С „Апартаментгейт" българската разследваща журналистика сякаш се измъкна от буферната зона на хипотезите и навлезе в нов период - на ефективна санкция срещу хората с власт. Не че преди не се е занимавала с този контингент, макар и рядко да е стигала до най-високите му етажи. И не че сега сагата за апартаменти и тераси води до ядрото на корупцията - там, където се разпределят милиони и милиарди от европейските фондове и от обществени поръчки. Но, така или иначе, „Апартаментгейт" превърна втория човек на управляващата партия в неин редови член. Видя се, че и у нас разследващата журналистика има власт да сваля от власт.
Впрочем, тъкмо в това се състои Четвъртата власт. Тя не е власт на медиите над хората, както изглежда на пръв поглед, а власт на хората над политическата власт, осъществявана чрез медиите. Затова и хората масово преживяха „Апартаментгейт" и последвалите оставки като собствена победа. Така че, каквито и обвинения да си отправят политиците помежду си, те никога не могат да се сравняват по сила и ефект с онези, които повдигнат медиите.
Разбира се, медиите стават Четвърта власт, само ако са достатъчно независими от другите три власти, за да могат да упражняват контролната си функция над тях. И ако другите три власти са достатъчно зависими от медиите, за да се влияят от критиките им - т.е. ако не обитават сараите на недосегаемостта и не са надянали скафандрите на гьонсуратлъка.
Традиционно разследващата журналистика е в най-пряко взаимодействие с Третата власт - с органите на правораздаването. Тези органи подхващат нейните сюжети и ги продължават с институционални средства. У нас обаче, особено когато става дума за държавни мъже, не е така. Наказанието на осветените от медиите високопоставени грешници се изпълнява от изпълнителната власт и лично от върховния ѝ представител – министър-председателя на страната. Той е „слабото звено” в дежурната кръгова отбрана на властите срещу разследващата журналистика.
Премиерът демонстрира, че под медийно давление умее да жертва дори най-близките си съратници и от това да трупа, а не да губи, политически дивиденти. Тези публични жертвоприношения са станали устойчив елемент от формулата на собственото му оцеляване. „Апартаментгейт" дефинитивно показа, че от Борисов не става съюзник в борбата с разследващата журналистика. Така че трябваше решително да бъде ударена самата разследваща журналистика, за да няма нужда той повече да се съобразява с разкритията ѝ. Стана ясно, че след „Апартаментгейт" жертви ще падат и от „другата страна”.
Очаквано, в центъра на удара - за пореден път и за назидание на останалите - попадна сайтът за журналистически разследвания „Биволъ”. Едно, защото е най-радикален в атаките си към властта с цялото ѝ сложно балансирано политико-корпоративно статукво. И второ, защото без да е докрай чужда медия, се ползва със статут, който я поставя извън въпросното статукво и ѝ дава свободата с всички сили да играе срещу него. Ненапразно първите разкрития за „Апартаментгейт" излязоха в друга чужда медия - възстановилата българския си клон „Свободна Европа”. И сега на журналистите „под чужд флаг” трябваше да им се напомни, че връзките им навън с нищо не ги защитават вътре в страната. И че дори чисто физически могат набързо да бъдат прибрани с „европейска заповед”, издадена от съответната местна институция.
Удар срещу „Биволъ"
Част от „ударната сила” на следващия голям скандал в държавата - „НАП гейт" - бе отклонена към „Биволъ”. Публично се появиха „доказателства”, че лично главният му редактор е замесен в незаконното изтичане „в особено големи размери” на лични данни, че той е съучастник или най-малкото бенефициент на хакера, така че може да лежи в затвора за кибер тероризъм. Всъщност „доказателствата" срещу него могат да се превърнат в такива, едва когато бъдат приети от съда. А съдебен процес не само не е започнал, но няма и обвинителен акт, нито дори убедителна за обществото версия кой е престъпникът, коя е жертвата му, какъв е мотивът му и какво е оръжието му.
В такава ситуация изпреварващото уличаване на „Биволъ" служи не на криминалното разследване, а на разправата с разследващите журналисти, работещите за сайта. Публичното внушение, че те носят вина за престъпление, засягащо милиони българи, негласно им казва: ето с какви измами тези прехвалени борци за справедливост си вадят хляба на ваш гръб, ето какво те наричат разследваща журналистика - разследващата журналистика всъщност не нищо повече от хакерство, не ѝ вярвайте и се пазете от нея! Разправата с „Биволъ" се усети от журналистическата колегия като разправа с разследващата журналистика, поради което най-активната в момента у нас журналистическа организация - АЕЖ - се почувства длъжна да излезе с декларация в нейна защита.
„Биволъ" може би няма най-безупречната професионална репутация - разследванията му повдигат въпроса как се стига да публично недостъпна информация и дали не медията не облагодетелства определени среди, докато се бори с някои прояви на социалното зло. Това обаче е дълъг професионален разговор, който няма нищо общо с нетърпеливото желание на властта да срине репутацията му, а оттам и на разследващата журналистика като цяло. И малкият аванс, който свободата на словото получи с „Апартаментгейт", да бъде заличен с „НАП гейт".