Военната сила без дипломация не може да доведе до устойчиви резултати, а само до безпрецедентна катастрофа с трудни за осъзнаване последици, пише американското списание The National Interest.
Президентът Джо Байдън е прав, като предупреждава за потенциалната ескалация на украинската криза и възможността ѝ да се превърне в Армагедон. Светът не е бил в по-голяма опасност от ядрен холокост от Кубинската ракетна криза преди 60 години. Кризата от 1962 г., макар и по-опасна в някои отношения, тъй като ключовите решения трябваше да се вземат в рамките на дни или дори часове, в крайна сметка беше по-лесна за управление поради относителната простота на исканията и от двете страни. Нейното разрешаване изискваше само Съветският съюз да спре разполагането на ядрени ракети в Куба и да си прибере тези, които вече са доставени на острова. И Съединените щати гарантираха, че няма да нападнат Куба и се съгласиха да изтеглят ядрените си ракети от Турция. За сравнение, в днешната криза и двете страни не се стремят нищо по-малко от това да оформят световния ред в съответствие със своите интереси и принципи. Във Вашингтон дори има силно изкушение да се настоява за политическа промяна в Москва с надеждата не само да бъде отслабена властта на руския президент Владимир Путин, но и евентуално да бъде отстранен от поста.
Второстепенна, но не по-малко важна разлика е усложняващата роля на руските и американски протежета в центъра на тази криза. Фидел Кастро, който се облагодетелства от разполагането на съветските ракети, през 1962 г. имаше законни основания да се страхува за безопасността на своя режим. Тогава Съединените щати наскоро организираха неуспешна инвазия в Залива на прасетата, включваща кубински изгнаници, и дори имаше опити за убийство (или поне планове за тях) на самия Кастро. Въпреки това съветският лидер Никита Хрушчов и неговите колеги от Политбюро отхвърлиха настояването на Кастро ракетите да останат в Куба. Това решение влоши съветско-кубинските отношения, но това беше цена, която Москва доброволно и лесно плати, за да избегне пряка ядрена конфронтация със Съединените щати.
През 2022 г. украинският президент Володимир Зеленски — със също толкова разбираеми опасения за сигурността на своето правителство — успя да се издигне до ранга на глобална фигура и да заеме видно място в американската политика. Администрацията на Байдън дори заема позицията, че Зеленски трябва да има право на вето върху всяка сделка с Русия по отношение на Украйна. Всичко това се случва въпреки пълната зависимост на правителството на Зеленски от Съединените щати и безпрецедентната военна, финансова и политическа помощ на НАТО, без която Украйна не би могла да устои на Русия дори за месец. Във Вашингтон и Москва има рязко различни наративи за това как двете ядрени сили са стигнали дотук. Администрацията на Байдън пренебрегва опасенията на Русия, определяйки нейната агресия като непровокирана. Но каквото и да мисли президентът Байдън, повечето руснаци - не само президентът Путин, но и повечето от руския елит, според различни проучвания на общественото мнение, включително критични към режима - твърдо вярват, че Русия е имала основателни причини (да нападне Украйна), чувстват се застрашени и обидени. Тази гледна точка се основава на твърдото убеждение, че в последните дни на Съветския съюз Западът е обещал на Михаил Горбачов и неговите сътрудници, че няма да има разширяване на НАТО. Фактът, че тези документирани обещания никога не са били формализирани в договорна форма, не променя мнението на руснаците, че те са били най-малкото дълбоко заблудени. Съществува също така руско убеждение, че НАТО, който започна като военен съюз, насочен срещу Съветския съюз, остава почти непроменен от края на Студената война като съюз, насочен срещу Русия. Тъй като бившите съветски сателити и новите независими постсъветски държави, особено Полша и балтийските държави, започнаха да играят все по-важна роля в НАТО, Алиансът в очите на Русия започна да изглежда като най-голямата геополитическа заплаха, която трябва да бъде сдържана и отслабена.
Руската "специална операция"в Украйна започна през февруари тази година, като в продължение на седмици преди това Москва се надяваше, че нейните искания от декември 2021 г. за гаранции за неутралитет на Украйна и ограничения върху оръжията и инфраструктурата на НАТО ще предизвикат положителен отговор във Вашингтон и Брюксел. Това не се случи. Честно казано, тези руски искания бяха формулирани по такъв начин, че САЩ и техните съюзници не можеха да ги приемат изцяло. В Москва обаче имаше надежда, че те все пак ще станат основа за сериозни преговори. Вместо това Вашингтон и Брюксел ги отхвърлиха с аргумента, че Русия не може да влияе кой има право да се присъедини към Алианса. Сякаш Съединените щати няма да възразят срещу влизането на тяхна съседна държава във военен съюз с Русия или Китай. САЩ и техните ключови европейски партньори наистина нямаше да приемат Украйна в Алианса скоро. Разчитайки на предполагаемата съмнителна интерпретация на политиката на НАТО от страна на Русия, Западът по същество отхвърли нейните ключови искания и направи точно обратното на това, което искаше Москва, а именно пое по-големи ангажименти за военна помощ на САЩ и НАТО за Украйна. Администрацията на Байдън със сигурност може да твърди, че поведението на НАТО не е дало на Русия правото да нахлуе в суверенна държава. Твърденията на Запада, че руската спецоперация не е била провокирана, обаче са погрешно тълкуване на ситуацията и усложняват бъдещите опити за постигане на споразумение.
По времето, когато Путин нападна Украйна на 24 февруари, Русия вече беше подложена на многобройни кръгове санкции, оръжията на НАТО вече се изсипваха в Украйна, а Зеленски - след като беше избран за президент на платформа, която обещаваше компромис с Москва - вече беше говорил открито за влизане на Украйна в НАТО. Той отхвърли съществуващата тогава основа за мир - Минските споразумения, постигнати с германско и френско посредничество, които предвиждаха автономия на Донецка и Луганска области. Обяснението на Зеленски, прието по-късно от НАТО, беше, че споразуменията могат да бъдат отхвърлени, защото предишното украинско правителство ги е приело под руски военен натиск през 2014 и 2015 г., на който Киев не успя да устои. Забележително е, че това обяснение - подобно на отхвърлянето на Версайския договор от Германия - беше прието сериозно от Алианса, който твърди, че е ангажиран с международното право.
Като се има предвид огромното конвенционално превъзходство на Запада и огромното му икономическо превъзходство, как в момента Русия може да се противопостави на НАТО? Сред руския истаблишмънт нараства усещането, че боевете на украинска територия, ликвидирането на въоръжените сили на Украйна и жертвата на хиляди руски войници не обещават победа, тъй като самите западни страни не трябва да правят големи жертви в този конфликт, нито са пряко застрашени. Както неотдавна заяви Дмитрий Тренин, виден руски експерт по национална сигурност, който дълги години ръководи руската програма на Фондацията Карнеги за международен мир, основната слабост на Русия е постепенното "разсейване" на западните страхове от ядрените оръжия на Москва. Лидерите на НАТО изглеждат убедени, че Путин, когото президентът Байдън наскоро нарече "рационален играч", няма да посмее да използва ядрен арсенал. Нещо повече, общоприетото разбиране във Вашингтон и Брюксел предполага, че ако Москва все още не е използвала другите налични възможности - стартиране на кибератаки, унищожаване на трансатлантически кабели, саботиране на танкери и подкрепа на радикални антизападни сили по света - тогава е малко вероятно да прибегне към ядрени оръжия. Някои лидери дори изглежда вярват, че Москва сега е парализирана от страхове от възмездие на Запада. Но времето, когато Москва ще бъде готова да използва всички налични възможности, с изключение на стратегическите ядрени оръжия, може да е много по-близо, отколкото смятат много западни политици и експерти.
Путин и неговите съратници разбират, че развитието на военната обстановка е неблагоприятно за Русия. Те също така са наясно, че за първи път вътрешното мнение в страната стана критично както към воденето на военните действия, така и към руското правителство като цяло. Най-голямото безпокойство на Кремъл са критиките не от либералната опозиция, а от руските националисти, включително военни блогъри и патриоти, които подкрепят Путин, но са загрижени, че правителството не прави достатъчно, за да спечели. Сега Москва се надява, че частичната мобилизация ще помогне да се обърне хода на войната. В Кремъл също така вярват, че последните промени във военното командване, съчетани с натрупването на повече опит и по-добро военно оборудване на руските войски, ще принудят Съединените щати и Европейския съюз да променят преговорната си позиция с Кремъл, независимо дали това се харесва на Володимир Зеленски или не. Новите и подобрени ракети може да са достатъчни поне да отблъснат украинска офанзива, да задържат позиции през зимата и междувременно да изострят икономическите затруднения на Запада поради високите цени на енергията.
Но ако тези надежди се окажат напразни, всякакви очаквания във Вашингтон, Брюксел или Киев, че Путин ще приеме резултат от капитулация, са в най-добрия случай съмнителни. Новите ракетни удари в отговор на обстрела на Кримския мост се смятат в Русия за слаб отговор в сравнение с необходимия и на фона на ресурсите, с които разполага Русия. Путин конкретно нарече атаките срещу Кримския мост, "Северен поток 1" и "Северен поток 2" терористични актове, които позволяват на Русия да отговори по същия начин. Руският генерален щаб и разузнавателните агенции очевидно подготвят варианти за Кремъл какво може да се направи, за да се нанесат болезнени щети на чуждестранните поддръжници на Киев. Сега в Русия е широко разпространено мнението, че страната воюва не толкова с Украйна, колкото с колективния Запад. С други думи, Западът е този, който трябва да страда, за да постигне минималните цели на Москва. Путин досега се колебаеше да се движи в тази посока, отчасти поради желанието си да запази колкото е възможно повече "нормалност" в Русия.
В отговор на предупрежденията на САЩ и НАТО, че всяко използване на ядрени оръжия в Украйна ще доведе до опустошителна конвенционална контраатака на НАТО срещу руските военни сили и руска територия, руски генерал от средно ниво с, че Москва няма планове да използва ядрени оръжия . Такъв сценарий е възможен само при най-тежките обстоятелства, при които, според руската военна доктрина, Русия бъде подложена на ядрена атака или бъде изправена пред непосредствена заплаха за възпиращите си сили и дори за самото си съществуване и териториалната цялост на страната бъде застрашени. Но днес Крим се възприема като неразделна част от Русия. Самата цел на неотдавнашните референдуми, които превърнаха Донецка и Луганска области, както и части от Херсонска и Запорожка области в части от Русия, беше да действа като възпиращ фактор, като позволи на Москва да обяви, че тъй като сега те са част от Русия, атака срещу тях би била неприемлива . В отговор на заплахата от тежки последици за Русия, генералът каза, че при разрешаването на ситуацията руските военни ще разчитат на заповедите на главнокомандващия. Въпреки това идеята, че НАТО може открито да влезе във войната, без да очаква масивно отмъщение, би била неразумна. Както каза генералът: "Надяваме се, че нещо подобно никога няма да се случи, но има планове за извънредни ситуации и някои от тях включват превантивни удари срещу вражески цели, ако врагът се кани да удари Русия.
Отчитайки неотдавнашната пресконференция на Путин в Астана, Андрей Колесников, който е и известен биограф на Путин, отбеляза: "Не, той не изглежда като човек, който може да реши да използва ядрено оръжие. Да, той може да вземе такова решение, но всъщност няма желание да го изпълни." Това е удобна оценка на Путин за американците. Но би било неразумно хората, които вземат решения в Америка, да базират външната политика на САЩ на подобни оценки.
В такъв момент Вашингтон да разчита на плахостта на Путин по отношение на конфликта в Украйна, където има огромни залози за Русия и лично за руския лидер, би означавало да си играе със самото съществуване на Америка. За щастие, Съединените щати имат реална алтернатива на експериментите със съдбата. Путин може да обмисли споразумения, които могат да бъдат приемливи за Запада. Това включва прекратяване на огъня с някои мироопазващи договорености и правила на играта, за да бъде процесът по-дълъг. Русия ще трябва да се откаже от сегашната си позиция, че всички райони на новоокупираните провинции, включително тези, които в момента са под украински контрол, трябва да принадлежат на Русия. Русия също ще трябва да се откаже от първоначалното си искане за оставка на правителството на Зеленски. Украйна от своя страна трябва да се съгласи, че териториите, които вече са контролирани от Русия, няма да бъдат върнати до по-нататъшни преговори. Прекратяването на огъня също ще забрани всякакви подривни или терористични действия срещу Русия, нещо, което Украйна все повече прави с не толкова мълчаливото съгласие на НАТО. Освен това планът трябва да включва въпроса за санкциите: няма да е възможно да се въвеждат нови санкции, докато е в сила прекратяването на огъня, а съществуващите могат да бъдат облекчени. Но за да бъдат премахнати повечето санкции, Русия ще трябва да изчака до постигането на по-всеобхватно споразумение, което дава на Украйна и нейните поддръжници силен лост за насърчаване на руската гъвкавост в бъдеще.
Дали правителството на Зеленски, с новооткритото си самочувствие и очакване на постоянни подкрепления от САЩ и НАТО, ще направи такъв компромис? Сега това изглежда малко вероятно. Но през следващите месеци както на Запад, така и в Русия желанието за договорено прекратяване на военните действия може да нарасне. Киев има право да взема собствени решения, но няма право да диктува какво ниво на подкрепа получава от НАТО или колко дълго ще я получава, особено що се отнася до самото оцеляване на страните-членки на НАТО. Би било голяма грешка да се твърди, че НАТО трябва да подкрепя Украйна толкова дълго, колкото е необходимо, без да се опитва да намерим дипломатическо решение на конфликт, който лесно може да излезе извън контрол. Когато вече има военен конфликт, дипломацията без мир рядко работи. Но в случай на голяма ядрена сила, военната сила без дипломация не може да доведе до дългосрочни резултати и може да доведе до безпрецедентна катастрофа с последствия, които дори не можем да си представим. Екстремизмът в името на либералния световен ред все пак е екстремизъм. Мирът изисква смелост и далновидност, но неуспехът страните да се възползват от него по най-добрия начин от него ще бъде равносилно на пренебрегване на дълга.