Джамал Хатиб отваря стара пожълтяла карта, която сравнява с тази от мобилния си телефон. "Точно оттук преминава синята линия, северно от която се намират две трети от селото". На север от синята демаркационна линия на ООН всъщност е Ливан - поне според картите. Но Хатиб де факто живее в едно израелско село, се казва в репортаж на АРД.
Малката община Рашар с 2900 жители попада между фронтовете в близкоизточния конфликт и буквално е подхвърляна като топче за пинг-понг. Както обяснява Джамал Хатиб – всичко започнало след Шестдневната война. "Когато през 1967 година израелската армия завзе Голанските възвишения, израелците ни казаха, че според техните карти селото ни е ливанско. Ливан пък го смята за сирийско, тъй като се намира на сирийска земя."
Така се оказва, че след Шестдневната война никой не иска село Рашар, казва Хатиб, който се явява говорител на селото. "В продължение на шест месеца бяхме независима държава със затворени граници - никой не излизаше и никой не влизаше. Беше ни наложен и вечерен час. По-късно ни разрешиха да влизаме в Израел и да работим там".
Когато през лятото на 2000-та година Израел се изтегля от т.нар. зона за сигурност в Южен Ливан, Рашар се оказва точно на фронтовата линия. Именно тогава ООН прокарва на хартия споменатата демаркационна линия, която дели селото на ливанска северна част и на израелска южна. Но само виртуално - местните жители се противопоставят на прокарването на истинска граница и не допускат сини каски да влязат в селото, се казва в репортажа на АРД.
След това Израел издига ограда в северната част на селото, което отново се казва затворено от съображения за сигурност. Местните хора все пак могат да напускат Рашар, за да ходят на работа, но в самото село може да се влиза само със специално разрешение.
Али Хатиб, роднина на Джамал, си спомня: "Не знаехме кои сме - израелци, ливанци или сирийци сме. Неразборията беше пълна. Първо искаха да ни присъединят към Ливан, след това щяхме да се връщаме обратно към Сирия, докато в крайна сметка Израел не реши да ни задържи. Постепенно получихме права, започнахме да плащаме данъци и получихме документи за самоличност. Така започнах да се определям като израелец."
От известно време селото е отворено за посетители, което според Али Хатиб е голяма стъпка напред: "На всеки няколко месеца стартира някакъв нов проект – строят улици, отварят се магазини, налага се ред. Преди това селото изглеждаше съвсем различно – бяхме изолирани от туристите. Определено виждам подобрения", казва той пред репортер на АРД.
Днес Рашар изглежда много спретнато село – улиците са чисти, градините са поддържани, най-много посетители привлича прекрасният местен парк. "Във въздуха се носи нещо много приятно и симпатично – като прегръдка", казва туристка, която е впечатлена от задушевната атмосфера на съвместно съществуване.
Джамал Хатиб пък не е изгубил надеждата, че един ден селото му отново ще се върне към Сирия. Когато има мир, всичко е възможно, казва Хатиб. А ако няма – всички знаят какво става.
Автор: Юлио Сегадор (АРД)