През последните седмици властимащите от правителство и прокуратура се опитват да ни убедят, че са подели сериозна борба срещу корупцията и за възстановяването на правовата държава и справедливостта в страната. Но ситуацията е аналогична с тази на Алепу: колкото повече ни повтарят, че нещото е подпорна стена, толкова по-ясно става на всички, че то си е хотел.
Премиерът се кълне и кръсти, че не е вземал пари, главният прокурор под път и над път тръби, че не действа политически, а еднакво за всички. И колкото повече сервилните медии тиражират тези послания, толкова повече хората се убеждават, че става дума за някаква фалшива фасада, зад която се крие нещо друго.
Това друго се нарича “държавата на управляващите”, а се продава като “правова държава”. В правовата държава институциите бранят закона, а в държавата на управляващите бранят тези, които са близки до властта. У нас тази власт се държи от тандема ГЕРБ-ДПС, който през последните години овладя не само изпълнителните и законодателните, но и съдебните органи.
В държавата на управляващите формално всичко е както в правовата държава, само че реално е точно обратното.
“Борба с корупцията по високите етажи на властта” означава “борба с корупцията не по най-високите етажи”, а с тези, които са изпаднали от тях и най-вече с неудобните;
“Независима проверка на скандални записи и смс-и на властта” означава “тупане на топката и провеждане на показни акции, които да отклонят вниманието в друга посока”;
“Равенство пред закона” означава “строгост към позицията и неудобните и грижа и внимание към властимащите”;
“Свобода на словото” е “свобода да се хвали правителството и да се плюе опозицията”.
“Борба с олигархията” е “разчистване на пътя на едни за сметка на други, по-близки до властта”.
Контрастът в мерките спрямо власт-имащи и власт-нямащи
От тази гледна точка България вече живее в антиутопия, съчинена от екип между Оруел и проектант на подпорна стена. Контрастът между реалност и фасадност става толкова огромен обаче, че трудно ще бъде удържан без медикаментозна интервенция, халюцигени или преминаване към авторитарна власт.
Контрастът е най-видим там, където институциите трябва да прилагат закона спрямо власт-имащи и власт-нямащи. По отношение на записите и смс-ите на премиера прокуратурата е хрисима като калугерка: те са пратени на някакъв незнаен прокурор за проверка, а главният прокурор дори и не знае за какво става дума и очевидно не се интересува. (Е, веднъж се изтърва да каже, че става дума за атака срещу властта и прокуратурата, но после май се усети, че се издава.) По отношение на президентския секретар и Бобокови, прокуратурата е супер активна, сама публикува смс-и дори на хора, които не са обвиняеми, и се произнася не само по правната им страна, но и по моралната.
Кой в България може да създава ОПГ-та?
Дянков, Трайков и Прокопиев са обвинени в създаване на ОПГ заради това, че държавата е продала на публичен търг миноритарен пакет акции от предприятие.
Те са заговорничели очевидно на публична конференция пред медии – нещо, което сигурно ще стане прецедент в световните конспирации. Същевременно Борисов и Горанов, които очевидно са се срещали и разговаряли с Васил Божков (лично или чрез пратеници) в далеч по-дискретни формати, не са създали ОПГ за източване на 700 млн. от хазната, което за съжаление е факт.
От тези факти безпристрастен наблюдател би могъл да заключи, че в България ОПГ-та могат да създават само тези, които не са на върха на властта. Властта е сакрална, свещена и всеки, който си мисли обратното, е размирник, който трябва да бъде осмян и изгорен.
Добре дошли в Средновековието! И далеч не е случайно, че в такава среда се появяват одиозни фигури, които твърдят, че първият либерал бил Луцифер, а последният щял да бъде Антихристът. А “консервативната” власт у нас защитава своя сакрален характер и продължава да ни убеждава, че е “правова държава”. Колкото е сакрална, толкова и правова.
Пропастта между фасадност и реалност
Та както стана дума, при тая пропаст, която се е отворила между реалност и фасадност, властта може да бъде удържана само по два начина. Първият е медийно да облъчват непрестанно хората с “информация” за подвизите на властта в “битката за справедливост”. Промиването на мозъците има свои граници, обаче. Все повече гласове се надигат, че ситуацията става нетърпима. Вторият път е авторитарна концентрация на власт, която да запуши всяка възможност за критика и недоволство. И двата подхода за удържането на властта ще имат много висока цена за България и могат лесно да изтрият постигнатото дотук.
Послеслов: Оправданието на Дянков, Трайков и Прокопиев от съда е все пак сигнал, че не всичко е загубено по отношение на правовата държава у нас. Съдът (дори специализираният) все още изпълнява функцията си на контролен орган по едно доста произволно обвинение, което си позволява откровено абсурдни политически акции.