Как може да бъде свързана военната ескалация на арменско-азербайджанската граница с вълната от протести в Хабаровския край в Русия (който се намира на границата с Китай)?
На 11 и 12 юли, напълно неочаквано за Кремъл в Далечния Изток се проведе демонстративна акция на неподчинение на офиицалната власт. В Хабаровск се събраха близо 50 000 протестиращи и по още няколкостотин в по-малките градове на областта. Те излязоха, за да заявят своето несъгласие с политиката на федералния център.
Основната причина за протестите стана искането Москва да върне губернатора С. Фургал и да бъде проведен открит съдебен процес в Хабаровск. Но наред с преобладаващите плакати с надпис „Аз/Ние – Фургал” и „Свобода за Фургал” протестиращите носеха плакати и с по-дръзки надписи като : „Путин е лъжец”, „Москва, отивай си” и дори, „За да спасим Хабаровск, трябва да запалим Москва)”. По такъв начин изразяването на солидарността с местните политици (не тези на страната на Кремъл, а явяващи се представители на опозицията, макар и лоялни към федералната власт на партията ЛДПР) веднага прерасна в призив за реална федерализация на страната.
Освен това протестиращите напълно открито се похвалиха, че наскоро (бел. ред. на 28 юни) те са гласували против внесените поправи в конституцията на Руската федерация (като основната предоставя възможност безпрепятствено продължаване на мандата на Путин като премиер).
Разбира се, вниманието на всички световни медии беше привлечено от масовите протести в Хабаровския край. Първо мирните и дисциплинирани протести във всеки един момент можеха да прераснат в сериозни безредици. Второ – самият факт, че е налице многохиляден протест в авторитарна държава, където всички слоеве на обществото жестоко се контролират от спецслужбите и органите на вътрешните работи, са близки до медийна сензация.
В сложната ситуация пред Кремъл възникнаха две спешни задачи. На първо място да потуши разгарящия се политически пожар в Далечния Изток, докато исканията на реалния (а не декларативен) федерализъм и икономически стопанската автономия не са се прехвърлили в Урал, Сибир и части от Руската федерация. И на второ – бързо да бъде прехвърлено вниманието на световните медии от темите актуални за жителите на Хабаровския край върху каквото и да е друга тема.
Както е известно през 1988 г. беше поставено началото на конфликт между арменците и азербайджанците в района на Нагорни Карабах (автономна област с преобладаващо арменско население, влизащо в състава на Азербайджан). Конфликтът бързо ескалира и прерасна в открита международна конфронтация.
Днес зад гърба на Ереван стои многочислена и финансово могъща диаспора (с влияние най-вече в Русия, Франция и САЩ). На свои ред, зад гърба на Баку са Анкара и Съвета на тюркоезичните държави (Турция, Казахстан, Киргизия и Узбекистан). Всички дипломатически преговори с участието на международни посредници останаха безуспешни. Съгласно четирите резолюции на Съвета за сигурност на ООН от 1993 г. регионът Нагорни Карабах официално се смята за територия, окупирана от Армения. И двете конфликтни държави модернизираха въоръжените си сили, а населението им е преизпълнено с ненавист към етническите съседи.
В условията на такава постоянна взривоопасна ситуация и Армения, и Азербайджан последователно „палят клечката” и си „мерят мускулите”. При това правителствата на двете държави нямат интерес в разгарянето на истинска голяма война. Именно и поради това честите трансгранични конфликти се използват от правителствата на двете държави за създаване на „правилни” реакции от страна на населението на тези или други събития или поддържане на вътрешнополитическа консолидация.
Три трупа и петима тежко ранени азербайджанци – това е цената, която беше платена, за да се втурнат световните медии да отразяват кървавата каша азербайджанско-арменската граница, прехвърляйки вниманието от новоизлюпените руски опозиционери. И докато политическата ситуация в Далечния Изток не е непълно регулирана от руското ръководство, не е ясно към какви още цинични методи ще прибягнат в Кремъл само и само да изместят погледа на световните медии от арестувания губернатор на Хабаровския край и 50-хилядната армия от негови привърженици.