикнахме с този стил. И разбира се, това е леко шеговитият, изключително гъвкав, доста хитър маниер на премиера Борисов да отиграва такива ситуации, разбира се, с лека насмешка. Има проблем, да. Проблемът се състои в това, че Радев, напоследък и Мая Манолова са фигури, които имат доста повече доверие, доста повече обществена популярност от Борисов. Просто Борисов е прекалено дълго на власт и това винаги износва. Забележително дълго, с доста успехи напоследък, изключително много неудачи, но във всеки случай вече не е нов на политическия терен. И това предизвиква ревност, това предизвиква съревнование, притеснение. Нормално е това. Затова е и тази нервна реакция.
- През вчерашния ден със старта на новата сесия и управляващи, и опозиция бяха изключително амбицирани, говорейки за реформи, законотворческа дейност. Ще има ли спад обаче на този ентусиазъм?
- Спад на този ентусиазъм едва ли ще видим скоро, защото ние живеем в постоянната модна градска мълва, че ще има нови избори. Аз продължавам да смятам, че обективни предпоставки и обществено желание за бързи нови избори няма, но субективни предпоставки могат да се намерят. Просто на някой може да не му издържат нервите – на самия Борисов например, или пък някой може да реши да прави малко политически инженеринг, и т.н. Или пък не дай боже, някакви външни или вътрешни политико-икономически фактори, както видяхме през 2013 г. например. Партиите са мобилизирани.
Даже стигат пределни нива на мобилизация. Вчера БСП представи идея за намаляване на привилегиите на депутатите. Струва ми се, че подобни идеи идват малко прекалено. Това означава, че политическият процес трайно е навлязъл във фазата постоянно разгаряне на борба. Някак си все едно предизборната кампания не е свършвала. Това постоянно разгаряне на борбата води до нови и нови скандали, води до повече PR, отколкото политика, води до едно всеобщо размиване на нещата, така че ние вече придобиваме известна резистентност и започваме да не забелязваме някои наистина скандални неща. Това е големият проблем. Затова казвам, ентусиазмът няма да спадне и добавям „за съжаление“.
- Безспорно един от големите акценти, голямата гордост сега е Българското европредседателство. Ще бъде ли изместена темата обаче от тези продължаващи, периодично възпламеняващи се вътрешнополитически борби?
- Темата вече е изместена, защото тя някак си, темата съществува паралелно с всичко това, в две паралелни реалности живеят двете – председателството и вътрешния политически живот.
Едва ли има сила, която да обясни на българите, че качеството на живот в момента по някакъв директен начин се повлиява от председателството. Председателството е в телевизора, то не е в хладилника. Истината, разбира се, е, че икономиката на страната също мърда нагоре. Възприятията за икономиката са сравнително добри, разбира се, преобладаващо лоши, но по-добри от предишни периоди, даже бих казал на фона на последния 20-годишен период. Ето това е нещото, което по-скоро удържа това правителство и намалява социалното напрежение, не толкова председателството. Председателството, разбира се, има своите успехи, макар че успехи като „Шенген“ и Еврозоната остават доста далече, а това са именно успехите, от които би се повлияла българската, вътрешната публика.
Това със Западните Балкани остава доста мъглява перспектива, съгласете се. Особено след речта на Макрон и след оня среща в София, която беше заглушена от скандала с ЧЕЗ . Там нямаше кой знае колко ясна перспектива за Западните Балкани. Пробив, разбира се, са отношенията с Македония, но трябва да признаем, че за страна като България отношенията с Македония трябва да са ежедневие, точно за тези две страни отношенията не би трябвало да са нещо изключително. И разбира се, хубав факт пак беше срещата, в която Борисов зае посредническа роля с Анкара. Това са важни неща, които текат на заден план в българското общество. Българското общество в момента мисли вече за своите политици с известна досада. Знаете, ние, българите, предпочитаме през три-четири години да проветряваме, да рестартираме малко системата, да пускаме някой нов. И това, което ние наблюдаваме като социолози, е, че на повърхността нещата изглеждат спокойни, но отдолу се набира злост към целия политически елит и това става особено опасно за властта на местни избори, защото на местните избори знаете, че има балотажи. Ако има балотажи, на балотажа често може да се случи антивластови вот, обединение на иначе необединими неща, както се случи на президентските избори. Затова и моментът е измамно опасен, това е малко момент на мъртво вълнение в политиката – спокойно на повърхността и с опасни течения отдолу.
- Опасен момент. Наблюдава се една досада, казвате. Да разбираме ли, че доверието в управляващите е много по-силно, когато те са по-тихи, по-кротки, без толкова много коментари, без активното въвличане в подобни борби?
- Доверието в управляващите остава в стандартните порядъци. Подкрепата за ГЕРБ в дългосрочен план се рони, намалява малко, но все пак, остава значима, статистически значима. Има няколко пункта разлика в полза на ГЕРБ. Това обаче не означава, че обществото ни някак си свиква и мирува. Напротив, българското общество става все по-взискателно. Българинът вече масово живее в градовете и отдавна свикна, че нещо в градовете се прави.
Това не му прави впечатление. Вече търси как се прави. Българинът отдавна свикна, че може малко повече да пътува, малко повече да купува и всички тези неща, но трудно се свиква с постоянната опашкарска роля в западния клуб. В него ние сме на опашката. Някак си има страни около нас, които като че ли чувстват по-бодри като общества по различните индекси на щастие, на икономически очаквания и т.н., просто защото са общества с проекти, общества с перспектива, общества, които тепърва ще влизат примерно в Западния свят.
А ние, които сме вътре, имаме много неприятна демографска перспектива, липса на реформи, затлачено управление, управление, което не проявява воля, а управлява само PR и се нагажда според желанията на хората, и то повърхностните желания. Това е малко политика ден за ден. И в това отношение на всичкото отгоре се трупа и онова, което обикновено се трупа в българския политически живот – добри ли са, лоши ли са управляващите, добра ли е, лоша ли е икономиката, и просто през определен период си искаме новия, омръзват ни старите, просто ни омръзват. На всичкото отгоре, като се карат помежду си тези, старите две агитки партийни – синя, червена, както ги наречете, непредубеденият човек в България започва да се оглежда за нещо, което е извън и едните, и другите, което пак води до рецидиви на популизъм.
И пак, и пак с една такава сизифовска цикличност ние бутаме един и същи камък нагоре, за да оставаме не особено доволни от самите себе си. Пак казвам – засега икономическите показатели са малко по-добри от предишни периоди, доста добри, погледнато в най-новата история на България. Председателството има обезболяващ ефект, не се вижда реална алтернатива някаква, защото повечето алтернативи са много добри като опозиция, но не може да си ги представим като управляващи. Всичко това прави така, че управляващите могат да се чувстват комфортно. Но отдолу гние.
Интервю за радио "Фокус"