Представете си въображаема държава. Казва се например Бобоциана. Много е изостанала. Как ли ние българите щяхме да се смеем на бобоцианците, ако разберем, че изнемогват заради сбъдването на собствените си мечти? Искали са например да ги управлява премиер на име Бобоциан, защото са му повярвали, че ще вкара в затвора мафиота Доганян. Избират го с две трети от гласовете, но той не вкарва никого в затвора, а сам се оказва най-големият мафиот. 10 години после бобоцианците не могат да го помръднат и се чудят отде им се е стоварил Бобоциан. Не е ли смешно? В тази държава Бобоциана обаче се случват и далеч по-забавни неща. Нека, ние, българите, като по-напреднали, да им се посмеем:
В едно по-старо време бобоцианците живеели изолирано от развитите държави. Те искали да паднат границите и всеки да има право да живее там, където желае. Сбъднало се. Мнозина отишли в напредналите страни, една част се върнали, други пак отивали...
Минали доста години, през които милиони бобоцианци давали мило и драго децата им да се изучат добре, за да се пласират на работно място в чужбина.
По едно време обаче епидемия връхлетяла света. Оказало се, че няма кой да лекува родителите бобоцианци, защото децата, завършили медицина, лекуват хората в другите страни. В продължение на десетилетия по-рано все по-застаряващото население на Бобоциана отглеждало младежи, които захранват с качествата и младостта си други народи. По едно време бобоцианците осъзнали, че са прецакани, и започнали да се чудят отде им се е взела и тази беда. Започнали да обвиняват избираните с над 50% управляващи, че не вдигнали икономическия стандарт, за да се изравни с развития свят. Не им минало през ума, че тая работа със стандарта не става за 20-30 години. Не забелязали още, че каквито прогреси или регреси да настават, те със съседната Румъниана винаги били най-назад на опашката, а други сходни страни винаги по-напред – точно защото 30 години са къс период за промяна.
Но емблема на бобоцианските терзания оставал фактът, че самото население искало да живее в свят без граници, на абсолютно лесно придвижване и установяване – за него да важи обаче, не за някакви си бежанци.
И бобоцианците заминавали в чужбина, изпращали децата си, наглеждали по скайп внуците, а успоредно неистово оплаквали изтичането на мозъци, тела и застрашеността на собствената им изпразнена територия. Пустосвали всички, но не и себе си.
Бобоцианците имали и голям афинитет да копират. Някак си се чувствали по-напреднали и модерни, кръщавайки децата си с чужди имена – на баба Николинка внучката ставала Никол, на дядо Мишо внукът – Майкъл.
Думичката „готвач” изчезнала, появила се „шеф”, а някогашните шефове вече се събирали на тиймбилдинг с коуч-и и ейчар-и.
Но най-много от всичко бобоцианците обичали да псуват собствената си страна за нещо, което го имало в странство, а при тях го нямало. Такова едно нещо например било дистанционното обучение. Десетилетия правителствата на Бобоциана пишели планове и стратегии за такъв вид преподаване. Умно-красивият елит и народът въздишали по чуждите деца, които учели чрез вайбър, скайп и другите модерни технологии. Еххх! – мечтаели бобоцианците – един път електронните учебници да сменят хартиените, дневниците да станат дигитални, не гума и химикал, а кликване, без родителски срещи - такъв живот ще настане! Разнасяли се легенди как в развитите държави ученикът си стои вкъщи и хоп – диплома накрая, егати кефа! Изведнъж обаче заради епидемията дистанционното обучение се наложило от раз и се оказало че.... бобоцианците искат да върнат децата си в класната стая.
Те не били изчислили, че някой трябва да наглежда вкъщи отрочетата им.
Пък и, с ръка на сърцето да признаем, питомците им не се оказали чак толкова интелигентни и дисциплинирани, че да се оправят сами. В крайна сметка се случил парадокс – вместо да желаят още повече дистанционното обучение и усъвършенстването му, бобоцианците почнали да искат да го премахнат. И пак забравили, че то била стара мечта на собственото им общество.
Пустата епидемия сторила още едно безобразие. Тя накарала личните лекари да преглеждат по телефона, да диктуват рецепти в слушалката.
Бобоцианците почнали с право да се възмущават, но отново забравили нещо – че по абсолютно същия начин от много години лекуват докторите в държавите, по които копнеят.
„Не ходиш по опашки, не се редиш пред кабинети. По мейла те питат за симптомите и ти изписват лекарствата”, пак в унес преразказвали бобоцианците чуждия опит. И изведнъж, след като епидемията по принуда променила действителността, този вид лечение се оказало лошо. Пуста глава бобоцианска, отде да знае всичко това по-рано?!
Гадната епидемия направо разбила на пух и прах всичко съкровено! Дълго време преди нея бобоцианците искали децентрализация. Насред епидемията великият вожд Бобоциан дал на кметовете и областните управители право да спускат каквито си поискат мерки, но... и таз мечта се оказала ялова, защото децентрализацията донесла хаос. В началото на епидемията бобоцианците искали още нещо - да се изгражда стаден имунитет. Никакво затваряне – стаден имунитет ще правим, това е!
После Бобоциан тръгнал да им предоставя имунитета, но пак всичко се оказало лъжа – „Не, не щем имунитет, измираме!”.
Но и политическата опозиция на Бобоциан хич не била по-различна от мат’ряла. Имало едно „Отворено трио”, което поискало Велико Народно събрание. Бобициан обаче се оказал още по-отворен – съгласил се. Триото се принудило да се обяви срещу собствената си мечта. Имало и един президент, който пледирал за държавен бюджет в подкрепа на хората и настоявал за слаби мерки при епидемията. От един момент нататък не само мерките били слаби, ами и бюджетът за следващата година надхвърлял по щедрост най-смелите мечти – за всяко джобче петдесетолевка, на всяко чело стотарка. Но и тази мечта се оказала кофти, защото, явно е, появила се била във вакуум под фуражката.
Само една съкровен блян останал нереализиран в бобоцианското общество - електронното гласуване.
И народът заедно с опозицията се вкопчили без колебание в него. Колебанието, всички доказателства сочат, е за глупаците. Бобоцианците са умници! Само умник би се сетил да промени Николинка на Никол.
Но да се върнем в реалността. Такава държава Бобоциана няма и цялото това писание бе единствено за разтуха. Ние, българите, хич не сме прости като тия въображаеми бобоцианци. Който намери паралели, трябва да бъде позорно заклеймен. Никаква поука не бива да има, няма защо - ни-ка-ква!
Автор: Искрен Вълчев
Източник: "Гласове"