Още през 1928 г. в своята книга „Пропагандата“ Едуард Бърнейс – племенник на Зигмунд Фройд и един от пионерите в занаята на връзките с обществеността и рекламата в Съединените американски щати, категоризиран от сп. „Лайф“ като един от стоте най-влиятелни американци; подвизавал се в битността си на консултант на правителството даже по време на президентския мандат на Джордж Буш – син, пише за контрола над гражданите:
„Съзнателното и интелигентно манипулиране на организираните навици и мнения на масите е важен елемент в демократичното общество. Онези, които манипулират този невидим механизъм на обществото, представляват невидимо правителство, което е истинската управляваща власт в нашата страна. Ние сме управлявани, съзнанието ни е моделирано, вкусовете ни се формират, идеите ни се внушават до голяма степен от хора, за които никога не сме чували ... В почти всеки акт във всекидневния ни живот, независимо дали е в сферата на политиката или на бизнеса, в нашето социално поведение или в етичното ни мислене, ние сме доминирани от относително малък брой хора ..., които разбират психичните процеси и социалните модели на масите. Именно те са тези, които дърпат конците, контролиращи общественото съзнание ...“
Един от основните прийоми за манипулиране на масовото съзнание е посредством налагането на стереотипи. Понятието „стереотип“ произхожда от гръцки език, смисълът му е „твърд отпечатък“. Преди в полиграфическата промишленост да навлязат електронните печатарски съоръжения, от печатарските работници и специалисти в полиграфията често можеше да бъде чута фразата „Стереотипните форми са направени добре“. Понятието „стереотип“ е заимствано и в други области на точните и обществените науки, и се употребява точно на място.
Излизането от печат на „Пропагандата“ на Едуард Бърнейс е предшествано през 1922 г. от публикуването на книгата на Уолтър Липман „Общественото мнение“. В нея авторът ѝ се занимава с използването на стереотипите от средствата за масова информация. Според Уолтър Липман: „Стереотипите са предвзети мнения, които решително управляват всички процеси на възприятието. Те маркират дали определени обекти са познати или непознати, така че бегло познатите ни се струват добре известни, а непознатите – дълбоко чужди. Стереотипите се възбуждат чрез знаци, които могат да варират от истинския индекс до неопределена аналогия“.
Видният психолог Карл Юнг определя стереотипа като „лъжлива класификационна концепция, с която по правило са свързани някакви социални чувствено-емоционални моменти на сходство и различие, на одобрение и осъждане“.
Употребата на стереотипи е важен елемент в инструментариума за социално инженерство. Един от често експлоатираните стереотипи е понятието „патриотизъм“. Например още през 1917 г. кръгът от либерални прагматици, групирани около американския философ Джон Дюи (1969–1952 г.), приписва заслугата, че е тласнал населението на САЩ във война „под въздействието на нравствена преценка, постигната след напрегнато обсъждане от страна на склонните към размисъл членове на обществото ... класа, която най-общо макар и неопределено, трябва да бъде описана като „интелектуалци“, които, настояваха те, бяха „свършили ... успешната и решителна работа в полза на войната“. Както заявява Джон Дюи: този „психологически и възпитателен урок“ е доказал, че „човешките създания имат способността да овладяват и управляват делата си“. Ето как бъдещата приложна дисциплина „социално инженерство“ се отлепя от проходилката си.
По отношение на ролята ѝ като терен за социален инженеринг, датата 10 ноември 1989 г. не донесе принципно никаква промяна за България. Преди нея се имплементираше марксистко-ленинската идеология, в нейната съветска интерпретация, като основа на съществуващата обществено-политическа система.
Но Историята поднесе – за някои пълна изненада, за други пък дългоочаквано и предвидимо събитие, – революционна промяна. Идеологията на конкурентното и консумативно общество все пак успя да победи (поне засега!) идеологията на обществото на взаимната подкрепа. И ето че в България беше отпочнат социален проект по каноните на неолибералната доктрина.
Стартовият пистолет изгърмя в началото на 90-те години на миналия век. Оттогава измина повече от четвърт век. Отдавна са угаснали празничните фойерверки в либералните „мозъчни тръстове“ в чест на появата на претенциозната теза на Франсис Фукуяма, изложена в публикуваната негова статия през лятото на 1989 г. в сп. „Нешънъл интерес“ „Краят на историята и последният човек“. Същата е доразвита през 1992 г. в едноименната монография, че либералната демокрация е единствено възможната социална конструкция, която притежава вътрешен операционен потенциал да разрешава вътрешните си противоречия, без да навлиза във фаза на предреволюционна криза, като съвсем минимизира риска от евентуалното избухване на този винаги изпълнен с трагизъм катаклизъм, както неопровержимо доказва историята. Но времето демонстрира съдбовно разминаване между идеалистичните намерения и резултатите от суровата реалност. Когато заявеният Град на Слънцето, построен от словесни панели, се е срутил, а останките му не могат да бъдат продадени дори в някой пункт за вторични суровини.
Не сме ли и понастоящем свидетели на поредната теофания, тоест богоявление във вид на социален инженеринг, етикетиран като „Европейски съюз“?
Тук е уместно да потърсим отговор на въпроса доколко на едно общество е необходимо дефинирането на определена цел, която да преследва в своята социална динамика през даден исторически период.
В своята монография „Бъдещето на капитализма или как днешните икономически сили оформят утрешния ден“ Лестър Търоу обобщава: „Преуспяващите общества трябва да се обединят около някоя убедителна легенда с подкрепяща я идеология ... За да се скрепи едно общество, то трябва да има утопична визия като основа на някои общи цели, за чието постигане членовете му могат да работят съвместно“.
Точно относно втората част на горния цитат спрямо българските управници трябва да бъде приложен принципът, че „Повторението е майка на знанието“. И да бъдат заставени да го напишат поне хиляда пъти, а после да повторят наказателното упражнение, че и да потретят епистоларния урок. Понеже е наложително да им просветне, че не целта сама по себе си е същинската цел за постигане, а достигането на интегритет в обществото, в процеса на осъществяването на социалния инженеринг.
Именно затова е тревожен моделът, по който бива инициирано започването на даден проект за социален инженеринг, тук, в България. И двата проекта, реализирани върху българска територия след 9 септември 1944 г., представляват своего рода ехо, възприето и усилено на местна почва като вариант върху рулетката на съдбата да се падне печелившото число както за потенциалните ренегати, така също и за по-ловките и комбинативните от контраелита, като те си сменят местата със „силните на деня“. Шанс да използват открилата им се възможност за собствена материална и/или психологическа изгода – типично поведение на опортюнист.
Несъмнено при подобни обстоятелства една нация може да създава само (псевдо)елит в политическата сфера. Персони, които не са преминали естествения личностен подбор както доколкото това се отнася до интелектуалните им способности, така и по отношение на морално-волевите им качества. Личности, които да са отсети и закалени в борбата за реализиране на собствени оригинални социални концепции.
Като цяло това дава негативно отражение върху поведенческия стереотип на цялата българска нация. Като краен резултат води до драматично скъсване с идеята за изпълнение на дълга на всеки от нас пред саможертвата на нашите далечни прадеди, които, когато е било необходимо, са отдавали дори живота си, за да я има нея – нашата Родина.
Мисълта на френско-алжирския философ и революционер Франц Фанон – (1926–1961 г.), че „Всяко поколение трябва да открие своята мисия и да я изпълни или да ѝ измени“, е запратена в уейст-баскета на консумативното общество.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България