Моята баба е на 90 - само десет години по-млада от Комунистическата партия на Китай, която тези дни отпразнува 100-годишния си юбилей. По този повод реших да попитам баба ми какво я е накарало през 1948 година да постъпи в една комунистическа организация, която тогава е била забранена и в нелегалност.
Защо баба ми е комунистка
Макар да познавам добре нейната лична история и да знам отлично как са страдали моите прародители в най-тъмните времена на Комунистическата партия, исках да разбера какво е накарало една 17-годишна ученичка да стане комунистка - при това още преди партията да вземе властта през 1949 година.
„Много е просто: учителката ми беше комунистка и вярваше в идеалите на комунизма", отговори баба ми и ми разказа как същата тази учителка завела класа си да види бедните квартали на Шанхай, за да отвори очите на учениците си за социалната несправедливост и огромното неравенство. Така баба ми, която израствала като дете от горната средна класа, научила, че сред съученичките ѝ имало и деца с тежки финансови проблеми. „Често те не носеха достатъчно храна за обяд в училище, а в бедните квартали, от които идваха, много родители просто не можеха да си позволят да изпратят децата си на училище", каза ми тя.
„И ти стана комунистка, защото си вярвала, че Комунистическата партия може да реши проблема с бедността, така ли?", продължих да питам аз. „Да", отвърна тя, „учителката ни казваше, че комунистите трябва да помагат на другите хора. Така аз започнах да нося в училище повече храна за обяд, за да мога да давам на съучениците си. А по-късно успях да убедя родителите ми да предложат работа на майката и бащата на един съученик, чието семейство имаше сериозни финансови затруднения."
Именно това е виждала баба ми в Комунистическата партия: един идеал как трябва да се помага на слабите и отрудени работници и селяни. А дядо ми, който е постъпил в редиците на Комунистическата партия още по-рано от баба ми, казваше, че е станал комунист-революционер, за да участва в изграждането на един „демократичен, свободен и благоденстващ Китай". По-късно той стана жертва на чистка в партията и бе изпратен за 20 години в изгнание. До смъртта му през 2014 година го измъчваше един въпрос: Къде е демокрацията, къде останаха онези идеали за свобода, които ни обещаваха в началото?
Баба ми обаче е убедена, че само за няколко десетилетия - и най-вече след смъртта на Мао, партията е успяла да превърне някогашната крайно бедна страна в благоденстваща държава. „От върховете до низините - всички спечелихме от това", каза ми тя. И все пак днес баба ми вече не вярва на партията така, както през 1948 година: „И не само защото не се получи съвсем с демокрацията и свободата", каза ми тя и добави: „Силните отново започват да експлоатират слабите - така, както беше едно време. И отново социалното неравенство се увеличава - въпреки нарастващото благосъстояние".
Спомням си как на едно семейно тържество преди няколко години чичо ми, който беше мениджър в един голям концерн в Южен Китай, сподели, че ставало все по-трудно да се намери евтина работна ръка в богатите крайбрежни провинции, та затова вече наемали работници за поточните линии от бедните западнокитайски провинции. „Те ни струват два пъти по-малко и така можем да сме конкурентоспособни на световния пазар", обясняваше той. На което баба ми - тоест, собствената му майка, отвърна: "За еднаква работа - еднаква заплата! Това, което вършиш, е чиста експлоатация. Ти не постъпи ли преди няколко години в компартията?"
Такива "модерни" членове на партията баба ми нарича опортюнисти и кариеристи. Боли я, че прогресивните сили в Комунистическата партия отдавна са били изтласкани на заден план.
Кой е днес чудовището?
Това потвърждава и Клаус Мюлхан, професор по китаистика и история в университета във Фридрихсхафен. За ДВ той казва, че някогашните идеали днес не играят вече почти никаква роля. „Това, което е характерно в днешно време, е идеалът за една суперсила, имаща амбицията да направи страната богата и могъща. И Комунистическата партия се справя успешно с тази задача. Но възникнаха нови неравенства - въпреки покачващия се жизнен стандарт. Ако сравняваме Китай с други страни по света, ще установим, че тук различията между бедни и богати са значително по-големи."
Който преследва и се сражава с чудовища, трябва да се пази сам да не се превърне в чудовище - тези думи на Ницше не ми излизат от главата, откакто разговарях с възрастната ми баба. Дали пък партията, която в началото се е борила с чудовищата, експлоатирали китайския пролетариат, не се превръща сама в чудовище?
Очевидно китайският народ изобщо не се интересува от този въпрос. Проучване на изследователи от Харвардския университет показва, че одобрението за комунистическия режим постоянно нараства и междувременно надхвърля 90 процента. Проф. Мюлхан отдава това най-вече на икономическите успехи на страната, които водят до повишаване на благосъстоянието на хората. „Но когато един ден обещанието на Комунистическата партия за траен растеж се провали, ще зачестят призивите за равенство и справедливост. И тогава партията ще трябва да се върне към първоначалните си идеали. Темата за демокрацията също ще набере сила."
"Оставам си комунистка"
След като разговарях с професор Мюлхан, се обадих още веднъж на баба ми, за да я попитам дали Китайската комунистическа партия вече не се е превърнала в онова чудовище, срещу което тя се е борила като 17-годишно момиче. На този въпрос тя не пожела да отговори. Само повтори колко е жалко, че след т.нар. Културна революция прогресивните сили в партията са били изтласкани на заден план. А накрая ми каза: „Отдавна вече не следвам сляпо линията на партията. Но си оставам комунистка".
Автор: Му Чуи