Продемократи, моля ви - трябва да има предел на онова, което сте готови да приемете за нормално!
Принципите не са наши и ваши, тях или ги има, или ги няма. Това припомня във "Фейсбук" Николай Слатински.
Не е най-адекватен примерът, но защо ние не можем да правим това, което правят терористите - да пребиваме пленници, да предприемаме действия, които ще доведат до много невинни жертви и т.н.?
Защото ако правим същите неморални неща като терористите, то по какво се отличаваме от тях? По каузата за която се борим? А кой преценява коя и чия кауза има по-голяма тежест?
Да, Целта оправдава средствата. Но тук не се слага точка, а запетая - Целта оправдава средствата, ако средствата са достойни за целта!
Това е част от вечния въпрос борци за свобода или терористи...
По какво се отличават демократите от недемократите?
По това, че демократите не правят неща, които правят недемократите и че демократите имат морални принципи, нравствени норми, етични ограничителие на поведението и съзнателни избори, които засилват демокрацията, а не я отслабват.
Защо са тия мои думи?
Защото съм потресен как много продемократи казват за г-жа Лорер - какво пък толкова? Нима една кадърна жена трябва да страда, че се е оженила за кадърен мъж?
Оставям настрана колко голямо страдание причиняваме на тази жена, като се ограничава изборът ѝ къде да продължи тя своята реализация точно с едно конкретно място.
Друго е по-важно.
И ми се ще продемократите у нас да го разбират.
А то е, че това не се прави? Че така не се прави!
Това е толкоз просто и логично!
Нещо повече - демократът дори не си го помисля да го прави!
Затова е демократ, а не кариерист, например.
Така не се прави! И дори не се помисля да се прави така.
Нима не е ясно.
Или смятаме, че като издигаме на знамената си принципно прогресивни каузи, всичко ни е простено?
Лично обяснение (то е допълнение към статуса и може да не се чете)
Мога да давам примери с мен, когато съм се стремял към чисти каузи, но цената на компромиса ми е носила огромни, дори прекалено несправедливи негативи. Като това, за което ми напомнят и до ден днешен - че реших да правя максималното по силите си за националната сигурност като съветвам държавния глава какво би трябва да прави той, ако мисли за националната сигурност. Че исках всички свои знания, научни достижения, контакти и способности да впрегна за благото на държавата и националната ѝ сигурност, да правя това, което преподавам на студентите.
За 5 години нито веднъж не направих компромис със себе си. На президента, ако трябваше, не му цепех басма. не му давах да ме командори, не му оставах длъжен ако греши. Махнах се след първия мандат. Публикувах две книги как съм го съветвал. Но обвиненията останаха. Главно от онези, които предварително знаят какво и как да мислят и по принцип книги не четат. Мнозина от тях сега викат - какво толкова с г-жа Лорер, важното е, че е демократка, че е кадърна жена...
Но мога да дам и други примери от своя живот.
Когато бях секретар на президента Първанов по националната сигурност, един университет ми бе обявил конкурс за професор - на мен и за мен лично. Трябваше само да си подам документите.
Аз не си подадох документите за участие в този конкурс и той пропадна.
Защото смятах, че така не се прави.
Не се прави така и точка. А можех да стана професор десетина години по-рано.