Непредсказуемостта е сред силните оръжия на Русия на Путин. През последните 30 години след разпада на СССР Западът отвикна да воюва, а Русия не. И ако се наложи тя отново ще воюва, пише руският писател Виктор Ерофеев.
Когато се ражда нова Русия, бившите републики в състава на СССР тръгват в различни посоки, а тя, голямата, остава на картата като наследничка на Съветския съюз. Днес една пета от младите хора в Русия дори не знаят какво е СССР или пък се съмняват в значението на тази дума.
След като знаем какво беше СССР: една тоталитарна супердържава с безумни имперски амбиции, комунистическа глобална утопия, с бедно население, което нито има свобода, нито салам, може би все пак не е лошо да забравим за еднопартийното, Гулаг-минало? Във Франция, например, в края на 1950-те години младите хора вече не са знаели кой е Хитлер.
Но има две големи разлики. Франция се връща към демокрацията и бърза да изтрие от делничната си памет неволите на окупацията. В Русия историческата безпаметност се изкушава да се върне към славната история, каквато никога не е имало. Стига да бъде разкрасена. И отново ще заживеем в свръхдържава, всички ще се страхуват от нас и ще ни уважават, а ние няма да се страхуваме от никого.
Фантастичните години на разкрепостяването
В началото на 1990-те години Русия първо се впуска да бяга от съветското си минало, но някак се заплита в полите си, пада и получава сътресение на мозъка. От една страна е терапията на лечителите-демократи, които се впускат да ѝ прилагат различни европейски процедури, като пазарната икономика и многопартийността. От друга страна много бързо се появяват национал-комунистическите лекари с носталгия към СССР. Дори президентът Елцин не знае какво да прави с връхлетялата страната свобода и се колебае между двете групировки. Той плаща за това със здравето си, а страната получава втората чеченска война, разстрела на просъветския парламент през 1993-а година и т.н.
Като свидетел на тези времена мога да кажа, че наред с другото това бяха фантастични години на разкрепостяване на нашата култура – когато най-накрая можеше да се прочете всичко – от Набоков, до „Архипелаг ГУЛАГ“. Можеха да се гледат куп забранени дотогава филми. Страната се отвори – мечтата на хората да могат да пътуват по света се сбъдна, празните магазини започнаха да се пълнят със стоки. Това наистина беше време на надежди!
Но то беше и празник за бандитите. Отслабената държава не се справяше с тяхната паралелна власт над страната.
И точно в този момент властта се обърна към организацията, която все така си оставаше на мястото. Въпреки важните държавни промени, КГБ – под новата маска ФСБ – си оставаше на същите позиции и се предложи на демократичните власти. Така се роди президентът Путин. Болният, безпомощен и наплашен Елцин видя в него надежден наследник, който да го спаси заедно със семейството му и от мизерия, и от затвор.
Това, което трябва да се признае на Путин, е, че успя да преобърне страната и да ѝ предложи нов път. И по-точно – как да стане, след като Русия беше паднала на колене. Не мисля, че въпреки всички неуредици от 1990-те години Русия е била на колене пред Запада или е пълзяла. Страната можеше и бе длъжна да отвори наново прозорец към Европа и да стане пълноценна демократична държава. Но не стигнаха нито силите, нито ума, нито народното желание.
Ставането на Русия от позицията „на колене“ не беше нищо повече от пропаганден лозунг. Първоначално тя като че ли искаше да догони и да задмине Португалия по жизнено равнище – като един вид социалистическо съревнование с капиталистическа цел. Но не стана – и дотам. Затова пък страната започна да се пали от военни лозунги, призиви за защита на излъганата от Запада родина, останала без съветските републики, някои от които дори станаха част от НАТО.
Русия – страна-крепост
Политическата дезориентация на масите и съобразената с менталността на населението усърдна работа на федералните канали за защита на родината изиграха своята роля. Без да става от позицията „на колене“, Русия се насочи към характерния за нея самодържавен модел на страна-крепост. Крепост, в която всичко ненужно може да бъде скрито, а нужното да бъде изписано по стените – да е пред очите на враговете.
Западът, разбира се, не съобрази веднага накъде е тръгнала Русия. Путин изигра Запада. На него просто му провървя – всичко се нареждаше по негова заповед. Даже световните цени на нефта и газа бяха в негова услуга.
Какви са постиженията на Русия, откакто тръгна по новия път на страна-крепост? Никак не са малки – тя стана непредсказуема. Западните ѝ партньори се объркаха. Какво ли още би могло да се очаква от нея? Как какво?! През 2014-а година стана факт основното събитие от периода на Путин – Крим бе взет, при това без бой. За радост на много от кримските жители и напук на международните споразумения. Победа! Народът ликуваше и танцуваше. Западът потръпна, но беше късно. А и не потръпна особено. Следващата стъпка бе Киев да бъде превърнат във враг и да бъде принуден да спазва мирните споразумения от Минск, за да се понамалят кръвопролитията в Донбас. Още една победа!
Иначе нашата красива страна така и не се изправи: бедността е навсякъде. Разбира се, всичко това би могло да се обясни с коронавируса, което е удобно – той няма да свърши утре. Разбира се, в това отношение държавата се поразмина с уверенията: народът не иска да се ваксинира, ключът на доверието към сърцата на ядрения електорат така и не бе намерен. Но властта и не се постара особено.
Западът се отучи да воюва
Да се върнем към непредсказуемостта. Това е сериозно оръжие. На Запада му треперят коленете – той се е отучил да воюва. А ние не сме. Това е основният ни коз от тези 30 години след разпада на СССР. Страната не иска да воюва, но ако трябва – ще го направи. И още как! С пълна сила.
Виктор Ерофеев е един от най-известните съвременни руски писатели. Той е още литературовед и телевизионен водещ, кавалер на френския Орден на почетния легион.
* Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.