Коментар на Иво Инджев:
Най-малкият по социологически рейтинг кандидат на ръба на опашката за следващия парламент успя да предизвика най-големия медиен шум. Причината? Листите(?).
Поне това се дочува на „първо четене“ като основание за разрива между „Единство“, единствения нов автентичен фактор в дясното политическо пространство и „старите играчи“ от ДСБ.
Понеже от „Единство“ отпаднаха като самостоятелен елемент от битката за доверието на десните избиратели, на прозападния фронт у нас се възцари шумно затишие- нищо ново не се случва, а старото е добре прецакано отдавна. Направо е обречено да кара избирателите да избират да стискат палци за едното оцеляване на шепа депутати или да заложат на това десните напълно да се изложат с оглед на евентуално изтрезняване за преброяването на палците през есента при (почти) неизбежни нови избори след един ялов 42-ри парламент. Защото палците май ще се броят (отново) на есен.
В разговора за вината за шумното затишие на прозападния фронт няма да участвам преди да изплува истината, изговорена откровено пред хората, от които се очаква да си дадат доверието за лидери, които не са откровени с тях.
Междувременно да видим какво се случва на проруския фронт. Там скачените съдове на ДПС, „“Атака“ и БСП наливат вода в мелницата на ГЕРБ, която разчита да бъде припозната от оставените без алтернатива прозападни избиратели – отново като най-малкото зло в тази компания при поредната кампания.
Острите камъни „Единство“ и ДСБ не мелят заедно на прозападния фронт, но на проруския допълването в раздадените роли произвежда нужното брашно за разпределението на порциите- достатъчно поне като за вълка от приказката, който да си поръси лапата с него, за да заблуди седемте избирателчета, изоставени сами.
Сюжетът с възкресението на ГЕРБ-засега само като социологическа прогноза- е много пролетен. Но символиката не е в образа на „страдалеца“ Борисов, прикован на кръста на собствения си егоизъм заради който се скри в пещерата на своето его, готвейки се да повтори театъра с голготата, трънения венец и другите бутафорни в неговия случай атрибути на „спасителя“.
Пролетната символика е в мотиката. Вместо тя да прекопае лозето на българския баир, за да покълне алтернатива, мотиката се очертава да бъде настъпена отново от избирателите, на които лъжите, безпардонността и лакомията на досегашните управляващи явно не им стигат.
Маските не падат. Защото зад тях се извършва основното тайнство на побългарената демокрация- реденето на листите. Задава се пролетен листопад.