Коментар на Георги Йорданов за сайта "24 май"
България има много приятели. Възхитата им от красотите на земята ни, оценките им за вековните борби за свобода и за културните постижения на българите ни ласкаят и събуждат чувства на родолюбива гордост. Ала ние сме дълбоко признателни преди всичко на ония българолюбци, които формират мнения и отношения към родината ни не само на основата на епизодични впечатления, на мимолетни лични срещи или оказано им гостоприемство, а като резултат на дълбоки научни проникновения. Такъв българолюбец без съмнение е академик Дмитрий Сергеевич Лихачов, пише Георги Йорданов. Неговото определение за България като държава на духа отдавна вече не е метафора, а азбучна истина, която респектира всеки, който дръзва да изопачава или да ограбва българското историческо наследство.
В съзнанието ми дълбоко се е запечатала срещата ни на Първия световен конгрес по българистика, който се проведе в НДК през месец май 1981 г. На този висок научен форум се разискваше дълговечният исторически път на „челната отбранителна линия на българската държава“. Тук бяха световноизвестните учени: професорите Пикио и Санте Грачоти от Италия, Роже Бернар от Франция, сър Стивън Рънсиман от Великобритания, Генадий Литаврин и Георгий Марков от СССР, сър Дмитрий Облонски и още мнозина именити личности.
Словото на акад. Д. Лихачов се превърна в основна тема на влиятелния международен форум. Ще припомня накратко същността на научните изводи, които се съдържаха в пленарния доклад на акад. Дмитрий Лихачов. Той заяви, че „външната, материалната държава с нейната военна сила и държавна независимост е била създадена от Аспарух. Държавата на духа е създадена от Кирил и Методий. В основите на нейното сътворение е вградено гигантското и наистина гениално дело на Кирил и Методий, които на базата на славянската азбука създават от старобългарския говор писмен, литературен език, способен да предаде най-сложни отвлечени понятия и книжнина. И българският народ се оказва способен да възприеме всичко това, което е и „българското чудо“. И още: „Не забравяйте, че вие, българите, сте най-древната от съществуващите сега културни нации в Европа и в целия свят! Много вече е отминало, отишли са си древният Рим и древна Гърция, отишла си е Византия. България е отломка от най-старата култура сред европейските страни. Затова трябва да се пази. Необходимо е днешната култура на България да не бъде само отломка от старото, а да стане и първата частица от бъдещето. Книжната култура на България, създадена през вековете, трябва да остане и да пребъде докрай. Такъв е историческият жребий на България и аз вярвам в него.“
А думите на световноизвестния учен, изречени преди това: „Обичам България – и древната, и съвременната, и бъдещата!“ са открита и трогателна възхвала на нашия народ и държава.
Особено важно е, че големият учен прави тия знаменателни изводи след десетилетна упорита изследователска работа. Той дълбоко, всестранно и добросъвестно изследва исторически извори, документи, древни писания на летописци и други доказателства за българския принос във всеславянската християнска цивилизация. Неговите научни изводи имат широк международен отглас. Така например уважаваният професор от Оксфорд Норман Дейвис в книгата си „Европа. История“ също доказва, че „… когато вече България е била държава, Европа е ходела под масата“. А големият френски учен професор Роже Бернар възклицава: „Спасявайки делото на св. св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност“.
Акад. Д. С. Лихачов олицетворява новата вълна учени в Съветския съюз, която тръгва от университетските кръгове на Ленинград (бившия и днешния Санкт Петербург). Неговите забележителни книги и други публикации обхващат широк кръг области на познанието. За своето свободомислие и оригинални научни заключения младият учен плаща скъпа цена. В края на двадесетте години на миналия век е интерниран в първите сталинови концентрационни лагери край Баренцово море. По чудо остава жив. Автор е на капитални изследвания на руската и европейската средновековна книжнина, на теорията на литературата и текстологията, фолклористиката, взаимозависимостта между литературата, пластичните изкуства и класическата музика, естетиката и етиката и т.н и т.н. Достатъчно е да се посочат само някои от капиталните му трудове: „Човекът и литературата в древна Русия“, „Възникване на руската литература“, „Поетиката на руската литература“, „Великото наследство. Класически произведения на древна Русия“, „Староруското художествено наследство и съвременността“, „Староруският смях“, „Слово о полку Игореве и культура его времени“. И още: „Бележки за руското“, „Поезия на парковете“, „Литература, реалност, литература“, „Миналото – за бъдещето“… Голяма част от изключителните му произведения са издадени в десетки страни.
В продължение на много години Д. С. Лихачов изследва духовната връзка на славянския свят с Византия, която се осъществява посредством средновековната българска държава. Впечатляващи са научните му изводи за ролята на българина свети Киприян – Архимандрит Киевски и Литовски, а впоследствие Патриарх Всерусийски и Московски. Крупният руски учен подчертава и приноса на Григорий Цамблак – съученик на Киприян – пренесъл в Русия безценни оригинални и преводни книги на великата Търновска книжовна школа; сред тях и похвалното житие на Патриарх Евтимий.
Още при първото си посещение в България през 1958 г. Д. С. Лихачов изучава ръкописите в българските научни и църковни хранилища. Научното му сътрудничество с изявените български учени – професорите Петър Динеков, Иван Дуйчев, Димитър Ангелов, Емил Георгиев, Велчо Велчев, Клементина Иванова и други изследователи на делото на светите солунски братя, на старобългарската писменост и литература, допринася постепенно да се превъзмогват натрупани предразсъдъци. За съжаление немалко учени от голямата съветска държава, дали поради незнание или поради височайши внушения, потулваха истината за ролята на България за покръстването на Русия и за развитието на всеславянската писменост и култура. Имах лични впечатления от незнанието или негативното отношение на най-отговорни дейци на съветската държава по този ключов исторически въпрос. Спомням си, че на манифестацията по случай 24 май 1978 г. на трибуната на мавзолея на Георги Димитров бяхме заедно с моя колега Виктор Гришин – член на Политбюро на ЦК на КПСС и първи секретар на градския партиен комитет в Москва. Той сподели:
– Трябваше да дойда в България, за да науча, че сме взели азбуката си от вас…
Подобни думи чух и на манифестацията на 24 май 1983 г. от Пьотр Демичев – министър на културата на СССР, искрен приятел на България.
Изненадах се и когато при едно от посещенията си в СССР началникът на протокола на Министерския съвет на Руската федерация предложи в асансьора да се качим само двамата. Влизайки в кабината, любезният домакин ми каза:
– Аз съм ученик на академик Дмитрий Сергеевич Лихачов и изцяло споделям неговите заключения за ролята на България в културното развитие на Русия.
Попитах:
– Нима това е трудно да се изрича?
Той се засмя:
– Не зная дали е трудно, но у нас все още не е популярно…
Известно е, че от години се водеха спорове между български и съветски учени във връзка с основни паметници на славянската писменост от IX-XI в. и по други въпроси на вековното взаимодействие между България и Русия. Това наложи да се даде категоричен отговор на откритите въпроси. По инициатива на ръководствата на БАН и АН на СССР на 24-26 септември 1985 г. в София се състоя академична дискусия с участието на крупни съветски и български учени. Ето заключението в официалния протокол:
„В хода на обсъждането двете страни постигнаха съгласие:
Народната основа на езика на Кирило-Методиевските преводи се явява солунският диалект на българския език през IX век.
Езикът на преводите в произведенията на Преславската и Охридската школа е старобългарският литературен език.
Езикът на Кирило-Методиевските паметници е изиграл огромна роля в културния живот на другите славянски народи и във формирането на техните литературни езици“…
Може би е полезно отново да се припомнят някои от научните заключения на акад. Дмитрий Лихачов:
„В продължение на 7 века робство България запазва своята идентичност, вътрешна независимост благодарение на езика, на писмената, създадени от Кирил и Методий, на литературата, изкуството и самостоятелността на православната църква…“
„България е люлка на славянството… Преди хиляда години сме приели книжовността, писмения си език и азбуката непосредствено от България…“
„Особено важна за Русия се оказва Търновската книжовна школа. Това, което е направил патриарх Евтимий за десет години, се е оказало потребно на Русия за четири века. В Русия Търновската школа процъфтява мощно, както никъде другаде…“
„Българският литературен език е първият сред славянските езици, не само по време на възникването, но и по необикновената си красота и тържественост. Няма друг такъв славянски език. Има езици богати, разнообразни, но такъв тържествен, красив, бих казал, език с баховски размах и мащаб рядко се среща…“
Кое българско сърце не трепва от вълнение въпреки нашето принизено самочувствие и свитост, когато чете за тия исторически факти, прокламирани по недвусмислен, научно обоснован начин?
Но заслугите на великия учен не спират дотук. Той разви безпрецедентна обществена дейност с цел да се популяризира в СССР общочовешкото значение на делото на Кирил и Методий. По внушение на акад. Дмитрий Лихачов от 1986 г. започнаха организирани чествания на 24 май в необятната съветска страна.
След Мурманск празниците на светите братя се организираха в много други градове и села, за да се превърнат днес в културна традиция в цяла Русия.
Още през 1970 г. акад. Лихачов публикува знаменитата си статия „Размисли за националното своеобразие и европейското значение на старобългарската литература“. Големият учен доказва, че тя е истински феномен. През Х век, без да е преминала през т.нар. ученически период, старобългарската литература играе изключителна роля за културното развитие на Русия, Сърбия и други славянски страни, приели християнството от Византия посредством България. По същото време акад. Лихачов публикува във в. „Антени“ своите прочути писма до младото поколение „За доброто и прекрасното“. При всяко посещение в България световноизвестният учен обосноваваше своите открития пред широки научни и обществени кръгове. Българската държава, БАН, Софийският и Великотърновският университет заслужено го удостоиха с най-значимите си отличия, награди и почести.
Акад. Лихачов подробно изучаваше българския интерес към миналото и усвояването на древни езици и култури. Съжаляваше, че класическото образование, което е имало здрави традиции в руското минало, сега няма достатъчно последователи. Но той успя да създаде Движение „Класика“. Дмитрий Сергеевич се възхищаваше от обстоятелството, че и след тържественото ознаменуване на 1300-годишнината на българската държава у нас продължиха ползотворните начинания в чест на юбилея, израз на което беше и възроденото широко дарителско движение в полза на просветата, науката, културата, здравеопазването, спорта.
Той е инициатор, по подобие на Фонд „13 века България“, в СССР да се учреди Съветски културен фонд. Акад. Лихачов оглави фонда. Изпрати в нашата държавно-обществена организация „13 века България“ на работно посещение дейци на съветския фонд за култура с цел да проучат опита ни и нормативните документи за подкрепа на спомоществователството. Поради важността на факта, свързан с това културно събитие в СССР, си позволявам тук да публикувам писмото, което изпратих до акад. Дмитрий Лихачов на 10 ноември 1986 г.:
„Скъпи академик Дмитрий Сергеевич Лихачов,
Радостен съм в деня на учредяването на съветския фонд за култура да изразя горещото ми съпричастие към неговите благородни цели. Високите помисли на основателите му, хуманните начинания на новата организация са достойни за възхищение.
Ето защо от все сърце и душа пожелавам най-голям успех на вашето хуманно дело, което има и голямо международно значение. Дълбоко вярвам: попаднали в отзивчивите сърца на съветските хора, семената, които засявате днес, ще дадат богати плодове в името на по-нататъшен разцвет на вашата велика култура – крупно достояние на световната цивилизация. Убеден съм, че широката обществена основа, върху която се изгражда съветският фонд за култура, насоките на неговата дейност да насърчава още по-активното участие на съветските хора в културното строителство на страната, обещава чудесно бъдеще на вашето прекрасно начинание. Запознати с устава на фонда, ние с удовлетворение отбелязваме тясното по родство и дух съдържание на дейността му с Фонд „13 века България“. Разкрива се ново широко поле за братско сътрудничество в областта на духовния живот…
Ние тачим затрогващите жестове на отношение и обич, проявени от съветския народ по време на 13-вековния юбилей на българската държава. Благодарение на душевната щедрост на съветската общественост получихме в дар ценни писмени паметници като копието на „Архангелското евангелие“ от ХII век, ръкописа на „Служебното евангелие“ от ХVI век и други неоценими свидетелства за общността на духовните връзки между народите ни.
– – – – –
В България по стар обичай, когато се ражда нещо ново, заедно с пожеланията се правят символични знакове на обич и привързаност. Верни на тая народна традиция, ние молим да ни разрешите в началото на списъка на новия съветски фонд на културата, който несъмнено скоро ще придобие нови широки размери, да бъдат и даренията от Фонд „13 века България“.
На светъл път и добра сполука!
С дълбоко уважение!
Георги Йорданов, заместник-председател на МС на НРБ,
Председател на Фонд „13 века България“
А ето и благодарственото писмо на Управлението на Съветския културен фонд, подписано от акад. Д. С. Лихачов:
Съветски културен фонд
Благодарствено писмо
Драги другарю Йорданов,
Съветският културен фонд изразява искрено дълбока благодарност на фонда „13 века България“ за поздравлението и направеното дарение.
Ние разглеждаме този дар преди всичко като израз на дружба и на солидарност на единомишленици, като стремление да се поддържат нашите усилия, насочени към съхранението и развитието на многонационалната култура на съветското социалистическо общество. Дарението на братска България се явява първият задграничен принос и това според нас е много символично. Духовните, културните връзки между руския, съветските и българския народ има вековни исторически корени, наистина проникващи в дълбините на вековете.
Съветско-българското сътрудничество в областта на културата е живо дело, което вълнува милиони хора в двете страни, постоянно се обогатява и развива с нови форми и съдържание.
Ние високо ценим голямата и последователна работа на Вашия фонд по приобщаването на широки слоеве на българския народ към достиженията на националната и световната култура, за тяхното усвояване, съхранение и развитие. Изразяваме увереност, че сътрудничеството между Съветския културен фонд и фонда „13 века България“ ще бъде важен принос в укрепването на братската дружба на съветския и българския народ, по-нататъшния разцвет на духовния и културния потенциал на двете страни.
Узнах с болка, че при злополука е починала една от дъщерите на нашия приятел. Отправих покана до академика да гостува в България заедно със своята съпруга и другата си дъщеря. Бях особено радостен да посрещна семейството на Дмитрий Сергеевич. Придружени от Калина Канева, те посетиха много средища на българската култура, наука и образование.
Гостуването на семейството на акад. Д. С. Лихачов съвпадна по време и с Х международен конгрес по славистика, който се проведе в София през есента на 1988 г. Популярният учен направи нови публични изявления за корените на християнството в Русия, които трябва да се търсят и в българската средновековна държава, за българския влог в християнската цивилизация. Тая мисъл той подробно обоснова в доклада, с който откри славянския форум: „Църковнославянският език, пренесен в Русия от България не само чрез книгите, но и устно – чрез богослужението, веднага става в Русия своеобразен индикатор на духовните ценности. България даде на източните славяни висшия слой на езика, полюса на духовността и способността да се възвисяват мисълта, понятията, представите, емоциите…“
Оглавявах организационния комитет на конгреса, чиято подготовка се възложи на оперативно бюро с председател акад. Петър Динеков. Добих впечатление и от организаторските качества на забележителния български учен. С акад. Петър Динеков се познавахме от началото на 60-те години, когато, както на друго място споменавам, той изнесе чудесен доклад в Сливен за 70-ата годишнина на Елисавета Багряна. Бивали сме заедно на много научни форуми, на приятелски срещи със семействата на Емилиян Станев, Йордан Радичков, Ангел Балевски, с Елисавета Багряна и други. Но онова, което не знаех, е, че именитият учен е и отличен организатор. Доказателство е и докладът за подготовката и провеждането на Х Международен конгрес на славистите (София, 15-22.IX.1988 г.).
Крупният интелектуалец Петър Динеков постоянно подчертаваше, че голяма чест за световния форум е дейното участие на знаменития акад. Д. С. Лихачов.
Вълнувах се, като наблюдавах сърдечните разговори на двамата бележити учени. Всички съжалявахме, че вече не е между живите и старият другар на Дмитрий Сергеевич – акад. Иван Дуйчев. Нашият гост не пестеше думи на одобрение, че във връзка със 100-годишнината на Софийския университет със средства от Фонд „13 века България“ сме уредили институция в къщата, подарена от семейство Дуйчеви на българската наука. При проведения през 2012 г. международен конгрес по византология гости и учени от десетки страни определяха Научния център за славяно-византийски изследвания „Проф. Иван Дуйчев“ като средище с международно значение.
Нашият гост не спираше да твори. Вдъхновен от красотите на древния Созопол, на 11 ноември 1988 г. написа и знаменитите „10 заповеди на човечността“.
Искрено съжалявам, че настъпилите дълбоки промени в държавния и обществения живот у нас и в Източна Европа попречиха да се осъществи една лелеяна мечта на академиците Дмитрий Лихачов и Петър Динеков. Разказвах им за моето неколкодневно посещение през 1982 г. в библиотеките на светогорските манастири. Те споделиха, че отдавна полагат усилия да получат достъп до тези безценни извори на научното знание, но по ред причини – главно политически, това не им се отдавало. С готовност се заехме да уредим продължителни научни проучвания в светогорските църковни средища на двамата академици. Йордан Радичков, който беше мой съветник в Министерския съвет и голям личен приятел на акад. Динеков, уверяваше, че с удоволствие би се присъединил към тяхната компания. Акад. Петър Динеков при всяка наша среща след 1990 г. съжаляваше, че този проект, който можеше да донесе сериозни научни резултати, не се осъществи.
Живи са в съзнанието ми размислите на акад. Д. С. Лихачов за бъдещето на българската, руската и световната култура. Акад. Лихачов постоянно развиваше една своя съкровена мисъл:
– Бъдещето е на духовността. Хората неизбежно ще се преситят на материалните блага. Но тяхната жажда за повече знания и духовни вълнения ще остане като най-естествен човешки порив…
Това е така, защото сегашните скотски нрави, алчността, крайностите при задоволяването на материалните потребности, рано или късно, ще бъдат надделени от поривите, от мощта на общочовешката духовност.
Отпечатахме неговите писма „За доброто и прекрасното“ с художествено оформление на Евгени Босяцки, който с помощта на Творческия фонд за култура направи и великолепните илюстрации на „История славянобългарска“ на отец Паисий. Трогнаха ме благодарственото писмо и автографът на именития академик:
„Глубоко уважаемому Георгию Йорданову от всей души благодарю за чудесную форму поздравления… Д. Лихачов, 4. XII.1986 г.“
Макар и натежал с години, все така изправен, с лека походка, придружен от своята спътница в живота и обичната им дъщеря, вдъхновеният хуманист и благородник обещаваше отново да посети любимата България. Уви, това негово и наше желание не се сбъдна…
Великият учен и приятел на България си отиде от живота през 1999 г., осъществил мечтите си и изпратен с почести от верните си почитатели в Санкт Петербург и Русия. Вестта за неговата кончина потопи в жал и нас, неговите български приятели.
Изключителното научно и гражданско дело на акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов, неговите ритуално мъдри думи на признание и обич към българската държава на духа ни задължават да тачим светлата му памет.