Осем дни след започването на операцията "Нокът-меч", която намира изражение предимно в извършването на бомбардировки по цели на сирийска (и иракска) територия от страна на турската бойна авиация, остава отворен въпросът дали тя ще намери и свое сухопътно изражение. В полза на подобно увеличаване на обема на военни действия вече говори в прав текст Реджеп Таийп Ердоган преди дни. Наказателната акция е следствие на извършените терористични атентати в Истанбул, зад които, според властите от южната ни съседка, стои Кюрдската работническа партия (ПКК). Въпросната организация, обявена за терористична в Турция и ЕС, отрича да е замесена. Иначе тя, включително чрез своя сирийски клон Отряди за народна защита, е активна в Северен Ирак и Северна Сирия, където води битка с турските прокси сили на терен.
Нова и поредна операция на сирийска територия, включваща широк обем на турските въоръжени сили, е нещо, което Ердоган иска от известно време насам. За да осъществи такава е необходимо, най-общо казано, да преодолее американската съпротива и да сключи сделка с руснаците. Днес турският президент смята, че страната му е в по-добра позиция, за да парира възраженията на Вашингтон и Москва, отколкото бе преди половин година, когато той отново искаше да стартира такава операция. Тази промяна се дължи на новия статут, който Турция си спечели покрай войната в Украйна.
Именно въпросният конфликт увеличи стратегическото значение на Анкара. Турция си спечели ролята на главен посредник между Украйна (и Запада), от една страна, и Русия, от друга. А това даде конкретни резултати: договорената сделка за износ на украински житни култури и размяната на военнопленници между Киев и Москва. Отвъд ролята на Турция като посредник във войната, Анкара има и допълнителни механизми за влияние, които още повече увеличават нейната геополитическа тежест. Един път, тя контролира достъпа през Босфора към Черно Море. Втори път, страната се превърна в търговски "отдушник" за Русия, покрай това, че ЕС и САЩ наложиха санкции на Москва, а Анкара не го направи. Последното доведе до това, че Русия - и като търговец, и като клиент - е принудена да разчита на Турция все повече. Оттук, по данни на New York Times от края на месец октомври, от началото на войната турският внос от Русия се е увеличил с 213%, а турският износ към въпросната държава - с 113%. Москва използва Анкара и за да заобикаля наложените ѝ от Запада санкции, което се вижда най-отчетливо в използването на турска територия за износ на руски въглеводороди и за внос на проводници.
Вероятно поради това Реджеп Таийп Ердоган смята, че Вашингтон и Москва вече трябва да преброят наум до сто, преди евентуално да се опитат да го разубедят.
Една нова турска операция в Северна Сирия ще подложи отново на натиск и без това сложното и компрометирано партньорство между САЩ и кюрдите на терен. Владимир Путин пък вече е позволявал на турците да нахлуят на контролирана от кюрдите територия в Северна Сирия (операция "Маслинова клонка", 2018-та г.) като двояко наказание за последните - за това, че кюрдите си партнират с американците, и за това, че те не изгарят от желание да се завърнат в обятията на Башар ал-Асад.
За руския президент допълнителен аргумент да не се съпротивлява срещу авантюрите на турския си колега е и това, че те ще доведат до ново напрежение между САЩ (и държавите членки на НАТО от ЕС) и Турция. А това би се случило на фона на ситуация, в която, за първи път от много време, се появяваше, пък било и мижава, светлина в тунела спрямо ситуирането на Анкара в Алианса. За подобен оптимизъм допринесе военната подкрепа, която Турция оказа на Украйна: от доставките на вече добре известните дронове TB2 Bayraktar, до тези на ракетните системи с лазерно управление TRLG-230 и бронетранспортьори BMC Kirpi. А с това Анкара направи много повече за Киев, отколкото редица други държави членки на НАТО, в това число и България. Междувременно се подновиха както разговорите за участието на Турция в производството на френско-италианската система за противовъздушна отбрана SAMP/T, така и за придобиването от страна на Анкара на десетки изтребители F-16 Block 70 Viper от САЩ (както и на модернизиращо оборудване за вече наличните турски изтребители). Нова турска операция на територия на Сирия би пресякла тази тенденция, и без това плаха, за подобряване на отношенията между Турция и партньорите ѝ в НАТО.
Това не означава обаче, че Русия би се измъкнала "суха" и единствено доволна при такова стечение на обстоятелствата. Турските военни активности на сирийска територия, особено когато те се случват след позволението на Владимир Путин, не биват посрещани с ентусиазъм от Башар ал-Асад. Последният си дава ясно сметка за социалното инженерство, което Анкара осъществява в контролираните от нея територии в северната част на страната, отглеждайки там симпатизираща (или поне зависима в предоставянето на социални услуги) на Турция демография. Но ако Асад няма особена свобода да изразява неудовлетворението си, то по-големият проблем на руския президент е с иранците. Персите и без това вече виждат нарастващото турско влияние в Южен Кавказ покрай победата на Азербайджан над Армения и не желаят екстраполацията на Анкара и в Сирия. Още повече, че Иран е единствената страна в света, която се намесва в такава степен - чрез бойна техника, боеприпаси и оператори - в подкрепа на Русия срещу Украйна, поради което Техеран едва ли би се зарадвал на поредния жест на Владимир Путин спрямо Ердоган. В допълнение, отношенията на Москва с кюрдите също няма да спечелят от всичко това, особено имайки предвид страха у последните, че при едно затопляне на отношенията между Ердоган и Асад, извършено чрез посредничеството на руския президент, то това ще се е за сметката именно на кюрдите. Всичко това обаче си струва да бъде заплатено като цена от Москва, ако ще доведе до възобновяване на напрежението по оста НАТО - Турция. Още повече, че никой от руските партньори на терен - било иранците или сирийският режим - нямат кой знае какъв избор.
Тази динамика предполага няколко извода. Турция е сред малко държави, които успяват да се възползват от войната на Русия с Украйна, в посока повишаването на своята геополитическа тежест. Особено интересно е как Анкара, чрез подкрепата си за Украйна и толерантността си спрямо Русия (чрез военното си партньорство с първата и икономическото си с втората), не направи това, което изглеждаше логично: да падне от два стола на земята. Тъкмо напротив. Може би тази роля на Анкара е възможно следствие на азиатския почерк на ислямисткото ѝ управление, което модифицира природата на страната. Все пак доктриналната обложка на Турция, включително чрез авторитарните ѝ контури и спазмите ѝ срещу Запада, намира все повече общо с режима на Владимир Путин в Русия. Анкара говори езика на Москва, оттук, дори и когато няма съгласие между двете, има поне чуваемост. А подкрепата на Турция за Украйна произтича не от ценностни съвпадения с Киев, а от утилитарни съображения, свързани с увеличаването на влиянието на Русия в Черно Море.
Нарастването на геополитическата тежест на Турция предполага и предефиниране на отношенията между Реджеп Таийп Ердоган и Владимир Путин. Те ще продължат да бъдат субординирани в полза на руския президент, каквито са от 2016-та година насам, но комуникацията между тях няма да бъде толкова еднопосочна. Жестовете на Москва за Анкара вече няма да бъдат подаяния.
Пободен жест за Ердоган от страна на Путин би било позволението на втория за стартиране на нова турска операция на територията на Северна Сирия, включваща и сухопътно измерение. Военна активност в тази посока би повлияла положително на рейтинга на президента на южната ни съседка, предвид задаващите се изборите за държавен глава, които ще се проведат в средата на следващата година. Все пак все по-често виждаме как когато Ердоган печели, печели и Путин.