Париж, Франция. Еманюел Макрон държи реч по повод годишнината от края на Първата световна война. В нея той отправя остра критика към Белия дом, която не минава незабелязано. „Национализмът е предателство на патриотизма“, изрича той и всички погледи се вторачват в Доналд Тръмп, който съвсем наскоро е обявил себе си за националист.
Берлин, Германия. Обявилата скорошното си оттегляне Ангела Меркел защитава бюджета на страната в немския парламент. В речта си тя яростно атакува „онези, които вярват, че могат сами да решат всички проблеми и мислят единствено за себе си – това е най-чиста форма национализъм, а не патриотизъм“. Погледите на глобалистките медии отново се насочват към Белия дом. Освен другото и защото словесните атаки на Меркел идват в защита на Пакта на ООН за миграцията, чийто основен противник е Доналд Тръмп.
Лодз, Полша. По повод годишнината от обявяването на независимост на страната, председателят на Европейския съвет Доналд Туск казва, че „за пръв път в историята имаме американска администрация, която, да се изразим деликатно, не е ентуасизирана относно обединена и силна Европа“. В същата реч Туск реферира към онова, което той нарича „кафяви ризи“ в Европа, т.е. националистическите формации, които се надигали в ЕС, като го прави по начин, с който да изглежда, че отново сочи с пръст към Тръмп.
Примери като горните са извадени само от последните седмици. Ако се разрови човек, ще види как целият европейски елит е толкова мрачен и гневен на Белия дом, колкото може би е мрачен и гневен спрямо Кремъл. Един когнитивен дисонанс прозира от поведението на европейските лидери, които днес не знаят кого да мразят повече – Тръмп или Путин. С избора на Доналд Тръмп и с укрепването на неговите позиции след скорошните междинни избори, европейските политици се намират в състояние на шок, отрицание и откровено нежелание да осмислят новите геополитически реалности. Това поведение на елитите граничи с психично разстройство. Ако не бъде адресирано скоро, има опасност да се събудим в Европа, ръководена от хора, които се мислят за политически „богове“, макар това очевидно да са „богове, които сигурно са полудели“. За кафявите ризи питайте Туск, той ги разбира, но моето опасение е да не дойде време за белите престилки.
Истината е, че европейските лидери имат не една и две причини да мразят и да се страхуват от Доналд Тръмп. Нека преди да поговорим за тези причини, да си изясним, че тук дори не става дума за личността на президента Тръмп. Той е такъв, какъвто е и какъвто е бил винаги – провокативен, нарцистичен, брилянтен, нападателен, целеустремен, умел и прочие, и прочие. Обективно обаче европейските елити не мразят и не се страхуват от човека Доналд Тръмп. Те мразят и се срахуват от тенденцията, която Доналд Тръмп олицетворява. Това е една тенденция за обърщане на статуквото с хастара навън. Неолибералният глобализъм бива деконструиран плавно и с хирургическа точност от администрацията в Белия дом. С демонтирането на неолибералния идеологически хегемон идва един нов политически дневен ред, в който вече не наднационалната бюрокрация, нейните глашатаи, слуги и спонсори ще определят политиката на света, а това ще правят суверенните народи и техните демократично избрани лидери.
Ето от това се страхуват елитите. Ето това мрази Брюксел в днешен Вашингтон. Защото в продължение на десетилетия обединена Европа се изживяваше като една европейска империя, в която бюрокрацията се беше превърнала в император и самодържец на цялата власт. Демокрацията беше омаловажавана и натиквана в ъгла, защото империята не се нуждае от демокрация. Тя е носител на властта сама по себе си и няма нужда от това обикновените хора и да й объркват сметките с досадни неща като мненията и желанията си. Тази квази-имперска каста на привилигировани псевдоелити се хранеше от ръцете на обитателите на Белия дом преди 2016 г. Всички президенти на САЩ (без последния) в последните 30-на години бяха проводници на глобализма и на консенсуса, че светът се управлява от Вашингон и се администрира от Брюксел. Pax Americana, Pax Europaea. Америка бе превърната, за радост на дълбоката държава, в глобален центурион, чиято задача е да носи „мир“ и „имперски ценности“ на диваците по света. Пък ролята на Европа бе да поддаква на този глобален ред и да се храни обилно на мащабната глобалистка трапеза. Едното създаваше условия другото да същестува, като двете се легитимираха взаимно с цел да обяснят на света, че отвъд тях алтернатива няма.
Но американският народ, който винаги е проявявал мъдрост, когато стане дума за избори, доказа, че алтернатива има. В момента Белият дом провежда политика, която е диаметрално противоположна на желанията на елитите. Политика, която има за цел да служи на хората. Добра, лоша, времето ще покаже. Но сигналите от Белия дом са, че с неолибералния глобализъм е свършено. Америка се отказва от (само)наложената й роля на поддръжник на световния ред. Няма вече американските данъкоплатци да плащат, за да може дълбоката държава да се шири в глобален комфорт. А промяната на елитарния консенсус предизвиква паника и киселини в европейските политически върхове. Те се чувстват предадени и изоставени. Към момента Брюксел има същия изненадан поглед, който имаше Тодор Живков на онзи пленум на ЦК на БКП на 10-ти ноември 1989 г.
Европейските елити и провежданата от тях политика на централизиране на имперската, простете, на „федеративната“ власт си отива. Това не значи, че Европейският съюз няма бъдеще. Напротив! Но то е бъдеще на Европа на суверенните народи, а не на наднационалната плутокрация. Европа на зачитането на демокрацията, а не на назначените елити. Европа на равните, а не на насилствено приравнените. Европа, която може да бъде, трябва да се отърси от Европа, което елитите искат да бъде. А такава генерална промяна нито Макрон, нито Меркел, нито Туск, нито техния ишиас са готови да преглътнат. Те не биха могли да се адаптират в демократична Европа на суверенните народи. Затова сега се борят на живот и смърт да запазят статуквото. Готови са да хапят и драскат, за да оцелее собствената им представа за света. И това е разбираемо. Но колкото повече укрепва новият политически дневен ред, който идва от Вашингтон, толкова по ненужни ще стават европейските плутократи. Дали и докъде ще стигне промяната, предстои да видим. Единственото сигурно е, че живеем в интересно, но и разделно време, в което всеки ще трябва да заеме страна. Дали ще сме на страната на стария ред, или на новото началото, зависи изцяло от нас. Имаме думата и можем да гласуваме и да избираме. Все още.