Часът беше седем и половина сутринта. Просветляваше. Температурата беше минус четири градуса. Доста студено. По улиците имаше една от най - коварните комбинации – черен лед, покрит с бял подмамващ сняг. И поради недоглеждане от моя страна, вървяхме с петгодишната ми внучка, точно по него.
Пуснах ѝ ръката, за да ѝ подам сандвича, който грижливата ѝ баба беше подготвила. И, хоп , внучката падна. Беше облечена в ескимос с дебела качулка. Само се засмя, стана , изтръска се и продължихме. Направи няколко крачки и пак падна. И пак нищо. Но това ми даде повод да ѝ изнеса лекция на тема „ как се ходи по тънък лед“ – на малки, ситни крачки, леко разкрачен и т. н . Но първото, което трябва да направиш – и казах аз – е да се огледаш и минаваш оттам, където няма лед. Тя се съгласи с мен и аз доволен от себе си я съпроводих до автобуса , който щеше да я отведе до детската градина. Казахме си довиждане и аз поех обратно.
За какво се бях замислил не помня, но ти да видиш, при наличието на куп възможности, минах точно по същия лед и с мен се случи нещо подобно. Казвам подобно, защото само ледът беше същият. Внучката ми беше лекичка като врабче и падна отниско като шушулка. Аз паднах отвисоко. Подхлъзнах се, опънах инстинктивно тялото си , издигнах се и от около 30 – 40 сантиметра височина се сгромолясах прав като талпа върху твърдия и гладък като стъкло лед. Горката ми глава се разтресе като че ли ток мина през нея. Всъщност съприкосновението с бетонираната някогашна манастирска ливада, беше повсеместно, равномерно разпределено по цялото тяло, от главата до петите. Чувал съм, че в подобни случаи на някои хора животът им минавал като на филмова лента само за един момент. Кога намират тези хора време за това, не знам. Убеден съм, че и на дигитален запис да беше животът ми, аз пак нямаше нищо да видя. Помня само , че в този момент не знаех къде се намирам и въобще намирам ли се някъде. Чувствах главата си като изтръпнал крак. За миг ми изплува историята на онзи умник, който се хвалел , че непрекъснато чувствал прилив на липси в празната си глава. Честно да си призная в този момент му завидях. Гарантирано този нямаше да изпита никаква болка, поне в главата.
Застанах в поза „ четири лапи „. Първото, с което се заех, беше да разбера -аз ли съм или не съм аз-?, след това къде се намирам? , двама ли сме в една глава или е един ? и т. н. , предполагам обичайните подробности в такива ситуации. Но умът ми, този тъй важен за човека орган, започна да заеква. Все пак това беше положителното в случая, тъй като макар и не веднага, бях в очакване да чуя нещо хубаво, например анализ на ситуацията и предложение за по – нататъшни действия. Защото има случаи, при които въобще отказва да разговаря с теб. Ти му нареждаш : „Анализирай ситуацията!“ , а той ти казва: „Изморен съм и не съм в състояние да работя“ . Или още по – лошо – просто шумно мълчи!
Изправих се и чак тогава в наранената ми глава се прокрадна чувството, че белята не беше само в нея. Болките уверено плъзнаха по цялото ми тяло – гръб, кръст, гърди, бедра. На всичко отгоре не можех да си поема и въздух. Абе ако имах времето на онези с филмовата лента, със сигурност щях да се опитам да умра поне два пъти. Но като че ли, най - много болеше вратът. Успокоих се с факта, че същото чувство ме е спохождало, когато съм бил схванат. Нищо необичайно – успокоих се аз.
Прибрах се в къщи. Посрещна ме жена ми. Аз веднага се похвалих и тогава започна втората серия на премеждието. „ Не видя ли, че има лед? Защо мина оттам ? Ами ако беше паднала внучката ? „ - занарежда тя. И нито дума за изтормозеното ми тяло.
Жена ми ме наклевети пред дъщерята и тя тутакси влетя от съседния апартамент и с обичайната си истинска загриженост за мен , даде началото на третата серия на същото премеждие. „ Как се чувстваш? Повръща ли ти се ? Много ли те боли ? Веднага се обади на лекуващата лекарка! „ И след това - „ Защо мина точно по платното , след като тротоарът е почистен ? „. Честно казано пишман станах, че паднах!
Обадих се на приятел, за да го известя, че отлагам днешната ни среща. Нямаше как, признах за деянието си под формата на оправдание. И той обяви старта на четвъртата серия на въпросното премеждие. „ Успя ли да си счупиш нещо? Абе, чудя ти се , къде си тръгнал на тези години като малко дете по пързалките ? Не си ли се нарадвал до сега на снега?“ И за сетен път безкрайно съжалих, че успях да падна върху пустия му лед !
Колко по – хубаво би било, всички хора да са заредени с позитивно мислене в такива ситуации.
Да чуеш : „ Ти си голям късметлия, нямаш нищо счупено ! Не се притеснявай, главата ти е като при махмурлук ! Това ти е познато ! Ще ти се оправи! То зимата почти свърши и лед ще има чак догодина! От утре температурите тръгват нагоре! „ и т.н.
Така е , колко по – щастлив е животът, когато сме заредени с положителна енергия и оптимизъм, когато вярваме в добрия развой на събитията, когато вярваме , че ще ни се случи нещо хубаво и сме настроени за хубави изживявания!
Съвети не си позволявам да давам, но ще ви дам една идея : Не ходете по лед, особено когато е коварно тънък! А най-добре – първо се огледайте! Така се живее разумно и щастливо !