Ръст на добива на петрол в света няма да има – основните играчи в момента са напълно удовлетворени от настоящите цени. До такова решение стигнаха участниците в ежегодната среща на върха на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) в Алжир, пише руският вестник „Известия“, цитиран от агенция "Фокус".
Молбата на президента на САЩ Доналд Тръмп за повишаване на обема на производството, което обикновено се разглежда като искане, беше отклонена. Износителите на нефт показаха своята сила, но истината е, че влиянието на ОПЕК в света спада стремително. На място на стария ред идва „дуумвиратът“ между Русия и Саудитска Арабия.
ОПЕК, един от стълбовете на икономическия световен ред в последната третина на ХХ век, възниква през 1960 година с целта да защитава колективно интересите на най-големите страни-производителки в тяхната борба с мощните тогава нефтени компании от САЩ и Западна Европа – „Седемте сестри“. Въпреки това, скоро се оказва, че новата организация може да прави и повече от това: както показва петролната криза от 1973 година, ОПЕК може ефективно да регулира световния добив на петрол и дори да влияе на световната политика.
Причината за това: до края на 60-те години на пазара на въглеводороди доминират САЩ, бидейки главния производител и потребител едновременно. Но през 1971 година добивът на петрола в Америка достига своя пик и започва да намалява стремглаво. Ролята на страните от ОПЕК, особено държавите от Близкия изток, расте от година на година. И през 1973 година достига до 50 процента от глобалната продукция.
Картелът се превръща в глобален монополист, който има всички възможности за управляване на цените. И ако САЩ все още имат определени политически инструменти за въздействие над организацията (американците се явяват гаранти за сигурността на много нейни членове), то други големи потребители, като например Западна Европа и Япония, се превръщат фактически в нейни заложници. Към 80-те години световните цени на петрола скачат няколко пъти, а членовете на картела плуват в петродолари.
Упадъкът на ОПЕК, парадоксално, става пряко следствие на нейното могъщество. Изкуственото ограничение на добива води до там, че покупателите, в условията на покачващи се цени, биват принудени да търсят други варианти. Това води до икономии на гориво и разцвета на други източници на енергия, но най-важното – ръст на обема на добив на места, които не са свързани с ОПЕК (в частност СССР и Северно море).
Картелът успява да намери отговор, поканвайки нови участници и увеличавайки добива. Решението се оказва временно: увеличението на бройката участници води до неразбирателство и конкурентни борби в самата организация. Новият ръст на цените в началото на 21 век, предизвикани от стремителния подем на Китай, някак си смекчава проблема, но бумът на шистовия петрол в САЩ и възстановяването на рекордните добиви в Русия осигуряват на картела нова проверка на силата. Която той не може да премине.
Това се проявява най-ярко по време на кризата от 2008 година, когато членовете на организацията не могат да отговорят адекватно на паническото снижаване на цените на петрола. Черното злато тогава пада почти пет пъти в рамките на няколко месеца, но никакви мерки по ограничението на добива не се предприемат. Производителите са късметлии, че цените за по-малко от година скачат отново в рамките на 100 долара за барел. През 2014 година историята се повтаря: ОПЕК отново не може да стигне до конкретно решение за намаляване или ограничаване на добива, въпреки че от това зависи съдбата на целия пазар и благополучието на самите участници в него. Към този момент неговият дял в производството на нефт в света практически спада до 30 процента.
Това се получава, защото членовете на ОПЕК, бидейки равни в правата си в рамките на организацията, силно се различават по своите възможности. Организацията може смело да се нарече „Саудитска Арабия и всички останали“. В началото всички участници са принудени да намалят квотите си, но когато сядат върху иглата на петролното благоденствие, това се превръща в проблематично заради социалните последствия в самите държави. Към края на първото десетилетие на ХХI век единствено Рияд може да премахне стотици хиляди барели от пазара – за него той е като слон. Така че заседанията на картела се превръщат в съвет на бедните роднини, молещи саудитците да направят нещо, за да спасят тяхното благосъстояние. Става дори по-зле, когато се приемат квоти, но се нарушават масово от практически всички. Естествено, че в края на краищата най-голямата монархия в Персийския залив е изморена от това и поставя останалите членове на картела в състояние на „игнориране“.
В резултат, някога могъщата ОПЕК се превръща в напълно недееспособна организация, което води и до безпрецедентната дължина на спад в цените в периода 2014-2016 година. Две години членовете на организацията упорито търпят многомилиардни загуби, но не правят нищо, така че поне да смекчат насищането на пазара с петрол. Има, впрочем, аргументи за умишленото сдържане на собствените добиви от страна на саудитците, с цел отслабване на дъмпинга на шистовия петрол от страна на САЩ. Въпреки това, пасивността на останалите участници в клуба никак не изчезва. Кой знае как би завършило това, ако в края на 2016 година Русия не се бе намесила в играта.
Както се видя, Москва може да бъде отличен партньор на ОПЕК, дори и въпреки обективните ограничения (мнозинството страни в организацията напълно контролират своя петролен отрасъл, докато в Русия той е наполовина частен; в допълнение специфичните природни условия в Сибир не позволяват с лекота да се спират и възобновяват операциите, което е напълно реалистично в топлите страни). С помощта на Русия става възможно бързото договаряне и въвеждане на квоти, които реално започват да се изпълняват. Дори повече, през тази година членовете на ОПЕК+ се престараха, пускайки на пазара около 500 000 барела на ден по-малко, отколкото са нужни за достигане на споразуменията.
Въпреки това, ситуацията изглежда обърната наобратно. Цената на петрола вече премина границата от 80 долара за барел. Още повече, анализаторите считат, че възвръщането на „стоте“ (долара за барел) е напълно реалистична перспектива в светлината на санкциите на САЩ против Иран. Фактът, че е вероятно да встъпят в сила през ноември, се оспорва от много малко хора. Така че сега пред страните в организацията може да бъде поставена задача, противно на сегашната, да се увеличи добивът – така че да не бъде изплашен потребителят в средносрочна перспектива. Колкото и странно да изглежда, това може да се окаже твърде тежко за почти всички страни от ОПЕК.
Например, Нигерия възстанови пълния си капацитет на добив от момента на затихване на дългия конфликт в делтата на Нигер – но от тогава няма видим ръст. В Ангола стабилността пада и правителството, изглежда, не може да направи нищо по въпроса. Либия все още се намира в гражданска война. Иракският петролен отрасъл има добър потенциал, но единствено в дългосрочен план – сега възстановяващата се от разруха страна изпомпва колкото може. Венецуела, заради тежката си икономическа ситуация, беше защитата от всякакви ограничения в производството и доставките, но сега, след сериите неуспешни социалистически експерименти, производството пада от само себе си. Всъщност, няма никой, който може да хвърли допълнителен милион барели на пазара, за да балансира индустрията. В допълнение към Саудитска Арабия и… Русия.
Последната проведе крайно успешно десетилетие що се отнася до развитието на своите петролни богатства. В края на нулевите години достатъчно се говореше, че в страната ще настъпи „пикът на петрола“, но алармистките прогнози не се сбъднаха – добивът се увеличава с всяка година и към края на новото десетилетие се увеличава с 10 процента към 2010 година.
Участието в споразумението ОПЕК+ не повлиява на прогресивното развитие на нефтената индустрия: по прогноза на министерството на енергетиката, през следващата година Русия може да добие 555 милиона тона петрол, с 2 процента повече от 2017 година.
Поради това, Русия и Саудитска Арабия се оказват в преимуществена позиция в сравнение с другите участници на пазара. Те имат скрити капацитети, които могат да задействат за увеличение на снабдяването с петрол по света. От друга страна и двете държави могат да намалят доставките без дори най-малкото затруднение.
Русия заема особено силна позиция: имайки предвид бюджетните правила, които предоставят намаление на цените от 40 долара за барел, тя има широки възможности за регулиране на износа при практически всякаква конюнктура. Да не говорим за това, че Русия принципно е най-малко зависима от петрол от всички други страни от ОПЕК. Всъщност, всичко това означава, че монополът на картела (особено в условията на санкции против Иран) се заменя от доминацията на руско-саудитската връзка. Изглежда, че срещите между официалните лица на тези две страни ще бъдат много по-важни за съдбата на света, отколкото ритуалните заседания на старата ОПЕК.