Анализ на Валентин Радомирски
През последните дни се чувства нагнетяване на напрежението на североизток от България.
САЩ, НАТО и ЕС отправят сериозни предупреждения към Русия, обвинявайки я в агресивни намерения към Украйна. Не стихва бежанската криза по границата на Беларус с Полша и прибалтийските държави. От двете страни на границата се съсредоточават нови войнски контингенти, в това число и от други държави. Засилва се военната активност в Черно море и Закавказието.
Редица наблюдатели обаче изразяват увереност, че това няма да доведе до голяма война. Промъкват се твърдения, че преди евентуална среща (или виртуален разговор) между лидерите на САЩ и Русия двете страни чрез досегашните си действия и декларации се стремят да си осигурят по-добри преговорни позиции и изгоден дневен ред. Изявленията на Блинкен и Лавров след срещата им в Стокхолм са косвено доказателство за тази теза.
Но съществува и друга опасност.
Кризата в Беларус след президентските избори през миналата година и провокациите на белоруско-полската граница показаха, че Минск се отказва от предишната си „многовекторна политика“ и охотно или по необходимост се ориентира изключително към Москва. Тази промяна обаче не означава, че Минск ще се съобразява напълно с руските интереси. „Подаръците“, които Лукашенко направи на Путин през миналия месец принудиха Кремъл да дезавуира официално и кулоарно непремерените заплахи на белоруския лидер. Особено силно прозвуча изявлението на Лукашенко, в което отправи заплаха за прекратяване на транзита на руски газ към ЕС по договорите с „Газпром“.
Той обаче не се ограничи само с газа като постави под въпрос въобще целия транзит през Беларус, включително от и към Русия, от и към ЕС с други държави. Според руски източници не само руският лидер, но и други официални лица публично и задкулисно са уверили, че заплахите на Лукашенко са, меко казано, само на думи. Тази заплаха на Минск обаче помогна за повишаване на цената на руския експортен газ. Не беше трудно да се предвиди реакцията на редовия европеец, както и на компаниите, за които газът е не само енергиен носител, но и суровина. Поради това бяха достатъчно предвидими реакциите на европейските правителства и лидерите на общественото мнение.
Казано с две думи – тежката вътрешна ситуация и международната изолация могат да подтикнат Лукашенко да се опита да тушира своите трудности като използва разрастването на локален конфликт със съседните му държави. Такъв конфликт би поставил Русия пред тежък избор – да подкрепи Минск или, както ще бъде представено в СМИ, „позорно да го изостави“.
От друга страна в Украйна също се очертава тежка икономическа и политическа зима за Зеленски и неговия екип. Там все повече са признаците (особено след Афганистан) за нарастващи в нея опасения, че може да бъде повторен грузинския сценарий от 2008 г., когато САЩ не помогнаха на авантюрата на Саакашвили. Т.е. че въпросът за Донбас може да бъде решен от Русия и САЩ „зад гърба“ на Киев. Това дава импулс и усилва желанието на определени кръгове в Украйна да решат проблемите с Донбас и Крим, „както Алиев реши проблема с Нагорни Карабах“.
Ако обобщим – рязко нарасна опасността сателитите на Русия и САЩ (според западната терминология „проксита“, а според руската „лимитрофи“), респективно Беларус и Украйна да се опитат да използват военна сила за решаване на собствените си проблеми, без за това да имат санкция от покровителите им.
Именно в това се състои опасността от сегашното повишено напрежение на североизток от България, тъй като голяма част от съществуващите досега между Вашингтон и Москва канали и инструменти за деескалация на подобни рискови ситуации вече не работят. А в двете ядрени суперсили са наясно с максимата на Римската империя: „Избирайки позора между войната и позора, в крайна сметка получаваш и двете“.
Vae victis!