Коментар на Георги Димитров
Почнаха да стават досадни френетичните напъни да се преразглежда историята и да се налагат половинчати, префасонирани или хиперболизирани „истини“ за близкото минало. Че и брутални лъжи. Майстори на фастфууда ни поднасят вкиснати манджи, които биха били срам дори за някогашните казармени и бригадирски столове. Сготвени са по архаични рецепти на медийно-политически артефакти, промотират ги уж модерни електронни сайтове и интернет платформи, но нивото е на пролетарски стенвестник.
Съпровожда ги хор от древногръцка трагедия, редуващ комос (общ плач с биене в гърдите в израз на най-висше страдание) и дитирамби. Очаква се част от публиката да изпадне в патос, друга – в катарзис. Гибелна мъка и страдание, страх и трагическа обреченост леят по форумите професори и проповедници, графомани, мегаломани и добермани, самопровъзгласили се пророци и обикновени ненормалници – все жреци и пазители на култа на новия Дионис, който наблюдава отгоре с насмешка и презрение.
Трагедията, както е известно, се основава на митове. А митът е крехък материал – ако се поднесе бездарно, жанрът лесно деволюира в трагикомедия, фарс или водевил.
Случаят при нас е точно такъв. Представлението не е на нивото на Есхил, Софокъл или Еврипид, а на затворническата самодейност в „Калина алена“ на Шукшин. Пропуските в знанията, дупките в паметта и недостига на светоусещане у авторите, постановчиците и актьорите на това съвременно позорище няма да запълним. Когато прекалят, можем с прозявка или кротко похъркване в залата да изразим отегчението си. Можем дори да ги освиркаме или замерим с развалени яйца в знак на погнуса, но това е при нагледалите се на какво ли не и затова обръгнали зрители.
Когато водим на театър деца и внуци обаче, се налага да им разясним психеделичните видения и хартиените конструкции на някакъв нов „град на истината“, които се опитват да имплантират в съзнанието им днешните титани на мисълта и бащи на демокрацията (по Илф и Петров).
Модeн шлагер напоследък е „обезглавяването на интелектуалния елит“ и „възходът на необразованите“ в България след 9 септември 1944 г. Този шлагер щеше да заслужи някакво внимание, ако авторите му, техните ретранслатори, както и родителите им, бяха трупали „интелектуален потенциал“ на друго място и по друго време. Щеше да внушава някакво доверие, ако бяха разследвали явлението „калинки“ днес, окупирането на върхови позиции от илитерати, игноранти и прочие ерзац интелектуалци. Ако бяха анализирали защо днешните деца са по-неграмотни от бабите и дядовците си, а студентите влизат в университета и излизат от него с тройки, без да стигнат дори средняшко равнище, защо „който се роди беден, ще умре неграмотен“ (проф. Пантев), защо масово се закриват училища и т.н., и т.н. За да стигнем до целенасоченото налагане на учебници и програми, които трябва да набият в главите на децата колко лошо е било тогава и колко хубаво сега.
Слава Богу, още има хора, които са чели, видели и помнят!
И не са съгласни да превръщат децата им в безсловесна масовка или обслужващ персонал
„Занаятът на интелектуалците е да дирят истината сред погрешните представи“, казва носителят на Нобелова награда за литература Ромен Ролан. Днешните „истиноведи“ сами насаждат грешни представи. А „когато налице е явна лъжа, очевидно изопачаване на истината, то трябва да се опровергае“, добавя носителят на „Гонкур“ Анри Барбюс. На него – хуманиста, пацифиста, антифашиста, съвременика и непосредствен свидетел на въпросните събития, съм някак по-склонен да вярвам, отколкото на разни „нови пророци и вехти витии“.
Анри Барбюс
През есента на 1925 г. той създава Комитет за защита на жертвите на фашизма и белия терор в балканските държави, а през декември същата година в България пристига комисия, която също той оглавява, за да установи на място истината за трагичните събития. След завръщането си Барбюс написва „Палачите“, в която пише следното:
„Невероятната поредица от трагедии, които съставляват историята на България след войната, не принадлежи на миналото. Трагедиите принадлежат на настоящето, защото действията на правителството и варварството на репресивните методи, които властите прилагат спрямо опозицията и противниците си, с нищо не са се променили… Българският народ повече от всички други е подхвърлен на произвола на белия терор и разбойничеството на така наречените „неотговорни“ агенти… Нищо от казаното досега за терора на балканските правителства не е преувеличено. На онези, които питат: „Истина ли е?“, трябва да се отговори:
„Истината е по-страшна“
…Нека се изправим пред проверените факти, пред неоспоримите цифри и да се провикнем на свой ред: „Там се извършва една чудовищна машинация, която, макар че се кичи с демагогски софизми, си остава една огромна организация за убиване“…
Добре известно е, че изправените глави бяха отсечени и ако някои тук и там отново се надигнат, също ще бъдат отрязани. Всички животворни и съзнателни сили на трудещите се от града и селото са били или ще бъдат унищожени…
Методичното задушаване на всякакъв стремеж към свобода се превръща пред очите на всеки в подтискаща тишина – тишината на гробища… На онзи, който прекосява тези земи на ужаса, това масово осакатяване може да му изглежда като някакво подобие на ред. Но мирът е само покров…
Някои изчисляват броя на жертвите на правителствения терор в България, след като на власт идва правителството на Цанков, на около 18 000 убити. Това, мисля, са цифрите, посочени от г-н Вандервелд. Почти същите цифри дават най-сигурните и авторитетни свидетели, с които се срещнах. Видна независима личност в София, по чудо все още на свобода, уверява, че след държавния преврат (юни 1923 г.) са убити 15 000 души, а след атентата още 5000.“
Анри Барбюс, „Палачите“ (1926)
Барбюс цитира секретна заповед на министъра на войната ген. Иван Вълков, издадена, забележете, ПРЕДИ атентата в „Св. Неделя“, още през януари 1925 г.: „Необходимо е преди всичко да се ЛИКВИДИРАТ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ – най-способните и смели привърженици на тези идеи. В най-кратък срок трябва да се изработят списъци на тия хора, за да може в даден момент да се избият техните водачи – виновни или невинни. Навсякъде, където избухват смутове, безмилостно да се унищожават всички затворници, заговорници, техните съучастници и ония, които ги укриват. По същия начин трябва да се третират техните семейства и да се изгарят техните къщи. Всеки заловен да се съди и екзекутира в 24 часа. Бунтовниците да се екзекутират пред очите на техните съучастници. Който не се подчини на офицер, веднага да се разстрелва…“.
А на 15 април 1925 г., ден преди атентата, заповедта за въвеждане на военно положение вече е написана. Нещо повече: „Ако комунистите не извършат някакъв атентат, ще го извършим ние“, казва Цанков.
Отново Барбюс:
„Изтреблението на хората се разширява под измамническия знак на реда и на борбата срещу червения терор, под предлог на заговори, съзаклятничества и бунтове (изопачени или провокирани с определена цел) – чрез набези в селата и засади в градовете, чрез „законни“ и незаконни екзекуции. Бивши министри, депутати, активни партийни дейци, офицери, свещеници, адвокати, лекари, чиновници падаха един след друг или на групи. В цели книги са събрани техните имена, възраст и ужасяващи подробности за агонията им. Ще отбележа няколко случая: убийството на депутата Петко Д. Петков, което бе сравнено с убийството на Матеоти. Петков си позволи публично да изобличи лицемерието на българските фашисти и престъпленията на техните палачи (един ден от трибуната той показа окървавената риза на бившия народен представител Стоев, дивашки пребит от полицията).“
„Сега имаме доказателства, че журналистът Хербст е бил изгорен жив в пещта на Обществената безопасност в София… Той постоянно се противопоставял на правителството и поместил в своя вестник „Вик“ статия, която не се харесала на „високо място“.
„Пред мен е списъкът на 36 видни български журналисти, главни редактори или известни сътрудници на вестници и списания, убити без съд и присъда. Поетът Гео Милев, съден за своя поема, беше оправдан и освободен, но след това жестоко осакатен и убит… Главната цел на агентите на Цанков е да избиват най-видните личности. Интелектуалците бяха покосени по силата на този господстващ принцип. Загинаха стотици учители, над четиридесет депутати и бивши министри, офицери, инженери, лекари, свещеници.“
„Безследно изчезват“, убити без съд и присъда в участъци и казарми, на улицата от наемни убийци или загинали в престрелка с полицията са фини интелектуалци, светли умове и творци от европейски мащаб, общественици и политически дейци от различни бои, като: Тодор Страшимиров, Васил Пундев, Николай Петрини, Вълчо Иванов, Васил Карагьозов, Сергей Румянцев, Иван Минков, Ламби Кандев, Васил Мулетаров, Спас Мулетаров, Христо Коджейков, Петко Енев, Александър Боримечков, Темелко Ненков, Никола Габровски, Замфир Попов, Кирил Павлов, Петър Янев, Христо Косовски, Александър Хаджипетров, Георги Шейтанов, Иван Шаблин, Ана Маймункова,Иван Ганчев, д-р Цървуланов, д-р В. Иванов, П. Калъчев, Димитър Грънчаров, Георги Костов, Геоорги Кузманов, д-р Ал. Атанасов, Жеко Димитров, д-р Иван Марев, А. Нотев, Борис Симидов, Д. Динков, Васил Стамболийски, Тодор Димитров и много други. Сред тях е и Христо Ясенов, най-нежният български лирик след Пейо Яворов:
„И когато пустинно-печален
свечерее лазурния ден,
в онзи час безнадеждно-прощален
помолете се всички за мен!“
А Йосиф Хербст, един от най-изявените европейски журналисти на своето време, наричан впоследствие „баща на съвременната българска публицистика“, по ирония на съдбата е първият, който заклеймява атентата. „Общ е потресът от това сатанинско злодеяние между гражданството и цялото население“. Текстът е написан още в деня на атентата. Същата вечер нискочелите копои на „Обществената безопасност“ го отвеждат в участъка, а на другия ден го убиват – в срок от 24 часа, според заповедта на ген. Вълков.
Анри Барбюс също определя атентата като „акт на лудост, осъден от цял свят“. Подобна оценка дава и Антон Страшимиров, както и мнозинството политици и интелектуалци – и тогава, и сега. Но някои забравят допълнението на Барбюс, че атентатът е „следствие на дългата редица ужаси и убийства, изтезания и нападения на хора всред улиците…, пряка реакция против цанковисткия и вълковисткия терор“. Премълчават и оценката на Страшимиров, че начало на „най-кървавата трагедия в тази злополучна страна е Деветоюнският преврат, а атентатът в катедралата „Св. Неделя“ езаключителен акорд на тази трагедия. На практика, трагедията се задълбочава още повече след атентата.“
Данните за жертвите на белия терор се различават,
но варират в потресаващ диапазон
Емил Вандервелд, външен министър на Белгия, говори за 18 000 убити; парламентарната комисия на Лейбъристката партия – за 20 000 убити или изчезнали; в книгата „Какво се върши в България“ Чарлз Мос, американски журналист, пише: „На 22 април, шест дни след атентата, в затворите бяха хвърлени 30 000 души“.
Българските власти дават абсурдно пртиворечива информация. По официални данни на военното министерство, само в София, Пловдив и Варна са арестувани над 27 000. Цар Борис признава за „хиляди жертви“, външният министър – за 5000 убити само през септември`23, главният секретар на МвНР – за 3500 „плюс-минус хиляда“. Цанков говори за „стотина убити учители“, ген. Вълков – за „25 убити комунисти“ (!?!)…
Действително, всичко започва още на 9 юни 1923 г. Хемингуей пише в репортаж от България: „Стамболийски беше свален от старите прогермански армейски офицери, рушветчии, политически интриганти и от български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни. Стамболийски беше убит от хората, които доведоха до пълна разруха страната, която той се опитваше да спаси“.
След потушаването на Юнското и Септемврийското въстание са извършени масови репресии, и убийства на политически дейци, включително депутатии бивши министри: Райко Даскалов, Борис Хаджисотиров, Еньо Марковски, Никола Генадиев, Спас Дупаринов, Михаил Дашин, Аврам Яков, Христо Гюлеметов, Харалампи Стоянов, В. Пискова… За „знаковите“ Петко Д. Петков, Тодор Страшимиров и Вълчо Иванов вече стана дума.
Действали са с нечовешка жестокост. Барбюс описва множество извращения, сред които случая в Бургас, където майката на члена на Обществения комитет за борба с беззаконните насилия Паскал Ненов е измъчвана цяла нощ пред очите му, след което я убиват с разпънати ръце и нозе, приковани в пода. „Тялото на старата жена бе тъй обезобразено, смазано, надуто от ударите, че дрехите и се бяха впили в тялото ѝ. Ненов, който присъства на това убийство…полудя и на другия ден биде застрелян в Обществената безопасност“.
Или: „Българският полковник Кузманов, след като накара да застрелят една група младежи пред очите на родителите им, накара последните да му целуват ръка“. И т.н.
Докладът на анкетната комисия на Анри Барбюс, Пол Лами и Леон Варноше и други факти, изнесени от Анри Торе, Марсел Вилар, Албер Фурние и др., разкриват
неимоверния мащаб на правителствения терор
месеци преди атентата в „Св. Неделя“
Срещу изстъпленията издигат глас на протест изтъкнати световни интелектуалци, политици и юристи като: Ърнест Хемингуей, Максим Горки, Ромен Ролан, Шарл Плисние, Анпи Торес, Марсел Вилар, Чарлс Мос, Марсел Кашен, Даниел Рену, Пол Вайан-Кутюрие, Габриел Пери, Джосая Уеджууд, Сесил Малоун, Уилям МакКиндър, Германската лига за правата на човека и др.
„В България управляват фашистко-терористически организации. Техен шеф и покровител е генерал Вълков – известен с участието си във всички масови убийства“, установяват британските парламентаристи.
„За наш позор варварството се въдвори в нашата земя и покри с безчестие името на нашето племе. И просветеното човечество не ще прости лесно злодеянията, направени не от българския народ, а от правителството му“, обобщава Анри Барбюс.
Сър Уилям Огъстъс Форбс Ърскин, пълномощен министър на Великобритания в България от 1921 до 1928 година.
„Докога ще търпите този кръволок!“, пита цар Борис английският посланик сър Уилям Огъстъс Форбс Ърскин. Кръволокът е Александър Цанков.
А същият този изтъкнат български „интелектуалец“, фашизоидния професор Цанков публично се хвали в Народното събрание, че чрез атентата „нам се развързаха ръцете“. „Нас ни обвиняват в насилие?! Това е прекалено!… Обвиняват ни като реакционери, искат ни сметка за изчезнали. Аз отговарям само на въпроса: „Запазихме ли държавата?“… Ние сме чисти в своята съвест. Нас и историята ще оправдае. Защото вършехме подвизи в защита на България!… Да, мене ме клеймят като тиранин, затова че кърваво потуших комунистическите бунтове. Само при силуета на моята сянка треперят от ужас, защото аз не се шегувам и не пипам с меки ръкавици. Аз изпълних дълга си в защита на държавата!“. Без коментар, както се казва! А възвеличаваният днес Атанас Буров удря една баданарка: „Аз ви благодаря, г-н Цанков, за възможността, която ми дадохте, да преживея моменти на умиление и идейна екзалтация.“
Бруталният държавен терор кара дори дейци на партии, участвали в Народния и Демократичния сговор, да се разграничат от водената политика. Показателна в това отношение е речта на Стоян Костурков на конгреса на Радикалната партия. Поетът Кирил Христов, който винаги се е държал настрана от политиката, предупреждава Цанков да не се вършат излишни жестокости и не се озлобяват толкова много хора. В отговор е незабавно уволнен.
Потресен е и Антон Страшимиров от онова, което той нарича „българската трагедия 1923–1925 г.“. Пише най-краткия некролог, който казва много: „Убиха и брат ми Тодора… Бог да пази България!“.Появява се изобличителният роман „Хоро“, който моментално е забранен. Страшимиров не доживя втората българска трагедия (1941–1944), за да опише в „Хоро-2“ ловните роти, набучените на кол глави, разстреляните ястребинчета и други „интелектуални“ върхове на тогавашна „демократична“ България под управлението на едва ли не най-просветеното в националната история правителство, изтребено от „комунистическите зверове“.
На сметката на българския фашизъм общо за периода 1923-1944 г.
са над 60 000 убити, повечето без съд и присъда
А убийството на великия поет на България и света Никола Вапцаров не може да бъде поместено в никакви рационални статистики. До него се нарежда цяла плеяда ерудити: Христо Кърпачев, Цветан Спасов, Атанас Манчев, Николай Лъсков, Васил Воденичарски, Тончо Стаевски, Христо Козлев, Дончо Попов, Стоян Куцаров и др.
По специални държавни „културни учреждения“ и „творчески ателиета“ развиват художествените си умения: Христо Радевски, Кръстю Белев, Иван Мартинов, Людмил Стоянов, Никола Ланков, Марко Марчевски, Орлин Василев, Веселин Георгиев, Васил Павурджиев, Лозан Стрелков, Ламар, Здравко Сребров, Мицо Андонов, Крум Велков, Младен Исаев, Камен Калчев, Димитър Полянов, Светослав Минков, Димитър Хаджилиев, Димитър Чавдаров – Челкаш, Панталей Зарев, Тодор Павлов, Сава Гановски, Ангел Тодоров, Камен Зидаров, Ст. Лилянов, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Стоян Даскалов, Андрей Гуляшки, Панталей Матеев, Никола Фурнаджиев, Георги Бакалов, Стоян Сотиров, Илия Бешков, Александър Жендов, Стоян Венев…
А Народният съд, видите ли, се е разправил с „бележития археолог“ Филов и „изкусния хирург“ Станишев от селяшка омраза към интелектуалците, а не защото тяхното правителство направи от България верен сателит и производствен тил на нацистка Германия, допусна Вермахта да щъка из страната ни като у лелини си, замести немската армия в „новите земи“, за да се пренасочи тя на изток, обяви война на Великобритания и САЩ, която загуби с цената на тежки материални и морални щети… Наистина българската армия не бе изпратена на Източния фронт и това е безспорна заслуга на Борис Трети. Но едва ли и натискът откъм Берлин е бил особено силен, мисля си аз.
Между впрочем, Богдан Филов на практика сам се отказва от статута си на интелектуалец, когато в качеството си на министър-председател разтуря българския ПЕН-клуб, чийто председател е научният деятел Филов, заради либералните възгледи на ръководството на международния ПЕН, базиран във „вражески“ Лондон. В ресора на Александър Станишев, освен народното здраве са и вътрешните работи. А юридическият гуру проф. Любомир Владикин е усърден до подлизурство апологет на Райха и нацизма („Адолф Хитлер – идеологична биография“, „Д-р Йозеф Гьобелс – личност и дело“) и минава така да се каже по общоевропейската програма за денацификация.
Наред с това обаче
не съм привърженик на политическата разправа от всякакъв вид
и не мога да приема безрезервно всички наложени наказания
Например на министрите от правителството на Муравиев или на принц Кирил, известен предимно като бохем.
Свеждам смирено глава пред паметта, съдбата, преживените мъки, изпитания и унижения на хора като: Никола Петков, Кръстьо Пастухов, Цвети Иванов, Димитър Пешев, Райко Алексиев, Данаил Крапчев, Йордан Бадев, Ненчо Илиев, Трайчо Костов, Михаил Арнаудов, Фани Попова-Мутафова, Венелин Ганев, Вергил Димов, Руси Русев, Димитър Талев, Георги Жечев, Димитър Шишманов, Асен Христофоров, Борис Йоцов, Владимир Василев, Симеон Радев, Дамян Калфов, Трифон Кунев, Константин Гиндев, Чавдар Мутафов, Борис Кърджиев, Паун Генов, Атанас Москов, Коста Лулчев, Йосиф Петров, Пею Гаджев, Йордан Русков, Александър Жендов, Малчо Николов, Владимир Свинтила. Йордан Вълчев, Атанас Мочуров, Славчо Красински, Тодор Цонев, Александър Божинов, Стефан Танев, Христо Бръзицов, Добри Хаджиянков, Асен Русков, Константин Щъркелов, Никола Танев, Борис Денев, Йордан Стубел и др.
Спирам дотук, за да не се окаже, че познавам и тази страна на историята по-добре от разни демокретенски псевдоизследователи, душмани на комунизма и кресчендо-изобличители на „рубладжии, путинисти и агенти на Държавна сигурност“.
Историята на терора в съвременна България – действителната,
а не конюнктурно моделираната, не започва от 9 септември 1944 г.
Нито дори от взривяването на „Света Неделя“, а от преврата на 9 юни 1923 г. – един мащабен терористичен акт, белязан с кръвта на министър-председателя Стамболийски, на Асен Халачев и редица други земеделски и комунистически дейци.
С него се слага началото на „белия терор“ („Започва трагедията“).
След него идва „червеният терор“ („вековната злоба на роба“)
После е военновременният фашистки терор.
След това – Народният съд.
Години по-късно изгрява звездата на декомунизатори, лустратори и други терминатори, които са на ход до днес.
Та като става дума за истината, то нека тя да е „цялата истина и нищо друго освен истината“!