Приемането на Иран като пълноправен член на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) е апотеоз на провалената американска външна политика спрямо тази държава от Близкия Изток. Подобна равносметка се обуславя от редица погрешни решения на Вашингтон спрямо Техеран, но с два водещи, знакови и ключови елемента.
Първият бе онази "ос на злото", която се появи изненадващо в произнесената от Джордж Буш-младши реч "За състоянието на съюза" през 2002-ра година. Тогава американският президент, сравнително скоро след атентатите от 11 септември, приравни Иран с Ирак и Северна Корея. Използването на тази непремерена фраза се случи в много специфичен момент. Тогава на власт е реформистка администрация в Техеран, начело с президента Мохамед Хатами. В мандата на същия, за първи път от революцията през 1979-та година в страната, вследствие на която възникна и заложническата криза с американските дипломати в персийската столица, се създадоха условия за сътрудничество между иначе антагонистично настроените Техеран и Вашингтон. То се осъществяваше в няколко аспекта. Един път, в посока на премахването на правителството на талибаните в Афганистан. Втори път, срещу позициите на ал Кайда в южноазиатската страна, за които иранското разузнаване -и тогава, и сега - е добре информирано (при неутрализирането на Осама бин Ладен през 2011-ва година американците конфискуват документация, в която той изразява притеснения, че Иран са чипирали една от съпругите му и един от синовете му, когато те е трябвало да използват медицински услуги в персийската страна).
Вторият елемент от влошаването на двустранните отношения между Техеран и Вашингтон касае напускането на Ядрената сделка с Иран от страна на САЩ през 2018-ма година по времето на Доналд Тръмп. Това решение бе взето от въпросната американска администрация, въпреки че според Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) Техеран изпълняваше ангажиментите си спрямо сключеното споразумение. Такава бе оценката и на европейските държави, подписали Ядрената сделка - Франция и Великобритания. Когато през същата година МОСАД успя да изкара от Иран масив от документация (100 хиляди документа по думите на Бенямин Нетаняху), касаеща ядрената програма на Техеран, в нея нямаше нито едно свидетелство, че Иран нарушава Ядрената сделка, сключена през 2015-та година. Тогавашният Върховен представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, Федерика Могерини, заяви, че показаните от израелските власти документи - иначе сигнализиращ как Техеран е нарушавал Договора за неразпространение на ядреното оръжие преди това - не поставят под съмнение изпълнението на ангажиментите по Ядрената сделка от страна на Иран. Но същите бяха достатъчни, за да накарат Доналд Тръмп да изкара страната си от въпросното споразумение малко по-късно.
След 2018-та година насам двустранните отношения между САЩ и Иран тръгнаха отново в добре познатата негативна спирала. За нея допринесоха събития от взаимосвързан характер. Така например, след напускането на Ядрената сделка от САЩ, Тръмп инициира политиката на "максимален натиск" спрямо Иран, олицетворявана от налагането на широк обем от икономически санкции. Впоследствие американският президент взе решението и за неутрализирането на Касем Сюлеймани (ръководителя на външно-политическото звено на Пасдаран, ал Кудс), елиминиран с дрон на летището в Багдат през 2020-та г. Последният обаче бе в основата на интензификацията на обстрела на американски военни бази в Ирак и Сирия след 2018-та г., както и обсадата на посолството на САЩ в Багдад от прошиитски формирования в края на 2019-та г. Впоследствие същата дипломатическата мисия на Вашингтон бе и атакувана с ракети. Макар и не с подобен интензитет като неговия предшественик в Белия дом, Джо Байдън също нареди военновъздушни удари по ирански цели в Сирия. Иранските ракети, полетели било от територията на персийската държава, било от тази на Йемен, в посока Саудитска арабия и ОАЕ, на които САЩ продължават да са основния партньор в сигурността, също допринесоха за "лошия въздух" между Техеран и Вашингтон.
Желанието на Иран да се присъедини към ШОС обаче предхожда във времето сключването на Ядрената сделка от 2015-та година, както и напускането ѝ от страна на САЩ. Техеран вижда в членството в тази организация възможност да преодолее обструкциите, създавани от перманентните западни санкции, както и неудобствата, произтичащи от стандартния антагонизъм на страната с арабските монархии (преди всичко с КСА и в по-умерена степен с ОАЕ). Това обуславя създаването на една все по-видима източна ос на дипломацията на персийската държава, чиито концептуални рамки са развити още от Али Лариджани (бивш Секретар на Върховния съвет за национална сигурност и дългогодишен председател на Меджлиса): така наречената "Look East" (Nagah be Shargh) политика, в основата на която стои желанието за задълбочаване на отношенията с Китай и Русия.
Въпреки че естеството на организацията не предполага толкова икономическо, колкото политическо и дипломатическо сътрудничество, изразяващо се в взаимен обмен на легитимност на авторитарния характер на членуващите държави, приемането на Иран в ШОС е част от материализацията на тази "източна" политика. Такива бяха идруги движения на иранската външна политика в тази посока: сключеното през 2020-та година споразумение между Пекин и Техеран за инвестиции на стойност 400 млрд долара (макар и нереализиращи се все още); военната и икономическа колаборация между Иран и Русия покрай войната в Украйна (трафикът между Техеран и Москва през Каспийско море се увеличава драстично!) и сключените съвсем наскоро споразумения между Иран и Узбекистан (касаещи както възможната търговия на въглеводороди, така и използването на иранския порт Чабахар от Узбекистан). Всъщност членството на Иран в ШОС стана възможно след като именно Узбекистан, заедно с Китай и Таджикистан, преодоляха съображенията си от двустранен характер с персийската държава.
Подобна тенденция на външно-политическо движение на изток на Техеран се акомпанира и от кадровите промени във властовите среди на страната. Неслучайно като наследник на Касем Сюлеймани като ръководител на ал Кудс на Пасдаран бе посочен именно Исмаил Гаани, чийто фокус на внимание преди това бе източният вектор на външната политика на държавата. Хардлайнерът Ибрахим Раиси зае мястото на умерения Хасан Рухани като президент, така както Мохамед Джавад Зариф бе заменен от Хосейн Амир Абдолахиан като външен министър на страната. Преди няколко месеца пък друг ключов политик, имащ отношение към външно-политическите процеси на Иран, Али Шамхани (без самият той да е реформатор, но по-скоро прагматик), бе заменен като Секретар на Върховния национален съвет по сигурността от поредния хардлайнер.
Нещо повече. Буквално през последните месеци се наблюдава как отношенията на Иран с Изтока помагат на държавата да разведрява диалога си с държави, стоящи западно от нея. Пример за това бе "заравянето на томахавката" със Саудитска Арабия, постигнато през месец април тази година чрез императивното посредничество на Китай. В края на миналия месец пък иранският външен министър, Хосейн Амир Абдолахиан, предприе последователни посещения в Катар, Кувейт, Оман и ОАЕ. Това се случва и на фона на споделеното между Иран и Египет желание за нормализация на отношенията им. Общото между тези държави e увеличаващото се влияние, което Китай има върху тях (от това, че Пекин е най-големият търговски партньор на Абу Даби до скорошното споразумение на Китай да получава още повече LNG oт Катар).
Всъщност преговорите между САЩ и Иран, макар и чрез вече утвърденото посредничество на Оман, продължават да се водят. Поне в две посоки: хора срещу пари (освобождаването на задържани американски граждани от иранските власти срещу "отключването" на блокирани ирански средства в чужди банки) и ядрено гориво срещу санкции (снемането на икономически такива при ангажимент на Техеран да не обогатява уран над определен процент). Но в случая от значение са и приближаващите избори за президент в САЩ, които, заедно с допуснатите грешки от предишните американски администрации, допълнително ограничават възможностите за постигане на траен успех в преговорния процес с персийската държава. Която междувременно направи още една стъпка на Изток.