Матю Карнишниг, Politico
Превод: Агенция „Фокус“
Отговорът на Ангела Меркел към бежанската криза в Европа донесе на германския лидер световна репутация на модерната Жана Д‘арк, смел защитник на Западните идеали срещу популисткия пристъп.
„Имам неизмерим респект за Ангела Меркел“, заяви бившият американски вицепрезидент Ал Гор по време на посещение в Берлин през тази седмица. „Мисля, че тя е изключителен лидер, изправен пред сериозна поредица от предизвикателства“.
Докато това мнение се задържа сред голяма част от Запада, у дома въпросите за нейното лидерство стават по-гласни с всеки ден. Отвъд вътрешните притеснения, все повече и повече от съюзниците на Меркел си задават въпрос, все още смятан за кощунство сред по-голяма част от естаблишмънта на Германия: Разделя ли тя Европа?
„Скъпа Ангела Меркел, след близо 13 години като канцлер, единственото нещо, което Европа ти остави, е неприязън“, заяви Малте Пипер, кореспондент на германската публична телевизия „ARD“, в коментар през тази седмица, който създаде вълнения в Берлин. „Всички срещи през последните месеци илюстрират това. Помогнете най-накрая да спрем Европа от наклоняване към разделение, вместо към единство! Направете място в канцлерството за наследник“.
Германският лидер разполага с това, което може да бъде последният ѝ шанс да опровергае критиците си по време на тазседмичната среща на върха на Европейския съвет в Брюксел. Тя е под интензивен натиск да се прибере у дома със сключено споразумение за бежанците – такова, което би позволило на баварските ѝ партньори, Християнсоциалният съюз (ХСС), които са изправени пред тежка предизборна кампания, да претендират за победа в продължителна битка върху сериозния въпрос за бежанската политика. Трудната част ще бъде да се спечели подобно споразумение, без повече да се отчуждава останалата част от Европа.
Проблемът е, че Меркел разчита на аргумент, който губи основанието си. Това, което наистина е заложено, не е германската бежанска политика, а самото оцеляване на ЕС.
„Европа трябва да стои заедно“, заяви тя през този месец в опит да отбие нападките срещу себе си. „Особено в тази ситуация, в която Европа е в много крехка позиция, е много, много важно за мен, Германия да не действа едностранно“.
Докато натискът върху Меркел расте, голяма част от германския политически и медиен естаблишмънт се присъедини към хора. „Това не е дебатът за бъдещето на канцлера, а за бъдещето на Европа“, написа редакторът в „Handelsblatt“ Свен Афхюпе през тази седмица. Зигмар Габриел, бившият лидер на Социалдемократите и дългогодишен политически противник на канцлера, написа подобна бележка. „Единствено се надявам, че Ангела Меркел ще остане канцлер“, заяви Габриел, предупреждавайки за последствията за Европа, ако това не се случи.
Подобни коментари предават необикновения страх сред голяма част от политическия елит в Берлин: демократичните институции на Германия не са достатъчно силни, за да запазят Европа; единствено Меркел може да го направи.
След като германският естаблишмънт я подкрепя, Меркел е вероятно да наделее в спора си с Бавария. Никой, дори баварците, не желае да бъде обвинен за „унищожението на Европа“.
Това отражение е свидетелство за продължителното влияние на Меркел. Независимо от вижданията на някой за канцлера и нейните мотиви, трудно е да се спори, че тя самата раздели Европа, притискайки Континента по-близо до ръба, отколкото когато и да е. Човек не трябва да гледа по-далеч от двете най-големи предизвикателства, пред които Меркел се изправи като канцлер – дълговата криза в Еврозоната и бежанският поток.
„Ангела Меркел се постави сама в тази ситуация“, заяви Тимо Лохочки, член на мозъчен тръст от САЩ. „Нейните действия в еврозоната и бежанската криза раздразниха много нейни европейски съюзници, от които тя се нуждае сега. И нерешеният конфликт в нейната партия върху бежанските въпроси, отчужди консервативното ѝ крило, предимно ХСС“.
Настояването на Берлин, че Гърция и други европейски държави с дългови проблеми, налагат тежки суровости върху населенията си – независимо от дългосрочните ползи на подобни политики – изостри икономическото разделение в еврозоната и задълбочи завистта от германската икономическа мощ.
И не само в държави като Гърция със спасителни планове. В Италия, натискът наложен върху Рим от Брюксел и намиращата се във Франкфурт Европейска централна банка за реформиране на мудната си икономика, беше широко прехвърлен върху Берлин. Дори след като Меркел положи усилия, за да представи Германия като помощника на Европа, много европейци успяха да я видят само като финансово хокане, чиято солидарност идва с тежка цена.
Ако еврокризата разцепи Континента, то бежанската криза остави пропаст.
Този път, Германия не предлагаше помощ, а изискваше такава. И отговорът от по-голямата част от Европа беше ясно „Не“.
Когато Меркел се съгласи да приеме хиляди бежанци, заседнали в главната жп-гара на Унгария през лятото на 2015 година, тя гледаше на това като на хуманитарен акт и като на жест на европейската солидарност. Нейните очаквания бяха, че останалите държави от ЕС ще „дадат своето“ и ще приемат част от бежанците.
Когато те отказаха, Меркел се обърна към помощта на Брюксел, за да представи квотите, които трябва да принудят останалите държави да приемат бежанци. Това също се провали. Докато притокът на бежанци в Германия достигна рекордни нива, останалата част от Европа стана дори по-убедена, че не желае никакво участие в хуманитарната мисия на Меркел.
След като собствените им бежански проблеми бяха игнорирани с години от Берлин, Испания и Италия имаха малко желание да се притекат на помощ на Меркел. В Източна Европа държавите с малък опит с миграцията или исляма, се чудиха защо трябва да жертват своята културна хомогенност, за да помогнат на германския канцлер.
Въпреки че сега Меркел предупреждава да не се действа едностранно, точно нейният едностранен ход през 2015 година вкара Европа в бъркотията, в която тя се намира в момента, твърдят нейните критици.
Вместо да отглежда европейското единство, дебатът за бежанските квоти на Меркел помогна за подхранването на политиката на идентичност от страни като Унгария, Австрия и Италия. По време на британския референдум за излизане от ЕС през 2016 година, насърчаващите Брекзит използваха изображения от запътилите се към Германия бежанци, като пример за всичко, което се е объркало в Европа.
Наистина, бежанската политика на Меркел отчужди не само европейските партньори на Германия, но и много от собствения ѝ политически съюз. Докато Германия се мъчеше да се справи с притока, Меркел, която дълго време се наслаждаваше на почти всеобща привлекателност, се превърна в поляризираща фигура у дома. Евроскептичната партия Алтернатива за Германия, която беше почти попаднала в забвение точно преди бежанската криза, се възроди с твърдо, антимигрантско послание.
Това, което озадачава много наблюдатели на реакцията на Меркел към нарастващото разединение на Европа е, че нейният отговор беше да седи върху ръцете си.
В разгара на еврокризата, Меркел сигнализира че веднъж щом се върне стабилността, тя ще приеме много по-смела визия за еврозоната, поставяйки я на пътя към по-голяма политическа интеграция. Много в Европа вярваха, че подобен натиск е нужен, за да се подсигури дългосрочното оцеляване на еврото и да се даде нов живот на ЕС, след години на икономически смут и политическо разединение.
Така че когато Еманюел Макрон беше избран за президент на Франция върху предимно проевропейска платформа, очакванията бяха високи, че под лидерството на Меркел Германия най-накрая ще надскочи сянката си, ще приеме повече риск и ще отпусне връзките на своето портмоне в името на обединен Европейски съюз.
Вместо това, Меркел чака година, за да говори с Макрон за европейска реформа. Това, което тя предложи накрая, както признават дори най-верните ѝ привърженици, е евтина имитация на големия скок, на който се надяваха много – неясно обещание за „фискален капацитет“ за еврозоната от няколко милиарда евро.
Меркел, притеснена от отчуждаването на своята консервативна основа, трепна.
Междувременно, с наближаването на европейските избори през следващата година, прозорецът на възможност за смели действия, отворен от Макрон, се затваря бързо.
Когато стане дума за бежанци, Меркел има малко какво да предложи. Тя направи всичко, освен да признае, че най-доброто, на което може да се надяват от тазседмичната среща на върха е, че другите държави ще се ангажират с облекчаване на германското бреме, като сключат двустранни споразумения с нея.
Това може да е достатъчно, за да задържи баварците поне до деня на изборите. Но дори ако Меркел спечели битката в Брюксел, войната за нейните бежански политики, и като разширение за нейното политическо бъдеще, със сигурност ще продължи още.