Микеланджело е изваял „Пиета“ през 1499 година. През 1917 година човечеството е съединило два огромни океана чрез невъобразим междуконтинентален канал. През 1928 г. в зеленикавия мухъл в мазето на лондонска болница Флеминг е открил пеницилина. През 1961 г. човешката цивилизация успя да изпрати човек в Космоса. Огромното, пулсиращо обществено съзнание, наречено интернет, бе създадено в края на XX век. През 2014-та архитектът Ейдриън Смит издигна сграда, висока 828 метра. През 2018-а фотографът на „Ню Йорк Таймс“ Тайлър Хикс направи снимка... снимка на седемгодишно момиче на име Амал. На арабски Амал означава надежда. Надежда – дума толкова универсално красива, че е използвана за женско име във всеки език, националност и култура. Фотографът се натъкнал на момичето, след като се бе добрал с огромни усилия и с риск зa живота си до едно от най-опасните места на планетата – Северен Йемен.
Тайлър натисна копчето на апарата си тук, в оскъден санитарен възел в прашното селище Аслам, точно преди два месеца. Невръстното момиче, което попадна в обектива му, бе едно от милионите страдащи деца, станали жертва на най-голямата хуманитарна криза в света. Семейството ѝ бе избягало от малкия си дом в Саада, прогонено от варварските бомбардировки на саудитските военновъздушни сили. От три години Амал и родителите ѝ бяха бежанци в собствената си държава и живееха в жестока немотия в лагер, подложени на системно недохранване, болести и жажда. Домът им е направен от слама, глина и пластмасови отпадъци.
Оставено без храна, тялото се обръща срещу себе си. В търсене на въглехидрати, мазнини и аминокиселини човешкият организъм започва да разгражда собствените си мускули и тъкани, да изключва една по една системите си... да се стопява. И тялото, и желанието на душата да остане в него започват да се изплъзват бавно и болезнено в нищото. Амал явно не беше яла храна от много, много отдавна.
Снимката ѝ не ми дава покой вече няколко седмици. Будя се по няколко пъти нощем с настойчивия образ на момичето, витаещ и дращещ в пространството между клепачите ми и съня.
Фонът на снимката е черен болничен матрак, който създава усещането, че детето е увиснало в някакъв студен, беззвезден космос. Контрастът между лицето на момичето и неговото тяло е шокиращ. Амал не гледа в обектива, а встрани и надолу. Лицето ѝ e толкова красиво. С нежен профил и спускащи се около него ручеи от кестеняви къдрици. Такова, каквото трябва да бъде лицето на всяко седемгодишно дете. Но тялото ѝ... тялото ѝ е опустошено от съкрушителен глад и е ясно, че животът, който мъждука сред развалините му, може да угасне във всеки един момент. Кожата ѝ сякаш е нанесена като тънък слой боя с четка директно върху изпъкналите ѝ ребра. Вените са синкави щрихи под полупрозрачен пергамент. Лявата ѝ ръка се е вкопчила в последните остатъци от плът над гърдите и я дърпа към себе си, сякаш иска да я задържи поне още малко, преди и тя да е отпътувала в небитието. Върху палеца на дясната ѝ ръка е кацналo насекомо, но момичето няма сила да гo прогони. Детето вече го няма в погледа ѝ. Очите ѝ не питат. Не говорят. В тях няма блясък. Няма дори болка. Само тиха тъга и примиреност... и смазващо душата усещане за безпомощност.
В последно време сме започнали да живеем живота си във все по-кратки, забързани интервали. Новинарският цикъл се стеснява. Спомените ни губят устойчивост. Смисълът на това, което се случва около нас, става все по-хлъзгав. Истината сменя притежателя си в зависимост от ехо камерата, в която е попаднала. Дори обективната действителност сякаш е намерила начин да бъде субективна. Сигурно затова все по-често гледаме, без да виждаме, слушаме, без да чуваме, регистрираме, без да осмисляме, отминаваме, без да усещаме.
Не е ли интересно, че днес, в епохата на видеото, мултимедиите и дигиталната преходност, фотографията не само че не изчезва, но продължава да разширява влиянието си. Може би това е така, защото в своята неподвижност една стойностна снимка ни принуждава поне за малко и ние да останем неподвижни. Да забавим ход. Да се взрем в нея. Да надникнем в ъгълчетата и свивките ѝ. Да я разберем. Да осъзнаем значението на момента, уловен върху нея, напук на неуловимата натура на времето. Тайлър Хикс направи снимка, от която боли. От която човек не може да заспи. Според мен това е нейната мисия и точно това я прави безценна. През последните три години повече от осемдесет хиляди деца в Йемен са умрели от глад! Днес – в XXI век! Четиринайсет милиона души живеят в жесток недоимък. Холерна епидемия е поразила над един милион души! От началото на конфликта са извършени осемнайсет хиляди саудитски бомбардировки! Осемнайсет хиляди! Много от тях са насочени срещу цивилни мишени: болници, училищни автобуси, сватби, жилищни комплекси. Невинните жертви са хиляди. Изселените са милиони. Разрухата е абсолютна и постапокалиптична. Няма държава. Няма икономика. Няма инфраструктура. Няма вода. Няма храна. Няма лекарства.
Може да говорим до безкрай за конфликта в Йемен. За древните вендети, втъкани в тази част на света. За хутите, шиитите и сунитите. За геополитическите интереси на най-могъщите държави в света. За това как Арабската пролет се превърна в неконтролируем, смъртоносен ад и безумно преселение на народите. Истината е, че в тази кървава пиеса всяко участващо лице е главен отрицателен герой. Не знам дали мирът в Йемен е възможен, но това, което знам със сигурност, е, че има огромни индустрии и сили, за които равновесието и спокойствието означават едно-единствено нещо – загуба на пари. На девети август училищен автобус в Йемен бе взривен с ракета. Загинаха четиресет деца между шест и единайсет години. Сред димящите останки бе намерен отломък от оръжието. Оказа се бомба с лазерно насочване „ГБУ-12 Пейвуей II“, продадена със значителна печалба на единствената държава в света, носеща името на управляващото я семейство. Cъщата държава която реже на парчета неудобната истина и неудобните журналисти и която в момента е купувач номер едно на оръжия от Съединените Щати и Великобритания. Ракетата е произведена от „Локхийд Мартин“ наблизо до мястото, от което пиша тази статия. Средствата за производството ѝ са осигурени чрез контракт с Пентагона. Бюджетът на Пентагона се крепи върху парите, събирани всяка година от сто двайсет и два милиона данъкоплатци. Аз съм един от тях. Може би затова не мога да заспя. А и не трябва. Жестоките варварщини често се крепят върху безразличието на обикновения човек. Всички кукловоди щяха да бъдат безработни, ако нямаха марионетки.
Знаете ли какво иска да ни каже без нито една дума малкото, съсипано от глад момиче от снимката? Да надраснем предразсъдъците си поне за малко и да се опитаме да премахнем границите. Не държавните граници – тях стана ясно, че не сме дораснали като цивилизация да премахнем поне още хиляда години. Не – другите, невидимите граници: дробните черти, които теглим с такава готовност между себе си и другите. С които се делим на числителни и знаменателни, на ние и вие, на имащи и нямащи, на просветени и непросветени, на бели, сини, червени, зелени и какви ли още не.
А всъщност сме просто хора. Направени от една и съща купчина аминокиселини. И в България, и в Йемен, и в Камчатка. С мечти, стремежи и деца, за които сме готови на всичко. Това, което остава, след като бъдат премахнати границите, е безгранична човещина. За нея си заслужава да се живее. Тази малка снимка трие граници. Тя обиколи света, разтърси милиони хора, обедини ги и ги накара да излязат от летаргията и да потърсят начин да помогнат на бедстващите в Йемен било с дарения, било с думи или действия. Има много хора на този свят, които колекционират снимки, но тази снимка е особена, защото се оказа, че тя колекционира хора.
Малката Амал никога няма да стане на осем. Тя си отиде от този свят само седмица след като бе направена снимката. Просто е изтляла тихичко и е издъхнала в ръцете на ридаещите си родители.
Ние бродим по този свят вече хиляди години. Кланяме се безропотно на боговете си, но като че ли забравяме да се преклоним пред най-голямото божество – ето това крехко момиченце, застинало на снимката. То ще остане завинаги на седем. Завинаги надвило със седмица собствената си смърт. Страданието му е тихият шепот във всеки от нас, който ни напомня, че божественото начало се крие в избора, предоставен пред всички ни. Избор, все по-често пренебрегван от цивилизацията в полза на разрухата.
След броени часове ще се съберем с хората, които обичаме, за да отпразнуваме рождения ден на най-известния бежанец в историята на човечеството. Какво ли би казал той самият за фотографията на Амал? Нямам представа, разбира се, но ми се иска да вярвам, че би изрекъл следното:
„Не гледайте тази снимка. Не я гледайте – вижте я! ВИЖТЕ Я! Чуйте мълчанието и. Осмислете посланието ѝ. Усетете мъката ѝ. Не ѝ позволявайте никога да се изплъзне от паметта ви. Нима не разбирате – всяко умиращо дете е вашата „Пиета“. Има грехове, които могат да бъдат изкупени единствено от вас самите. И ако искате наистина да оцелеете, ще трябва някой ден да позволите на това момиче да възкръсне в сърцето ви и да остане там завинаги.“
Да, вярно е – създадохме шедьоврите на Ренесанса. Построихме канал между два океана. Синтезирахме антибиотици. Изпратихме човек в Космоса. Изплетохме информационна мрежа, покриваща целия свят. Издигнахме сграда, висока един километър. Но не смятате ли, че всичко това някак губи значение, защото някъде по пътя си сгрешихме и позволихме на самата надежда да остане без храна.
Иво Иванов