В съвременна Европа, във връзка със събитията в някои прибалтийски страни членове на ЕС, и най-вече в Украйна, отново стана актуален въпросът за наличието на съвременен фашизъм. Да, фашизъм, но не в неговите стари параметри и външна форма. Ясно се очертават три обществени, политически и информационни групи отношения:
1/. Отричане на наличието на прояви и развитие на неофашистки движения и политики, отричане на съвременен фашизъм и нацизъм в Украйна, както това правят френските (Макрон) и немските (Шолц) дейци и почти всички брюкселски бюрократи;
2/. Безразличие, отношение на незабелязване, че нещо има, че нещо профашистко става в Европа, само отделни политици, експерти и журналисти виждат само някои профашистки прояви;
3/. Критика, политическо и морално осъждане на неофашистките прояви и политики, предимно сред руски и източноевропейски политици от по-старото поколение, добре познаващо и знаещо за фашизма и неговата същност.
Спорът за наличието на украински неофашизъм особено се засили след профашисткият преврат (2013 г.) в Украйна, дезинформационно наричан „майдан“ или „Евромайдан“. В българските средства за масова дезинформация, подобно на европейските и американските, няма дори и намек за съществуването на неофашистката опасност в Европа и специално в Украйна. Дори българският Майдановец (прякор в Интернет) – пръв от министрите в ЕС с присъствието си в Киев узакони извършеният профашистки преврат. На общоевропейско равнище се избягва дори споменаването на думата украински фашизъм, нацизъм. Този подход наподобява поведението на щрауса със зариването на главата в пясъка. А има ли фашистки прояви в Украйна и Прибалтика? Националистическите изблици там носят ли белезите на фашизъм? Ето на тези въпроси всеки грамотен и обществено ориентиран човек трябва да може да си отговори сам.
Отговорът може и трябва да се намери чрез методите на сравнение и на аналогия на съвременните политически идеологии и практики в Украйна и някои от прибалтийските държави с тези от фашисткото минало, с характерните съдържателни белези на класическия фашизъм, независимо от сегашния външен образ и форма. Фашизъм и фашистки прояви е имало и има в множество европейски страни. Но във всяка от тях той има своя специфика на идеологията и практиката. Фашизмът като идеология се заражда във Франция, но като идеология и масово движение се развива и реализира най-напред в Италия. Самата дума фашизъм е с италиански произход и е въведена в употреба от Бенито Мусолини. Той я използва в качеството на символ на неговото движение с древноримските фасции – свързано снопче от пръти с брадва в средата. Свързаните пръти изразявали, според Мусолини, единството на народа, а брадвата – ръководството.
Фашизмът е идеология, но той е и организирано движение и практика чрез държавната власт. Не е нормално да се съди дали има нацизъм и фашизъм само по думите и документите на отделните движения и организации, а предимно по реалните практически действия. Това, че липсва думата фашизъм и национал-социализъм, а има само свръхнационал-патриотични послания и други общи думи не означава, че не е имало масови убийства, етнически геноцид, терор и масово насилие. Основополагащите идеи на фашизма са антидемократични (против либералната политическа демокрация) и антикомунистически. Сред учените философи, политолози, социолози и други всякакви други -лози няма единно мнение и трактовка на основните съдържателни елементи на фашистката идеология. Според моя авторски прочит, основните съдържателни елементи и характеристики на фашизма са:
Първо. Краен национализъм, разбирането, че съществува „чиста“ нация, която по своите присъщи само на нея черти и култура превъзхожда всички другите нации. Тази нация е „велика“, когато е единна, господства над другите нации. Загубата на „чистотата“ на нацията води до трудности в развитието ѝ. Главна обществена ценност при фашизма става националното, приоритетният национален интерес, който силно доминира над всички други човешки интереси (класови, съсловни, групови, материално-икономически, духовно-културни и т.н.), ценности и потребности. При него няма общочовешки ценности, няма хуманизъм, социална справедливост, съпричастност и солидарност, помощ и т.н. Фашистката идеология установява свой особен национален нравствен кодекс, който може и да е писан, но може и да не е писан и одобрен от някаква фашистка инстанция.
В съвременна Украйна това с особена сила се отнася за нравствените оценки на историческото миналото. В тази братска славянска страна има за съжаление реставрация на фашизма, в нови условия, с нови методи, но със старата идейна закваска на укрофашистите на Бандера и Шушкевич, от времето на Втората световна война. Оказа, че за съвременните украинските свръхнационалисти дълбоко нравствено е да се величаят идеолозите и практиката на съратниците на фашистка Германия като Бандера, Шушкевич и т.н., на присъщия на организациите на фашистката УПА ((укр. Українська повстанська армія) терористични и насилнически методи на политическо и военно действие. Това на украинска земя е съчетано с отричане на борбата срещу фашизма, принизяване на ролята на Съветския съюз и най-вече е подплатено с русофобска омраза и насилие срещу русите. И в Украйна се започна масово обругаване и унищожаване на паметниците за борбата с фашизма, на хората воювали за победата над фашизма. В Украйна в едно се сляха русобофска омраза и антикомунизъм, въведени като главната политическа линия на поведение на политици и държавници.
Същностен белег на съвременния украински неофашизъм е пренаписване на историята от ултранационалистическа украинска гледна точка. Подобни процеси има и в прибалтийските страни с маршовете на наследниците на фашистките СС дивизии, с Луков марш в България, с антиемигрантските погроми на Алтернатива за Германия, движенията скинхедс и т.н. Реабилитацията на помагачите на Хитлер е най-голямото доказателство за въвеждане на нов нравствен фашистки кодекс в съвременна Украйна. Използват се и нови методи – събаряне на паметници, промяна на имена на селища (името на маршал Ватутин бе заменено с това на откровения фашист Бандера), предприятия, училища и т.н., всякакви символи на бившата съветска власт, сякаш Украйна не е била част от Съветския съюз. И това е проява не само на откровен нацизъм, но и е съчетано с същностният за фашизма антикомунизъм. Отмяната на празнуването на победата над фашизма е най-вярната оценка за фашисткия характер на съвременната украинска власт. Но подобно значение то има и в другите източноевропейски страни, включително и в България. Сега в Украйна съвсем не е случайно, че т.нар. нацбатальони носят открито фашистки символи и използват открито фашистки ритуали. Съвсем не са случайни неофашистките факелни шествия в Украйна. Новото в нравствения кодекс на украинските неонацисти е заместването на величаенето на немския фашизъм с американския хегемонизъм.
Второ. Насаждането на омраза към другите нации. Политиката на пренебрежително отношение към тях и дори към унищожение. На тази основа се развива идеята за йерарахия на расите и омразата и преследването на евреите, циганите и славяните, руснаците, сърбите (хърватските ножове наречени „сърбосеки“), стремежът те да бъдат унищожени или поне поробени. В резултат на това в хитлеристка Германия бяха унищожени милиони хора – почти изцяло евреи, славяни (руснаци, сърби, белоруси) и цигани. Същността на черта на идеологията на фашизма е налагането на възгледа за особената мисия на „избрания народ“ (по Ницше) в национален, а и в международен план чрез участие в международни съюзи, пактове и оси. Засилването на национализма навремето доведе до формирането на Тройната ос Рим-Берлин-Токио и присъединилите се към нея Румъния, Унгария, България, Словакия и Хърватия.
В нравствения кодекс на съвременния неофашизъм важно и водещо място има ксенофобията към другите етноси. В съвременна Украйна такава идеология набра скорост в отношенията почти изключително към рускоезичното население на страната. Това най-рязко се изрази на Майдана, а и след него, в политическата антируска насоченост на средства за информация, политическите идеи и изяви. „Който не скача е москал“ – е само един бегъл принцип на разграничаване и подигравателно отношение към руското население на Украйна. Такова значение има словесното – „русняка“. Нещо повече – „Москаляку на гилляку!“, „Москаля на сук!“, т.е. „Московците на бесилото“. Подобни изрази и отношението към руснаците е и определянето им като към „ватници“, „недочеловеци“, „колоради“ и т.н. Това е отношението на украинските нацисти, на дейците на „Десен сектор“, „Баткивщина“ и др. В редица случаи омразата и преследването са вплетени в приеманите от Украинската Дума, а и от парламентите на прибалтийските република и става законова форма за преследване на расов, етнически, духовно-културен признак. Приетите в Украйна ксенофобски и русофобски закони потвърждават нацизма на властващите в тази страна.
В Европа, в съвременните условия, има някои нови моменти, маскиращи неофашисткия характер на властта. Сега в повечето западноевропейски страни борбата за „чистотата“ на нацията се съсредоточава, се превръща само в борба с мигрантите от други страни, в антиемигрантски движения и послания. В миналото на фашизма външнополитическата агресия бе под мотото на борбата за необходимото „жизнено пространство“, което не достига за развитието на „чистата“ нация, на „избрания“ народ, за реализация на политиката на Бисмарк за поход на изток (Драх нах Остен), на Хаусфоферовите геополитически идеи. Сега идеята за „жизненото пространство“ за развитието на националистическа Украйна се свързва не само и не толкова с външна териториална агресия към съседните страни, а предимно към Русия. Това става с твърдението, че Ростовска област и земите северно от Кавказ са исторически украински земи. През последните осем години фашистката идея за „жизненото пространство“ се трансформира в идеята и политическия стремеж да се украинизират всички други етноси и най-вече да се обезлюди, заеманото от други етноси географско пространство в самата Украйна. Това става чрез политико-военните средства, за избиване на огромен брой руснаци (т.е. „недочеловеци“ и „ватници“) – около 15 000 в Донбас, а голяма група руснаци (около 2.5 млн.) да бъдат принудени да напуснат своите родни места, населени от техните деди преди повече от 200 години, за да се освободи „жизненото пространство“ на „великия“ новоучреден украински народ. Тази политика на обезлюдяване на населени с други етноси територии в Украйна по същество е израз на неофашистка политика на геноцид, не чрез газовите камери на хитлеристка Германия, а чрез авиационни бомбардировки, ракети, гаубични снаряди, мини, всяване на шок и ужас и т.н.
Използва се и методът на хитлеристките окупатори на съветските земи (включително днешните украински) през 1941-1944 г. на изгорената (опустошената, изпепелената и разрушената) земя. Тава се извършва в Донбас чрез унищожаването на руското население пряко, физически, чрез неговото прогонване в емиграция от страха за живота, целенасоченото унищожаване на детски градини, училища и болници, битовата инфраструктура – електроснабдяване, топлоподаване, газоподаване, водоснабдяване, чрез разрушаване на пътни съоръжения, предимно мостове, взривяване на мини (рудници), фабрики, заводи и т.н.
Третият актуализиран подход на фашисткото действие е изготвяне и публикуване в Интернет сайтове на списъци на лица, които могат да бъдат унищожавани, застрашавани, сплашвани и в крайна сметка прогонвани „колорадите“, „русняка“, „москалите“ и т.н. В интернет има посочени домашният им адрес, телефон, снимка и т.н. и остава на инициативните нацисти набелязания да го „отстрелят“.
Най-зловещият фашистки метод, използван от хитлеристите в окупираните съветски земи и сега от украинските нацисти от специализираните батальони и чуждестранните наемници е използването на деца, жени и старци като жив щит срещу донбаските милиции, а сега и срещу руските войски. Човешкият живот на безпомощният, на невъоръженият младенец, майка, старец и баба не струват и пет копейки в очите на съвременните нацисти. Хитлеристите в Украйна при сраженията с партизаните и поделенията на Червената армия в полето, на открито се прикриват с веригата деца, жени и старци. Така те се сражават срещу редовните части на Червената армия, но и срещу множеството различни партизански отряди и включително и тези на Сидор Ковпак (укр. Сiдор Артемевич Ковпак; 1887-1967) на украинска територия. Сегашните украински ултранационалисти (фашисти, нацисти) не се сражават в открито поле, а използват гъстонаселените жилищни блокове в градовете. В тях те инсталират своите смъртоносни оръжия, не допускат евакуацията на малки деца, жени, старци.
Трето. Главна цел на укрофашизма е засилване на украинската нация, превръщането ѝ в господстваща нация чрез овладяване на държавната власт, използване властта за терор над всички другояче мислещи хора, за премахване и унищожаване на политическите противници, за потискане на „малоценните“ народности и геноцид, т.е. тяхното унищожаване и прогонване от родните им територии. Засилването на ролята на украинската народност е същностен белег на проявите на съвременния украински неофашизъм. Това става чрез изкуственото налагане на един единствен държавен официален език, независимо от това, че в тази държава по-голямата част от населението има други майчини езици и предимно руски език. Преди обявяването на независимостта на Украйна през 1991 г. всички на тази територия бяха един народ – съветски и говореха официално на един език – руски. Насилствената украинизация премина през задължително изучаване и ползване на украински език, решително намаляване на броя на училищата, в които се преподава на руски и други местни езици, въвеждане на украинската именна система, принизяване ролята на православната църква, забрана за излъчване на руски радио и телевизионни програми.
За „засилването“ на украинската нация е непременно необходим враг, който да сплоти редиците на колебаещите в своята етническа идентичност граждани на Украйна. И съвсем естествено този враг са русите, не руското правителство, а русите като етнос и руската нация. И това дори е част от държавни украински документи.
Четвърто. Отказ от демокрацията, нейното разглеждане като средство за разединение на народа, и необходимост от налагане на ред и порядък в обществото. Един от идеолозите на фашизма дословно развива тази теза: „…може да се управлява покрай и против всякаква либерална идеология … Хората се умориха от свободата … има други думи, предизвикващи обаяние, които са по-величествени: ред, йерархия, дисциплина“ (Н. Устрялов). В Украйна като символ на подобни действия за „ред, йерархия и дисциплина“ са действията на „Десен сектор“, нацистките батальони „Азов“, „Айдар“, „SS мечки“ и др. Това е отказ от демокрация в полза на диктатура. Сега в Украйна отказът от демокрацията се осъществява чрез няколко действия. Най-силното от тях е убийство без съд и присъда на активистите в Донецката и Луганската области, участвали в подготовката и провеждането на референдума за независимост от Украйна, разстрела на мирни жители, включително деца, жени, старци, на хора без оръжие, чрез гаубици, системите за залпов огън и т.н. А напоследък и дори на преговарящите от името на украинското правителство с Русия. Участниците в демократичната форма на управление, формирана чрез народен референдум, са просто измъчвани и убивани на територията на Източна Украйна. Вторият подход са масовите арести и задържания на хора с друго мнение за управлението на страната. Само в Харков през 2014 г. това са над 1000 души, които седят без съд и присъда в затвора. В Одеса почти 100 души, които протестират са изгорени живи или отровени в дома на профсъюзите.
Всичко това недвусмислено показва, че в Украйна има отказ от демокрацията. Проведените избори за президент в условията на гражданска война, засилена военна мобилизация и формиране на страх само прикриват липсата на демокрация. Забраната на комунистическата идеология и на Комунистическата партия е най-прекият аналог с диктатура във фашистка Германия. Подобен характер имат т.нар. лустрации на хора участвали в управлението по време на друга политическа партия – „Демократическа партия на регионите“. Подобен неофашистки характер има украинското „изобретение“ опозиционни депутати и журналисти да бъда унижавани чрез хвърлянето им в кофите за боклук. Провежданите избори за президент и Украинска дума са само декоративен демократичен параван, зад който надничат украинските олигарси (Коломойски, Порошенко и др.) и интересите на САЩ.
Пето. Пълно подчиняване на държавата и тотален контрол над личността, на свободата на кореспонденция, на общуване, на придвижване и т.н. създаване на специализирани места за изолиране и унищожаване на различно мислещите хора (Освиенцим, Бухенвалд, Треблинка и др), на хората от друга народност, раса и религия. Държавата има право да убива без съд и присъда, само по командата на някакъв офицер. Да си спомним Лидице, Бабий яр, Ястребино и много други. Фашистката държава има право и може по своя преценка да прави всичко, дори да отнема живот и лично частно имущество. При фашизма държавата се превръща в главен орган на фашисткия терор. Държавата е псевдодемократично устроена, има си парламент, Правителство и т.н.
Нещата в Украйна се повтарят като гротеска. Украинската Рада може да приема всякакви закони за репресия срещу гражданите. Държавата може да провежда т.нар. антитерористични акция (АТО), които са абсолютен терор. Това е акция на поголовно избиване на мирни граждани на своята държава, дори на престарели хора и бебенца, поголовни унищожаване на инфраструктура и предприятия, произволно отнемане на социални права (пенсии др.) и т.н. Украинската Рада предвижда със закон отпращане на различно мислещи в специални лагери (интерниране), отчуждаване на имуществото на гражданите, въвеждане на задължителна трудова повинност за трудоспособните хора. И нещо „свръх демократично“ – никой не може да иска и отпраща в оставка Правителството, да избира нов Президент и т.н. Подобно на фашизма в Италия, Германия, Унгария, Румъния и България (преди и по време на Втората световна война) фашистката идеология и политика напълно подчинява съдебната система и тя става пълен придатък на фашистките действия. Е, в Украйна не само не са разкрити убийците от Майдана, не са разкрити убийците от Одеса, но и никой от съдебната система няма намерение да ги разкрива и преследва. Нещо повече, пострадалите от терор не могат да получат защита и справедливост не само от украинския съд, но и от Европейския съд за правата на човека. В този международен съд жители от Донбаска и Луганска народна република са подали над 5000 жалби срещу украинските военни насилия и жестокости срещу мирно население, но нито една от тях не е разгледана. Поставя се въпросът: Европейският съд за правата на човека защитава ли пострадалите хора от терор и насилие или прикрива и защитава фашизоидните действия на украински военни? А защо безотговорността на ЕСПЧ не стои на вниманието ва Европарламента?
Шесто. Тотално идеологическо въздействие върху населението на страната чрез пълно овладяване на средствата за масова информация, използване на социална демагогия за „интересите на нацията“, насаждане на русофобия, овладяване на масови организации и движения или създаване на нови такива. Особен привкус има фашистката демагогия в стила на непрекъснато натрапване само на манипулирана, единствено вярната, на „правилната“ политическа информация и оценка на събитията, и голословно отричане на „вредната“, „грешната“ позиция и практика (с едностранно използване на верни и в повечето случаи на измислени факти). За фашистката диктатура навсякъде по света е характерен подхода на пълно информационно затъмнение за другите политически и идейни позиции, липсата на достъп до медиите на инакомислещите хора. Този подход сега е наложен не само в Украйна, но и в Прибалтика, в Полша, Румъния и България и други бивши социалистически страни. Но в това, в което сегашната украинска власт се отличава е убийство на журналисти не само в Донбас, но и на улиците на Киев, масовото „самоубиване“ на видни представители на бившите управляващи и най-вече превръщането на журналистите и културните деятели в послушници и агитатори на свръхнационализма (нацизма).
В съвременни условия насаждането на русофобия премина всякакви граници. В Украйна се разви особен процес на дерусификация – премахване отвсякъде на всичко руско – култура, филми, музика, театър, художествена литература, традиции, обичаи и т.н. За съжаление това уродливо укрофашистко русофобско действие премина и международните граници и все повече се пренася в Европа. Четем различни съобщения, които разумният човек не може по никой начин да възприеме. Украински съд е разпоредил задочен арест на известния руски естраден певец Олег Газманов. Украинците обявяват за международно издирване на световно известният руски филмов режисьор Никита Михалков. Укрофашисткият антирусизъм засегна и световноизвестните руски писатели от XIX век. В Милано бе забранено изнасянето на лекции за Фьодор Достоевски, вероятно италианските образователни власти го считат за помагач на „руския тиран“ Путин! Дори бе забранено и дървото на Тургенев. Дъбът от дома на майката на писателя Иван Тургенев в Орел е изключен от участие в международния конкурс „Европейско дърво на годината“ през 2022 г.
Седмо. Политическа диктатура, забрана на разпространяването, проповядването на други политически идеи и ценности, освен свръхнационализма и фашизма, забрана на други политически партии и движения или тяхното подчиняване на ултранационалистическата политика и практика. Тоталитаризъм и милитаризъм в управлението на всичко на територията на държавата. Е, тук все още украинският фашизъм буксува и не може да се доближи до оригиналите, но се е запътил, чрез унищожаване на партията на регионите и Комунистическата партия. Но вече има нов съдържателен модел на еднопартийно управление – чрез две паралелни еднотипни партии, които прокарват една и съща политика. В полза на двупартиен профашистки модел на управление за Украйна е и липсата все още на изявен харизматичен фашизоиден лидер, който да обедини всички профашистки и националистически партии и движения.
Политическата профашистка диктатура в Украйна се реализира и чрез наличието на самостоятелни, извън армията и полицията, въоръжени отряди (паравоенни формирования от типа на черноризците в Италия и кафяворизците в Германия). Те се използват за смачкване каквато и да е съпротива, за всяване на страх и ужас у инакомислещите жители на Украйна. Такива паравоенни образувания има в историята и на България – т.нар. шпицкоманди. В Украйна има по-голямо разнообразие Нещо повече, подобно на фашистка Италия и нацистка Германия има формиране на култ към използване на силата, включително и военната и полицейската сила както вътре в страната, така и при решаване на международни спорове. Батальоните от типа „Азов“, „Айдар“ и т.н. не се съобразяват с никакви международни договорености, с указания от страна на военното командване и т.н. Изпълзяха и анонимни убийци на интелигенцията, подобно на убийството на поета Гео Милев в България. Само, че в Украйна това е писателят Олес Бузина. И нещо ново – привличане към активна подкрепа и брутални действия срещу инакомислещите чрез използване на платените футболни агитки, обилно финансирани от украинския олигархат. Те са оръжие на украинските олигарси, участници в протестите на Майдана и в масовите убийства в Одеса и др.
Главното средство за утвърждаване и удържане на власт на фашизоидните елементи в Украйна е насаждането на страх. Страх от безработица и лустриране, страх от пряко убиване, страх от мъчения и задържане произволно и продължително време без обвинения в арестите и затворите, страх от принудителна военна мобилизация и изпращане на фронта, страх от изпращане в лагерите, страх за бъдещето на семейството, на децата, страх дори да напишеш истината в интернет-мрежата (за невнимателно написана дума можеш да попаднеш дори в затвора) и т.н. Само страхът, целево налаган и формиран, задържа за сега украинските народи – украинци, руснаци, румънци, поляци, унгарци, българи, татари и т.н. от свалянето на дошлата на власт фашистка хунта. Но вероятно украинските неофашисти не си дават ясната сметка, че страхът на народите е само до време.
Факторите за развитието на съвременния неофашизъм общо и конкретно в Украйна са няколко. И в миналото, и сега, фашистката идеология се основава на монистическите възгледи за някакви фундаментални и всеобхватни истини за света и хората, опростенческо обяснение на събитията и действията, на основата на две крайни оценъчни позиции – „добро“ и „лошо“, без всякакви нюанси. Подходът – нашето, украинското е само добро, а чуждото и предимно руското, е само лошо, е същностен белег на национал-социализма в съвременна Украйна. Доброто е тотално доминиране на „националния, на всенародния интерес“, всеобхватно и пълно единство на нацията за реализацията на утранационалистическите цели. Всичко останало е лошо, чуждо и трябва да бъде отстранявано и преследвано.
Почвата за развитието на фашизма в отделните страни е различна, но факторите, подпомагащи развитието му са само няколко.
Първият от тях е задълбочаването на социалните проблеми, масовото обедняване на хората, несигурността и страхът за бъдещето. Това е най-благоприятната социална среда за възникване и развитие на фашистките идеологии, движения, политики и управления. На тази почва се възраждат и неофашистките движения в бившите социалистически страни от Източна Европа. Събарянето на социализма, бе съпроводено с разрушаване на естествените икономически връзки между страните от бившия СИВ, нахлуване на техния пазар на западни и източни стоки, внедряването на неолибералните принципи в икономиката, които доведоха да разрушаването на икономическата база на обществото, изкуственото разделение на обществото чрез създаването нови капиталисти, формиране на обстановка, в която огромната маса от хората загубиха своите работни места и своята социална стабилност, обезвериха се за бъдещето си.
Вторият фактор за възникване и развитие на фашизма е националното унижение на народите на Германия, Италия, Австрия, Унгария, България и други страни от несправедливите международни договори, наложени от страната на държавите победителки в Първата световна война. Неофашизмът в Източна Европа сега се възражда не само поради неудовлетворението от разгрома на социалната система в Източна Европа, бедността и мизерията, но и останките и наслоенията от историческото минало, които формират определени етнофобски настроения като тези в Естония, Литва, Латвия, Полша и Западна Украйна. Тези етнофобски настроения в Източна Европа бързо бяха премоделирани под външно влияние в краен, радикален национализъм (нацизъм) и специфичната за политиците на съвременна Европа русофобия. В Украйна сега да си патриот се възприема като да си задължително русофоб, независимо дали си от някакъв друг етнос.
Третият фактор, специфичен за XXI век, е външното политическо влияние и стимулиране на фашистките движения. Това се реализира сега пряко от САЩ и Великобритания, както и ръчно управляваните от тях „велики“ сили като Германия и Франция. В борбата за отстояването на своето досегашно световно господство САЩ и Колективния Запад използват множество идеологически, политически, икономически и военни средства. В идеологически план доминиращ е неолиберализма, който използва като оръжие комунистофобията и русофобията. Чрез тях искат да изолират от международното поле Русия и Китай и да продължат безразделното си световно господство. Европейските политически лидери се превърнаха в активен помощник и изпълнител на тази политика на САЩ. Американската дипломатка Нюланд сама призна, че фашизоидния преврат в Украйна е струвал на САЩ 5 млрд. долара, а поляк разкри, че снайперистите на Майдана, проляли кръвта на много хора, са подготвяни в Полша.
Сега в Украйна тече процес на демонтиране на фашизоидната власт. Военно-политическата операция на Русия в Украйна има за една от основните си цели именно това. Тази операция не е война, както не бяха война и военно-политическите операции на САЩ „Пустинна буря“ и „Шок и ужас“ в Близкия Изток. Но това изглежда е ясно в България само на ген. Стефан Янев, но не е известно на „харвардците“ Петков и Василeв.
Този процес на демонтиране на нацизма в Украйна е започнал, ускорява се скоростта на неговото протичане, но той все още не е завършил и е далеч от завършването си. Съвременният украински фашизъм (нацизъм) не е мит, а сурова реалност. Този, който сега не вижда тази реалност, има опасност в бъдеще много сериозно да съжалява, понеже борбата с фашизма винаги е много трудна.
И в новите исторически условия, и при новите технологии, фашизмът си остава фашизъм – крайно дясна националистическа идеология, политика и държавна власт, базираща се на тоталитарни и репресивни структури, на антидемократичното и дори терористично действие. Засега той е под контрола на американците в страните от ЕС, но историята учи, че политическите ситуации понякога рязко се променят. Засега фашизмът не само е под контрола, но и се използва и като средство за борба срещу Русия и комунистически Китай.
В тази крайно тревожна и сложна международна обстановка по повод военно-техническата операция на Русия в Украйна, българските политици реагират първосигнално, и вероятно без да искат това, и профашистки и най-важното – антибългарски. Своята неподготвеност те твърде често изразяват чрез неадекватни политически действия и изказвания. Например, неотдавна известният в света русофоб Маккейн изрече твърдението, че „Русия е бензиностанция, която се прави на държава“. И веднага верноподаническото американофилско и с колониално почитание към метрополията чувство на наш Кирчо сработи: „Русия е бензиностанция с ракети“. Кирчо само замести държава с ракети. Така може да пише и да се държи всеки безотговорен журналист от типа „мисирка“, храненик на Сорос, побъркан политолог и т.н., но не и държавник. Маккейн не е президент, не е министър-председател, външен министър и т.н. но нашия български Кирчо е управляващ. Но това навярно не се преподава в Харвард. Русия, колкото и САЩ да я мразят, колкото и русофобите като Христо Иванов и Атанасов да я мразят си е Велика сила в света. И дори НАТО си подви койрука в събитията около Украйна, макар че преди това прелъсти, но сега изостави Украйна.
Нещо повече сегашните управляващи от ПП „Продължаваме подмяната“ имат амбицията да се изявят на международното поле като свръх войнолюбиви ястреби и свръх русофоби, без да държат сметка за българския национален интерес, българската историческа памет и традиции. Те явно искат да изместят в този политически пропаганден план и позиция вековно антируската Полша и възобновилите се великорумънски амбиции.
Войната и военните действия винаги са били и са част от човешка трагедия. Цели осем години Кирчо не видя трагедията на русите в Донбас, преди това не видя трагедията на нападнатите от НАТО сърби и т.н. И чак сега прогледнал бил за нещастието на нашите „освободители“, „великите украинци“. Ама че никой по време на нашето Освобождение не се е чувствал украинец, че тогава не съществува украинска нация на харвардеца не му е известно. Украйна и украинска нация е австрийски политически продукт, подобно на сръбския продукт на т.нар. „македонска нация“ на Балканите. За нашия Министър-председател това няма никакво значение, важно е да се хареса на г-жа Херо Мустафа и нейните началници във Вашингтон, на командването на НАТО. Само на наивници може да се обяснява че сме съюзници на САЩ и НАТО и като такива трябва да се изпъчим на преден план и гръмогласно да декларираме своите верноподанически евроатлантичски чувства и непримирима русофобия. Нека да понамалят колониалното си послушание харвардците. Защо?
Между държавните власти на Русия и Украйна има политико-военен конфликт. И двете държави не са членове на НАТО и на ЕС. Този спор те да си го водят. Дори НАТО се отказа от приемане на Украйна и от нейна военна защита, но ние българите сме „по-велика сила от НАТО и САЩ“ и се хвърляме в атака за защита на Украйна и против Русия. Да погледнем реакцията на част от т.нар. наши „партньорски държави“. Значително умерена позиция на Гърция и Мицотакис. По-разграничителна позиция на Унгария и на Орбан, защита на енергийните връзки на Унгария с Русия и осигуряване на евтини горива и изграждане на надеждни ядрени мощности. Турция, която доставя съвременно оръжие на Украйна (безпилотните самолети „Байрактар“), и която е най-значимият член (по военни характеристики) на НАТО от европейските страни, не затвори своето небе за руските самолети, не затвори своите пристанища за руските кораби, не затвори Босфора за руски кораби. И през лятото руските туристи, които традиционно посещаваха българското Черноморие ще отидат в по-добрите турски курорти, а ние, българските данъкоплатци, ще продължаваме да наливаме пари в бездънните каси на хотелиерите под различни форми – 60/40 или 80/20 и т.н. и ще живеем все по-бедно. Парите, най-вече на бедните, а не на едрия бизнес, ще отидат у хотелиерите. Но за милионерите Петков, Василев, Събев и компания от ПП „Продължаваме подмяната“ това няма лично никакво значение. За тях е важен не българският национален интерес, а послушанието пред Вашингтон и Брюксел. Да затвориш българските пристанища за руски кораби е равнозначно да затвориш и руските пристанища за български кораби. Е, а кой и откъде ще доставят нефт и въглища в България? Американските кораби ли ще пренасят нефт до Лукойл-Нефтохим? Урсула фон дер Лайен ли ще доставя нефт и горива в България? Защо ербапът Шолц не се откаже от доставката на руски нефт и на руски природен газ?
БСП винаги е била против санкциите срещу Русия. А защо нейното ръководство сега не реагира (след като участва в правителството), защо не спря санкциите, не спря затварянето на въздушното пространство за руски самолети и на българските пристанища за руски кораби? Това лесно можеше да стане чрез излизане от коалицията с военнолюбците от ПП „Продължаваме подмяната“ и с антикомунистите и русофобите от ПП „Демократична България“. Но, нали четирима министри, 7-8 зам. министри, 7-8 областни управители и редица други социалисти-властогонци ще отпаднат от държавната ясла. Ръководството на БСП чии интереси изразява – на властогонците или на бедните и онеправдани хора, който трябва да заплащат от своите оскъдни доходи войнолюбските стремежи на харвардските бизнесмени?
Забележка: Настоящата статия е допълнен вариант на едноименната публикация в личния блог (Политкомент) на автора от 23.04.2015 г.
Публикувана е в Поглед.инфо на 7.03.2022 г.
https://pogled.info/svetoven/ukraina/ukrainskiyat-neofashizam-mit-ili-realnost.140029
Автор: Анко Иванов – д-р по философия
7.03.2022 г.