В историята, предназначена за широка обществена употреба, съществуват фигури, които са обект на всеобщо съгласие относно значимостта им. Тези личности са смятани за неприкосновени, обществото им е отредило дни за възпоменание, на тях са именувани улици и площади, а на посветените на тях места политици държат ежегодни речи, полагайки своето време и обществения проект, който представляват, до идеала на някогашното. Съдържанието на тези изяви е познато, но въпреки това мнозина го възприемат като неотменна необходимост, като задължително повтаряща се почит, подобна на религиозно четене.
Образът на Васил Левски
Всички социални групи ги използват за свои емблеми. За националистите те са бранители на националната кауза: чистата и свята република на Васил Левски за тях е сигурен знак за етническа чистота и легитимация на агресивни планове относно малцинствата, бежанците и изобщо всички различни. За либералите водещо е понятието „република“ - гражданска общност, в която всеки неин член допринася за общото благо по мярата на способностите и таланта си, без оглед на разликите по етническа принадлежност, цвят на кожата, сексуална ориентация и други. Социалистите пък смятат готвеното от него въстание за предтеча на Деветосептемврийския преврат, мислен от тях като бунт на угнетените срещу техните мъчители.
На тези личности значими усилия посвещава и изкуството. Да намерим художник, който никога не е изобразявал най-високите авторитети на нацията, е далеч по-мъчна задача, отколкото да открием множеството, които са го правили. Биографиите им са основа за стихове, разкази, романи, музикални произведения, сериали, филми, като всяко поколение създава свои образи на националните герои: такива, каквито пасват на господстващите естетически и идеологически проекти. Употребяват ги дори почитателите на спортни клубове.
Иначе казано: дали Левски ще приеме образа на предшественик на комунистите в тяхната визия за историята, дали негови думи ще бъдат част от лозунгите на крайнодесните по време на „Луковмарш“ - фигурата му във всички случаи остава на върха на националния пантеон. Македонският му еквивалент е Гоце Делчев - фундамент на държавотворния разказ за македонската история, заемащ най-високото място в йерархията на героите на нацията. Подобно на Левски, той създава революционна организация вътре в самата област Македония с ясната цел да отхвърли османското владичество, мислено в понятията свобода-робство.
На равнището на популярното схващане за историята животът в пълна святост и без грях е възможен. Ето защо за обстоятелството, че Апостолът е извършил поне две убийства, не само че не се говори, но и повече: споделящите тези детайли често пъти са обвинявани в предателство към нацията. Лицата, представляващи въплъщение на ценностите на общността, в популярното съзнание няма как да са убийци. Публичните очаквания са техните образи да бъдат монолитни, подобно на паметниците им. Левски е убил свещеника Паисий в Орхание (днешен Ботевград) в самото начало на кариерата си като революционер. Години по-късно, прониквайки в къщата на Денчо Халача - заможен човек, отказал да даде дарение за революционната борба, създателят на Вътрешната революционна организация (ВРО) убива млад българин, работещ за господаря си, за да не бъде свидетел на влизането с взлом и обира.
Идентичността на Гоце Делчев
Сходен е сюжетът с етническата идентичност на Гоце Делчев. Всички знаем, че той е роден в българско семейство в Кукуш, учил е в училище на български униати и в прогимназия, поддържана от Екзархията. Завършил е българската мъжка гимназия в Солун и дори е постъпил във военното училище в София, откъдето е изключен заради разкрит политически ангажимент към лявата кауза. Между 1894 и 1896 г. преподава български език в училището в Щип, също елемент от учебната мрежа на Българската екзархия.
Независимо от етническия си произход и декларираната си националност, Делчев се бори за свободата на Македония. Той създава вътрешната революционна организация, осъществена на македонски терен по концепция, сродна с тази на ВРО на Левски, който на свой ред се възползва от опита на сходните дейци и процеси в Европа. В известните на науката негови текстове Гоце Делчев не оставя съмнение относно политическия си замисъл - автономия за Македония според записаното в Берлинския договор. Липсва дори намек в посока обединение на областта с България. Тук напомням, че сценарият на Съединението между Княжество България и Източна Румелия се състои благодарение най-вече на изгодното за каузата разположение на силите в международен план. Противоречията на Стария континент предоставят шанс, от който правителството на Петко Каравелов се възползва, но всички Велики сили дават да се разбере, че повторение на случилата се едностранна ревизия на международен акт е невъзможно. Ето защо приписването на съединистки идеи на Гоце Делчев не отговаря на историческите извори и на политическата логика.
Подобно на емблемата на българската битка за свобода, и той загива трагично. В опита да прекъсне едно от трасетата за бързо прехвърляне на османски войски в Македония той и четата му повреждат един от мостовете по железния път между Солун и Одрин. В резултат бдителността на местните османски сили е значително повишена. На 3 май 1903 г. Гоце и четата му са обградени в село Баница. По ирония на съдбата силите на противника се командват от негов добър познат и съученик. На 4 май революционерът пада убит.
В учебника по предмета „Општество“, валиден за 5-и клас в Република Северна Македония, името на Гоце Делчев се появява още на стр. 11. Тук да припомним, че и в България в средния образователен курс дисциплината, която навично назоваваме история, се подвизава под названието „Човек и общество“. Две страници по-нататък той е определен като най-големия македонски революционер. Наречен е още „македонски великан“. Макар наред с него за бащи на македонската нация да са приети и Даме Груев, Питу Гули и Яне Сандански, името на Делчев е с най-многобройни позовавания. Няма съмнение, че именно той е лицето на македонския национален исторически разказ.
По всичко личи, че той е българин по произход, но македонец по политическа ориентация. Подобна фигура е съвършено възможна и историята дава куп примери за това. Вуйчото на Раковски - Георги Мамарчев - е капитан от руската армия, участвал в сраженията срещу Наполеон и в Руско-турската война от 1828-1829 година. Левски е част от Първата българска легия и се бие на сръбска страна.
Възможният консенсус
Разграничението между етническата идентичност и политическата ориентация се приема от утвърдените македонски историци. Проф. Драги Георгиев например, съпредседател на смесената българо-македонска комисия по историческите и образователни въпроси, заявява ясно, че българската етничност на Гоце Делчев, заявена от самия него в писмата му, няма как да бъде пренебрегната.
Признаването на многослойната идентичност като научен инструмент изглежда неизбежно, ако търсим решение на кризата в отношенията между България и Северна Македония. Подобен консенсус не би бил безпринципно съглашение против националния интерес, а стъпка в посока на академичната логика, затваряща част от възможностите за пропагандна употреба на миналото. Решим ли се на такъв ход, това би отворило поредица въпроси, отнасящи се до начина, по който разказваме българската история. Дали не е време да очовечим националните си герои и да включим в учебника и разказа за терора, който е неизменна част от всяка революция? Да признаем ли, че многоплановостта на образа на Левски няма да наруши светостта му, но със сигурност ще допринесе за употребата на историята като средство за създаване на критично мислещи граждани?
Автор: Димитър Атанасов